Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Как в малкото около нас се оглежда голямото? В спора за детайла, за малкото в голямото често се съдържат наистина много неща. Неподозирано много. Помолен да дефинира човешкото същество, навремето английският писател и философ Гилбърт Кийт Честъртън стига до следното определение: „всеки един от нас, в съчетание с онова, което ни заобикаля“. Мисълта за човека не само предполага, но и налага вглеждането в неговия „естествен свят“, във всичко, което той е съградил като своя култура или своя среда.

И ако започваме този брой със „спора за Квартала“ – за това как подценяваната досега стара северна част на София може да съхрани автентичния дух на града, придавайки му нова динамика – то пак е заради убеждението, че такива градски ядра са и формите, вписващи в себе си нещо изключително важно, включително паметта ни като общност.

Ако има нещо, което удържа облика на град като София, то е, че той се простира не само в пространството, но и във времето. Още откакто са били вдигнати крепостните стени на Сердика, зад тях и около тях се е извършило нещо основополагащо: удържало се е време, което е преграда срещу разтлението. Впоследствие ориенталските криволичения са наложили отпечатък върху правоъгълната мрежа на антична Сердика, над тях са надвиснали и новите софийски сгради, но антична улица като днешната „Мария Луиза“ продължава да отвежда към тази важна част на града в съседство с близкия Женски пазар, пребиваващ на това място от незапомнени времена.

В случая обръщаме внимание не само върху занемарата днес на тази „по-бедна“, а толкова автентична част на София: съсипани фасади, разкъртени тротоари, разбити улици, хаотично презастрояване… Дискусията за Квартала е важна и с оглед на нещо друго – на възможността той да приюти в себе си съвременната арт сцена; именно там да бъде издигната например новата концертна зала, от която столицата наистина се нуждае. Нещо, което безспорно ще вдъхне нов живот на „севера на София“, помагайки в същото време да се съхрани „духът на мястото“, побрал в себе си толкова памет и стъпки на хора, отеквали по същите тези улици. Моделът на Капана в Пловдив показва, че това може да се случи и в София. Разбира се, че има разлика, а и мащабите са други. Освен това Капана е специфично място, където почти не живеят хора, там е била чаршията на града, докато в София пространството е далеч по-голямо. То побира в себе си и много различна памет: за бежанските македонски махали по „Опълченска“; за старата еврейска и арменска махала; за светеца на квартала – св. Николай Софийски, чието лобно място от 1555 г. на днешната улица „Цар Симеон“, макар и съхранено зад желязна ограда, е напълно неразпознаваемо за минувачите.

Изобщо паметта е особена нишка, както и мечтите ни, казва големият полски кинорежисьор Кшищоф Зануси, интервю с когото можете да прочетете също в този брой. Зануси стана носител на Наградата на София и представи на София Филм Фест последния си филм „Етер“ – своята версия на легендата за доктор Фауст. В разговора той постоянно си задава въпроси, от които смята, че няма как да избягаме: къде е настоящата ни мечта? Какъв живот искаме да живеем? Не е ли основният ни проблем страхът – страхът да не изгубим и онова, което имаме? По време на интервюто този мъдър, осемдесетгодишен поляк с дух на младеж на няколко пъти повтори и нещо, което ме впечатли: „красотата на живота е универсална цел“. Наскоро той посветил на това цяла книга, заемайки заглавието от една проповед на Йоан Павел II, произнесена в Генуа. В нея полският папа призовал: „Направете шедьовър от живота си!“, поставяйки на едно и също равнище произведението на изкуството и делото на живота. Воден, разбира се, от убеждението, че най-великата творба е самият живот. Нещо, за което често забравяме.