Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Разговор с историка доц. Михаил Груев

„Не мисля, че ако правителството на Константин Муравиев беше останало на власт, алтернативата би била по-различна. Влизането на Червената армия на българска територия е онзи фактор, който катализира не само преврата, но и цялата поредица от трансформации в държавно-политическата система на България“

На 9 септември 1944 г. около 6.30 часа сутринта Кимон Георгиев прочита по радиото прокламация към българския народ с малко уморен глас по спомените на очевидци. Това е неговият трети преврат в новата ни история и втори преврат, след който става министър-председател, този път обаче от името на Отечествения фронт. Какво точно се случва на този ден?

По-големите буквояди твърдят, че обръщението се излъчва в 6.25 часа – тогава Кимон Георгиев информира най-ранобудните български граждани за вече приключилия преврат през изтеклата нощ. Заради това и на част от слушателите вероятно гласът му, доста основателно, се е сторил поуморен. Ако трябва да върнем назад хронологията на събитията и да поговорим за личността на самия Кимон Георгиев, трябва да кажем, че още през 1940 г. той се заявява като противник на обвързването на страната с Тристранния пакт. До 1942 г. той взема участие в акциите на легалната опозиция, като същевременно продължават и неговите контакти с комунистическата партия. Когато се обявява създаването на Отечествения фронт (17 юли 1942 г.), отначало става дума само за една декларация, за фирма без реално съдържание, защото за тази коалиция е могло да се научи единствено по комунистическата радиостанция „Христо Ботев“ и евентуално по черната станция, ръководена от Станке Димитров – радиостанцията „Народен глас“, която подмолно се включва на вълните на Радио София. Така че Отечественият фронт си остава чак до август 1943 г. фирма без съдържание и нещата се променят едва след 10 август, когато се създава Националният комитет на ОФ. В него освен самия Кимон Георгиев влизат и други фигури с подчертано антинацистка насоченост – Никола Петков, Григор Чешмеджиев. За комунистите е важно – такава е инструкцията от Москва, която те получават от Георги Димитров – да се търси по-широка представителност и легитимност на самата комунистическа партия, да се намерят по-авторитетни фигури сред легалната опозиция, които биха се съгласили на сътрудничество с комунистите.

Кимон Георгиев е една от онези атомизирали се отломки от старата политическа система, която си търси нова ракета носител. Той вижда в ситуацията удобен момент, за да закачи и себе си, и приятелите си към ОФ. Като под приятелите имам предвид активистите на разпадналия се вече политически кръг „Звено“, Дамян Велчев, който формално не участва в „Звено“, но и хора като Петко Стайнов и Димо Казасов, които се намират, общо взето, в неговата ситуация. Така че ОФ се оказва една фирма, изгодна и за двете страни – както за политически фигури от легалната опозиция, за които е ясно, че комунистите ще играят съществена роля в следвоенното устройство на страната, така и за онези фигури, които съвсем користно възнамеряват да се възползват от комунистите, доколкото виждат в тях ракета носител.

Разбира се, съществуват сериозни предположения, ако говорим конкретно за Кимон Георгиев, че той е бил вербуван от съветските специални служби, но с конкретна информация не разполагаме. Можем само да гадаем и предполагаме дали тази възможност е била реализирана. Много интересна осмоза имаме и между хората на ОФ и класическите представители на т.нар. „легална опозиция“, тоест кръга около Никола Мушанов и Димитър Гичев. Част от публичните им акции са дело на хора, които едновременно с това членуват и в ОФ, тъй че имаме преливане от едните към другите. Вярно е, че фигури като Мушанов и Гичев до края не отиват на каквото и да било сътрудничество с комунистите, но също така е вярно, че част от тази легална опозиция започва да се оттича към ОФ, което става съвсем очевидно вече към август 1944 г., особено след Яш-Кишиневската операция на Червената армия, когато последната се озовава на брега на Дунава.

А кой нанася „главния удар“, както се казваше някога? Военните заговорници или оперативният щаб на комунистическото партизанско движение (т.нар. НОВА)? Или властта е толкова слаба, че пада от най-слабия сблъсък?

Верни са и трите опции в различно съотношение. Това са три фактора, които трябва да се вземат предвид. Но на въпроса кой нанася главния удар може би най-правилният отговор е, че това е Червената армия. Защото превратът се извършва в условията на една вече започваща съветска окупация на страната.

Първоначално навлизането на Червената армия е планирано за 7 септември, поради което и превратът е мислен първоначално за тогава, но след това по чисто военни съображения навлизането на Червената армия на българска територия е отложено за 8 септември, което налага корекция на плановете на преврата – съответно властта да бъде взета в нощта на 8 срещу 9 септември. Но към момента, в който се развива цялата тази история със завземането на властта в София, някъде между една трета и една четвърт от страната вече е окупирана от Червената армия – приблизително по диагонала Русе-Малко Търново.

Няма никакво съмнение, че цялата технология на преврата всъщност е функция – за разлика от предходните преврати, в които Кимон Георгиев участва – от съветската окупация на страната. Наистина превратът в София протича по класическата схема на един военен преврат, защото в неговото извършване са ангажирани, общо взето, младши офицери от Софийския гарнизон, съответно и частите, които те командват – имам предвид танковата бригада в Горна баня, прожекторната рота на противовъздушната отбрана на София, охраната на Военното министерство – капитаните, които на следващия ден се събуждат генерали. Така че самата технология на преврата повтаря добре извървения път, да не говорим, че част от извършителите са и същите хора, участващи и в предходните преврати – имам предвид Дамян Велчев, Кирил Станчев, Владимир Стойчев. Това са хора като цяло от антуража на Дамян Велчев, поне от 30-те, ако не и от 20-те години на ХХ в.

И нямаме народно въоръжено въстание, за което дълги години ни убеждаваше историографията на НРБ?

Тук опираме до другия съществен въпрос – каква е ролята на втория фактор, тоест на съпротивата? Комунистическата историография се стремеше да прехвърли тежестта върху участието на народа и в частност на партизаните, без да отрича, разбира се, участието на офицерите и въобще на войската. Но трябва да подчертаем, че дори и в най-смелите статистики на БКП, правени вече след преврата, числеността на съпротивителното движение не надхвърляше 7000 души. Говорим за цялото партизанско движение в страната към първите дни на месец септември 1944 г. И то след обявената амнистия от кабинета на Муравиев на 6 септември, когато излизането в гората вече не се преследва. Дори да приемем бройката от 7000 души, ясно е, че всички партизански съединения са съвършено недостатъчни за каквото и да било завземане на властта. И за да разреши това нерешимо противоречие, комунистическата историография беше измислила т.нар. „оперативно бюро“ по завземането на властта в София, оглавявано от Тодор Живков, както и от поставения на негово подчинение Шопски партизански отряд, ръководен от Иван Бонев-Витан. Твърдеше се, че този ударен партизански отряд включва нелегални от софийските села и партизани от различни отряди – „чавдарци“, но не само, които поединично влизат в София през предходните дни и се поставят в услуга на т.нар. изпълнително бюро. Внимателният анализ на документите, не само мой, но и на колегите, които се занимават с историята на партизанското движение, не установява наличието на такава структура, на подобно помощно звено.

Тук трябва да кажем, че самата координация на преврата се извършва от т.нар. Главен щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА), който по това време се ръководи от Добри Терпешев – но никъде в неговите решения и разпореждания не присъства това изпълнително бюро. То се появява доста по-късно в спомените на хора, обявени постфактум за съпричастни към него: освен Тодор Живков това са Станко Тодоров, Владимир Бонев – хора, които съставляваха антуража на Живков десетилетия наред. Даваха се и примери за това, че до нанасянето на „главния удар“, това беше изразът в комунистическата историография, в някои села вече е била взета властта. Най-напред в село Алеково, Свищовско, а после в други 23 села е била наложена народната власт още преди нейното установяване в София. Вероятно е така, но да се твърди, че това има някакво отношение към цялостната технология на преврата и въобще към завземането на властта в страната, е, меко казано, наивно.

Историята не признава условното наклонение и все пак какво би станало, „ако“ правителството на Муравиев бе останало на власт? „Ако“ делото на заговорниците бе осуетено? Или с навлизането на Червената армия в България всички други възможности са се изпарили напълно? А сферите на влияние в Европа ще бъдат окончателно разделени в Ялта през февруари 1945 г.

Срещата в Ялта е по-късно, но предстои много важна среща между Чърчил и Сталин по време на Московската конференция на 9 октомври 1944 г., където се говори за сферите на отговорност в следвоенна Европа. Там именно са формулирани тези проценти на влияние в различните държави (75% влияние на СССР в България и 90% в Румъния); още там България е посочена като съветска сфера на отговорност. Ето защо не мисля, че ако правителството на Константин Муравиев беше останало на власт, алтернативата би била по-различна. Влизането на Червената армия на българска територия е онзи фактор, който катализира не само преврата, но и цялата поредица от трансформации в държавно-политическата система на България. Трябва да си дадем сметка, че голяма част от хората, които, ако не фактически, поне емоционално симпатизират на преврата, просто нямат представа какво ще се случи след него.

И тук опираме до голямата тема за антифашизма. На мен ми се струва доста елементарна схемата, че след като в България няма фашизъм, няма и антифашизъм. Антифашизъм съществува като общо умонастроение, като обществена нагласа сред значима част от интелигенцията, сред по-будните слоеве от обществото, за които е ясно, че новият ред на германците не е привлекателна форма на организация на международните отношения. По тази причина антифашизмът съществува като европейско споделено чувство. Но никой, пак повтарям, нито земеделците, нито социалдемократите, нито по-центристките и стари партии като демократите и радикалите не предполага какво ще последва след преврата. Успокоението идва донякъде и от присъствието в новото правителство на по-улегнали фигури, включително, ако искате, от състава на самия Регентски съвет, от състава на една част от кабинета. Това създава измамни илюзии, че да, действително ще се върви по някакъв начин към сътрудничество с комунистите, но всичко това ще бъде временно. Може би до края на войната, след което текущата политика в страната отново ще се върне в нормалното си русло.

Кога се разсейват тези илюзии?

Те се разсейват много бързо, за няколко месеца, може би още към края на 1944 г. Ако човек се вгледа в мемоарите, в документите от онази епоха, ще види, че самите съюзници на комунистите в ОФ са изумени най-напред от кръвожадността на своите съюзници в търсенето на мъст и на разплата, и второ, от собствената си безпомощност да предотвратят кръвопролитията.

Този „сляп терор“, както го наричате в едно ваше интервю, започва всъщност веднага. Кои са първите му прояви?

Започва може би от 15–16 септември 1944 г. нататък. Тук опираме до друга неизвестност – относно размерите на това разчистване на сметки, на това диво „правосъдие“. В историографията се посочват различни числа. Според мен между 18 000 и 20 000 души са реалните жертви, включително и от Народния съд, който продължава до април 1945 г. Разбира се, ние никога няма да стигнем до точния брой на жертвите на „червения терор“, но има някои косвени индикации, сред тях бих посочил списъците, които постъпиха преди десетина години в Централния държавен архив и които са съставени през 90-те години от Съюз „Истина“, именно той беше събирал такива свидетелства. Тези списъци съдържат около 20 000 имена, но там има и повторения, има и много хора, които са изпуснати.

Какво се крие зад фасадата на ОФ властта? В чии ръце реално са държавният апарат и армията? На комунистите, на Кимон Георгиев и звенарите или на военните? Или на партизаните, на Народната милиция и лично на др. Тодор Живков, както пропагандата ни внушаваше по-късно? Или пък на съветските органи, които все по-ясно заявяват присъствието си?

Ако се вгледаме в реалността непосредствено след преврата, ще видим много привидности. Съвсем привидно звенарите имат изключителна тежест във формираното правителство и тя е категорично непропорционална на тяхното влияние в обществото. Възприема се един принцип на паритет между партиите, тоест по четири места в правителството за комунистите, земеделците, звенарите и по две места за социалдемократите и за т.нар. независими интелектуалци. Ала това е само привидно. На практика единствено комунистическата партия разполага с реална въоръжена сила зад гърба си. Става дума за онези 7000 души, които в хода на преврата набъбват с присъединилите се към тях ремсисти и хора, които решават, че сега е моментът да запишат себе си сред победителите. Да не говорим, че с амнистията и освобождаването на затворниците излизат на свобода и хиляди криминални затворници, които също се включват на страната на победителите. Цялата тази маса от хора се поставя под разпореждане на комунистическата партия, докато останалите нейни съюзници нямат инструмент, с който да я контролират. Още повече че комунистическите привърженици получават, бидейки назначавани на длъжности в структурите на милицията, на държавния апарат, като кметове и кметски наместници, пълна легитимност в разправата си със своите някогашни противници, реални или въображаеми. Макар и маскирана като коалиционна, като широка политическа антифашистка платформа, от самото начало властта си е на комунистическата партия.

Нещо, което много рано е осъзнато от д-р Г. М. Димитров, който започва да прави опити да бъде противотежест на този вихър, заради което бързо се превръща в изкупителна жертва и тутакси е идентифициран като враг. Второ, това, което обикновено се изпуска, са съветските комендатури и Съюзната контролна комисия. В страната присъства контингент на Червената армия, който варира и не е с еднаква численост, но поне в началото е някъде между 300 000 и 400 000 души. След което с изместването на фронта на запад числеността му намалява, но така или иначе, до края на 1947 г., тоест до влизането в сила на Парижкия мирен договор, съветските войски остават в страната. От самото начало съветските комендатури и самият ген. Бирюзов са сериозен психологически фактор, който влияе върху политическия процес вътре в страната.

Кога българите си дават сметка, че страната попада под съветски контрол? И че тя е под окупация, за което дори и днес не се говори много?

Тази тема несправедливо се подценява, защото това е фактор, който със сигурност влияе върху политическите процеси в страната и като цяло улеснява завземането от комунистическата партия на все по-голямо пространство месеци след преврата. Българите научават, разбира се, веднага за това, защото в големите градове, включително в някои села с важно стратегическо значение, са разположени съветски части, които по силата на съглашението за примирие от октомври 1944 г. България е задължена да издържа, да продоволства, да осигурява тяхната логистика. Разбира се, това е общо задължение на държавата, но по стара имперска традиция задължение на гражданите от съответното населено място е да допълват порциона на войниците и офицерите, съответно принудени са да търпят техните безобразия и пиянски издевателства.

Знаем ли всичко за тези издевателства след филма на Светослав Овчаров и Евелина Келбечева „Второто освобождение“? Става дума за убийства, изнасилвания, кражби.

Не всичко, разбира се. Тук трябва да кажем, че след подписването на съглашението за примирие на 28 октомври 1944 г. българското правителство създава една институция, която се нарича Комисарство по изпълнение на съглашението за примирие. Тя влиза в структурата на Външното министерство, чийто комисар е самият външен министър Петко Стайнов. Това комисарство е своеобразна буферна институция, която би трябвало да обира напрежението между съветските окупационни власти и официалните български власти. И към него започват да валят заявления за грабежи, убийства, изнасилвания, които започват да се случват на местата, където са разположени съветските войски. Трябва да кажем, че не всички се престрашават да се жалват, стават известни само най-драстичните случаи. Има много други, вероятно стотици, ако не и хиляди банални случаи, които въобще не стигат до жалба или писмено оплакване. Така или иначе, в Комисарството са регистрирани 122 случая на убийства на цивилни български граждани от съветски войници и офицери и около 400 случая на побоища, грабежи и средни криминални престъпления, като изнасилванията влизат в това число. Някои изнасилени жени са и убити, други са само изнасилени. Поради консервативния характер на българското общество при много от тези изнасилвания жертвите предпочитат въобще да не разгласяват случилото се, така че точна статистика, по-специално на изнасилванията, няма как да бъде дадена.

Каква е радикалната промяна, която налага 9 септември 1944 г.? И с какво тази смяна на властта се отличава от предходните – ако се имат предвид разправата с политическите противници, национализацията, включително и новият отечественофронтовски правопис?

Промяната се разгръща постепенно. Първоначално очакванията са, че това е принудително съжителство, някаква временна механична „сглобка“, и ще се върви към нормализация. Нещата обаче се развиват в изцяло обратна посока. Това става ясно още с вълната на терора, която започва някъде от средата на септември 1944 г. и се канализира с приемането на наредбата-закон за Народния съд. Народният съд е епилогът на тази вълна на терор, заляла страната чак докъм края на 1944 г. Следват и други радикални промени. Така че дали става дума за „революция“ – да, действително по своите последици това е дълбока социална революция. Видяна в ретроспекция, това е най-радикалната революционна промяна, която настъпва в българската история от Освобождението насам.

Но още не е било ясно, че става дума и за съветизация.

Това става ясно доста бързо. Вероятно очакването, че ще се стигне до някакъв по-глобален сблъсък между вече бившите съюзници – тоест Съветския съюз, от една страна, и англичаните и американците, от друга – дава някакви надежди, че процесът е обратим. С което може би трябва да си обясним и съпротивата на Никола Петков и дейността на земеделската опозиция през тези години, както и активността на горянското движение, която продължава до войната в Корея (1950–1953). След Корейската война за всички става ясно, че нова световна война няма да има.

Как виждате връзката между 1923 г. и 1944 г.? Възможно ли е ретроспективно да мислим този процес?

Не съм склонен да се съглася, че от 1923 г. или дори от 1918 г. у нас се води някаква дълга гражданска война, която ту припламва, ту угасва, но така или иначе продължава до 1944 г. Да, наистина имаме два обособени лагера в българското общество. Имаме и ожесточаване на борбата между тях в резултат на многото проляла се кръв. Това е фактор, който не може да се игнорира, защото и комунистите, и левицата през целия този период дават немалко жертви. Действително те са несъизмерими с размера на жертвите на комунистическия терор, но за тях самите това е апогей на насилието и на кръвопролитието. В този смисъл едното може да се мисли като антитеза на другото.

А ожесточението в края на 1944 г. в България по-голямо ли е, отколкото в други страни?

Не е сравнимо, защото други страни далеч по-тежко понасят войната. Нека припомним, че на територията на България не се водят бойни действия и страната преминава учудващо леко през Втората световна война. Заради това българският случай не е сравним с френския, с белгийския или със сръбския. В този смисъл, като се има предвид относително по-лекото преминаване на България през войната, изглежда несъотносима вълната на терора, разразила се от средата на септември 1944 г.

След години датата 9 септември 1944 г. напълно се „сакрализира“. Започна да се изписва като Девети септември, а на герба на НРБ историческият цикъл се затвори между 681 и 1944 г. Дори историческото време се делеше на „преди Девети“ и „след Девети“.

Може би трябва да се върнем към една мисъл на Георги Димитров, че колелото на историята се върти и то ще се върти до окончателната победа на комунизма. Разбира се, в стилистиката на Георги Димитров и поради протестантското му възпитание има подобни фрази, проникнали от Библията, но истината е, че в разбирането на тези хора историческият процес е праволинеен, едноизмерен и еднопосочен и че той върви към световната революция. След като не се случва в целия свят, тя обаче се е случила тук и заради това датата 9 септември постепенно беше сакрализирана. В марксическия историопис периодично припламваше един дебат: какво е 9 септември? Въстание ли е, революция ли е... Първо идеята за преврата изцяло отпадна от разказа, след това остана понятието за народното въстание в Конституцията от 1947 г. А после пък това народно въстание прерасна в социалистическа революция в Конституцията от 1971 г. В някаква степен това се оказа вярно, защото 9 септември се превърна в символ на всичко, случило се и след 9 септември. В този смисъл последиците са действително революционни от гледна точка на марксическото учение.

Как да разкажем случилото се на 9 септември 1944 г. на едно поколение, родено вече в новия век?

Всичко зависи и от учебната програма, която без съмнение подлежи на промяна. Ако случилото се на 9 септември 1944 г., а и след това им се разкаже като пропуснат шанс, мисля, че най-лесно би достигнало до тях. България пропуска своя шанс да извърви стъпките на едно нормално развитие, което започва от Освобождението и което имат страните, останали извън съветската сфера на влияние.

По какъв начин ДА „Архиви“ отбелязва 80-годишнината от 9 септември?

Ще пуснем на тази дата сайт с документи за съветската окупация в България. Повечето от тях ще станат достъпни за първи път за широката публика.

Разговаря екипът на сп. „Култура“

Доц. Михаил Груев (род. 1971 г.) е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, където води курсове по съвременна история и етнология на етническите групи в България. Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград. От 5 март 2015 г. е председател на Държавна агенция „Архиви“. Автор е на три монографии, както и на студии и статии по проблемите на „възродителния процес“, на колективизацията на българското село и на комунистическия елит.