Култура / Брой 4 (3007), Април 2024

Откъс от монографията на Ернст Касирер, един от най-големите познавачи на Кант, издадена през 1921 г.

Историята на детството и ученическите години на Кант може да се разкаже с няколко думи. Имануел Кант е роден на 22 април 1724 г. в малък немски занаятчийски дом като четвърто дете на майстора седлар Йохан Георг Кант. Относно рода си самият Кант съобщава в писмо, което пише на преклонна възраст, че неговият дядо, живял последно в Тилзит, произхождал от Шотландия. Той бил един от мнозината, които емигрират на големи групи в края на XVII в. и началото на XVIII в. и се заселват в Швеция и Източна Прусия. Обективната проверка не е потвърдила това сведение, поне не във вида, в който го срещаме при Кант. Дори съобщението на Боровски, първия биограф на Кант, че фамилното име първоначално е било Cant и самият Кант е въвел днешното му изписване, не е доказано. Доколкото името може да се проследи в документи, навсякъде го срещаме като Kant или Kandt. Затова е възможно сведението за шотландския си произход, което Кант очевидно е взел от старо семейно предание, да е безпочвено. Що се отнася до родителите на Кант, и за тях знаем само малкото, което синът по-късно е споделил от оскъдните си детски спомени. По-дълбоко от фигурата на бащата, изглежда, го е белязал образът на майката. За нея, която е изгубил едва 14-годишен, той говори вече като старец с дълбока любов и вълнение. Съзнава, че чрез нея е изпитал първите духовни влияния, оказали се решаващи за цялостните му житейски възгледи. „Никога няма да забравя моята майка – заявява той пред Яхман[1] – защото тя пося и подхрани първия кълн на доброто в мен, тя отвори сърцето ми за природата; събуди и разшири моите понятия и наученото от нея непрестанно е оказвало благотворно въздействие върху моя живот.“ Майката, изглежда, най-рано е разпознала интелектуалните дарби на момчето и по съвет на своя духовен наставник, професора по теология и проповедник Франц Алберт Шулц, решава да го заведе в гимназията. Шулц обаче влиза в живота на Кант като човека с възлово значение за цялостното му образование в младостта. По религиозно убеждение той, както и родителите на Кант, принадлежи към пиетизма, ала същевременно е напълно запознат със съвременната немска философия и тенденциите в светското образование. През есента на 1732 г. 8-годишният Кант постъпва в Collegium Fridericianum[2], чието ръководство в следващите години е поето от Шулц. В Прусия все още господства старият тип латински училища и гимназии. Общата цел на обучението е насочена изключително и само към владеенето и умелото използване на латински език. Още през 1690 г. в Померания е възстановен стар църковен ред от 1535 г., който изрично забранява употребата на немски език в учебните часове: „Учителите (praeceptores) не бива да говорят с учениците (discipulis) на немски, защото това само по себе си е несериозно, а за децата неприятно и вредно“ (Карл Бидерман, „Германия през XVIII в.“, 1880 г.). Условията и редът във Фридерицианума по времето, когато Кант го посещава, напомнят в много отношения – ако се абстрахираме от специфичната му теологическа насоченост – на латинското училище в Щендал, където е израснал със седем години по-възрастният Винкелман.[3] Тук, както и там, граматично-филологическата насока създава същинската конструкция на образованието, докато математиката и логиката, макар да са в учебния план, се предлагат в оскъдна форма, а цялата наука за природата, историята и географията са почти напълно изключени. Като знаем, че точно към тези области Кант се чувства изключително привлечен по-късно, в целия начален период на своето творчество, и им се отдава с младежка ревност – когато му е дадена свободата да решава, можем да преценим колко е слабо значението на образованието, получено във Фридерицианума, за неговата по-дълбока интелектуална насоченост. Кант е запазил приятен спомен само за учителя си по латински в горния клас, филолога Хайденрайх, защото при него открива метод на тълкуване на класическите писатели, който не остава само при граматическото и формалното, а настоява на съдържанието, на яснотата и „правилността“ на понятията. Ала за другите учители той категорично казва, че не са могли да превърнат в пламък искрата за изучаване на философия или математика, която е била в него. Така присъщите му изначално способности тук остават в пълен мрак. Дори и онези приятели на Кант от младостта, които са вярвали, че различават в него чертите на предстоящо величие, тогава са виждали само бъдещия голям филолог. Онова, което той е запазил от училището като действителна съставна част на своето по-късно интелектуално образование, всъщност се ограничава до уважението и точното познаване на латинските класици. До гръцкия дух, преподаван изключително с помощта на Новия завет, той, изглежда, не се е докоснал по никакъв начин.  

Най-ранните детски и младежки години на повечето велики хора излъчват своеобразно сияние, което ги осветлява сякаш отвътре – дори и когато младостта им е преминала под натиска на нуждата и суровата външна принуда. Ала когато Кант по-късно обръща поглед към младостта си, тя не му се явява в светлината на въображението, на идеалния спомен. С преценките на зрелия разсъдък той вижда в нея само време на интелектуална незрялост и нравствена несвобода. Колкото и да е проникнал впоследствие в основните теоретични идеи на Русо, не е успял да събуди в себе си неговото живо чувство към детството и младостта. Ринк[4] предава думите му, че този, който като мъж копнее да се върне в детството, вероятно е останал дете. Още по-показателно е твърдението на този така сдържан в израза на емоциите си човек, че го обземат ужас и безпокойство при спомена за някогашното „робство на младостта“. В тези горчиви думи се усеща, че младежкото възпитание е оставило у Кант отпечатък, който той не е успял да изличи напълно от живота си. Не външният натиск на неговото положение, нито усилията и лишенията са решаващи в случая, защото всичко това той понася през целия си живот с такава невъзмутимост, че му изглежда странно и непристойно, когато по-късно други говорят за това. Стойността на живота, ако тя се преценява само според това, от което се наслаждаваме, е „под нулата“[5] – това не е отделна теорема от философията на Кант, а почти неотменно мото на неговия светоглед и начин на живот. От самото начало животът му не е насочен към „щастие“, а към самостоятелност в мисленето и независимост в искането. Ала точно тук се намесва дисциплината на интелекта, при която преминава младостта на Кант. Тя не се задоволява с делово изпълнение на определени предписания и задължения, а се стреми да завладее целия човек, неговите мисли и убеждения, неговите чувства и воля. В духа на пиетизма това изпитание на „сърцето“ се практикува непрекъснато. Няма вътрешно вълнение, колкото и дълбоко да е скрито, което да не подлежи на постоянен контрол и наблюдение. И след трийсет години Давид Рункен, прочутият преподавател по филология в Лайденския университет, който е посещавал Фридерицианума заедно с Кант, говори за „педантично мрачния надзор на фанатиците“ в училището. Дори само един поглед към учебния план, изпълнен с непрестанни часове за молитва, наставление, проповеди и катехизация, потвърждава тази преценка. Оттук обучението извлича не само моралния, но и интелектуалния си облик, защото и теоретичните часове са отредени изключително за поддържане на живата връзка с религиозните и богословските въпроси.

Ако искаме да получим нагледна представа за духа на това обучение, трябва да допълним оскъдните сведения, които имаме за учебния процес във Фридерицианума, със свидетелства за развитието на пиетисткия дух в Германия. Индивидуалните различия тук имат слабо значение, защото тъкмо в това е съдбата на пиетизма – първоначално той е насочен към съживяване на една вътрешна, персонална религиозност, но по-нататък се втвърдява във всеобщ шаблон…

Изглежда в критическия дух на Кант разграничението се е извършило отрано. Още в момчето и юношата съзрява онова, което по-късно представлява един от характерните основни моменти на системата – разделянето на етическия смисъл на религията от всички нейни външни форми на проявление в догмата и ритуала. Все още не става дума за абстрактно понятийно прозрение, а за чувство, което се затвърждава в него все повече при сравняване и претегляне на двете форми на религиозност, които вижда в родителския дом и в училищния живот. По-късните преценки на Кант за пиетизма звучат – ако се сравнят чисто външно – странно колебливо и противоречиво, ала те получават еднозначен смисъл, когато си дадем сметка, че той има пред очите си два съвсем различни начина на мислене и живот. Първия, който среща в дома на родителите си, продължава да цени високо и когато вътрешно се разделя с него в своя собствен наглед…

Превод от немски Людмила Димова