Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Слънце-техника“, Мария Калинова, издателство „ВС Пъблишинг“, 2024 г.

Две книги с поезия има Мария Калинова преди „Слънце-техника“ – „Окото“ (2004) и „Подножието на вечерята“ (2008). Присъждани са ѝ награди за поезия (Веселин Ханчев, Иван Николов, Владимир Башев), но тя е и университетски преподавател по теория на литературата, и автор на сериозни академични изследвания. Не споменавам последното единствено за да уплътня краткото представяне на Калинова пред непознаващите поезията ѝ читатели. Правя го, за да ги подготвя, че срещата им със стиховете ѝ ще е неочаквана, сложна, стряскаща, но и надявам се, искрено очароваща.

И също тъй, че преди да „захване“ писането им, тя е била внимателен и сериозен читател. Както на философски и критически текстове, така и на творбите на много наши поети, повечето от които отдавна присъстват в т.нар. „литературен канон“.

Но не бих искала тези мои думи да обезкуражат читателя. Напротив. Поетесата не „изисква“ от него, не изразява дори малка надежда да го поведе по своите мисловни пътища. Тя не само го оставя свободен, но му „признава“ собствената си невкорененост в литературното поле, собствената си осъзната разпънатост между традиционно и модерно, съмненията си в ясното им разграничаване, но и възможностите за тяхното сдвояване. Във и чрез езика. „Светли, те работят светли, / привлечен от свитите им кръстове, / наближава трактор – прегазва тръните, / след него идва останалата безкрайно / тежка и аграматична слънце-техника…“

Стихосбирката на Мария Калинова съдържа 39 стихотворения. Мотото към първия цикъл от тях – „Жътварски песни“, е кратък откъс от „Заслугите на глупостта“ („Възхвала на глупостта“, Еразъм Ротердамски). Уводът на известното произведение, което е поздрав към Томас Мор, както и останалите негови части по някакъв абсолютно непряк начин се отнасят към писането и образността, към „темите“ (доколкото можем да определим такива в тази книга) и героите в „Слънце-техника“. Вече споменах непрекъснатите подронвания на смисъл, който уж сме решили, че сме открили и можем да формулираме. Това се отнася както за множеството „цитати“, перифрази и препратки към творби на автори като Ботев, Чинтулов (Мария е родена в Сливен), Смирненски, Биньо Иванов, Ани Илков, така и за нещо много по-важно – те не „работят“ като цитати, те поставят българската поезия в едно ново поле, в което тези гласове не звучат така, както са ни звучали, те някак „отказват“ да са безвъпросни в една обща поетическа памет. И в това поле поетесата е не само равностоен глас, а и такъв, който проблематизира уталоженото знание за това кое е поезия и кое не. Как да я четем, как да пристъпваме към нея. В тази стихосбирка няма нежни трели, романтични видения и изповедност. Има дълбоко мисловно напрежение, има заявена необходимост от ново „проговаряне“, езикът не е даденост, той трябва да се разнищва и наново нанизва. „Сцепва“ се езикът, друго изписване е нужно. И нека не се заблуждаваме, че съществува някакъв окончателен смисъл, дори и ясен контекст в тези стихове няма. Тръгванията в някаква посока въобще не означават пристигания.

В споменатите вече „Жътварски песни“ фолклорното е взривено от важно поетическо постигнато намерение – да събере различни езици, да ги накара да говорят по нов начин –„Зажниш ли – да, зажна, Ружо, / най ми е мило за кака, която остана неука, / помня я боса в тревата да маха на тираджии, / между два пътя, на три друма, а аз гол до кръста, / се криех в шумата на околовръстното и си мислех / как ще подписвам смъртни присъди, / отново народът опростя, учителите късогледи, / земята е плоска, няма път за Индия“.

В поезията на Мария Калинова животът не е много пригоден за поезия, живеещите го – съвсем. Но в тези стихове жал няма, има болезнена, на места дори хладна яснота, но честност. Безмилостно писане, но и един лично за мен възхитителен опит да се опълчиш на леността, привикването, безвъпросието. Както в читателското, така и в писателското поетическо поле. „Чаках да поникнат очи. / Робът в мен да умре. / Господарят да се разплаче. / Храната да ме нахрани. / Сънят да ме наспи. / Но вместо това виждаш ли / тази бясна свиня – / тя се труди ден след ден, ето го – / излишъка от чакането, / заплодена е с несбъднати съдби, / неродени жени и мъже – дълбоко в нас – нестанали.“

Книга, стояща някак самотно, но решително открояваща се в днешния български поетически хоризонт.