Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Всички ние ставаме свидетели на престъпление. Точно както бихме съобщили на полицията, ако видим, че даден човек извършва престъпление. Лично аз видях как идват и унищожават градове, убиват цивилни и момчета, отишли да защитават страната си.“ Фотографът Кристофър Окиконе, който от десет години снима в Украйна, пред Оля Стоянова

Кристофър Окиконе (Окикоун) е американски фотограф, който от близо десет години следи какво се случва в Украйна. Работи за „Щерн“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Атлантик“, „Блумбърг“. Фотографиите му са включени в книгата „Украйна: Война и престъпления“, издадена у нас от „Жанет 45“ (вж. сп. „Култура“ 4/2024).

Как се представяте обикновено – като фотожурналист, кореспондент или по друг начин?

Казвам, че съм фоторепортер.

Как решихте да се преместите в Украйна?

Отидох в Украйна през 2014 г., бях новак, още в началото на кариерата ми. Имах известен успех преди това в Ню Йорк, където живея, но това бяха първи стъпки. Исках да снимам определени аспекти от конфликта в Украйна и затова отидох. Изкарах няколко седмици, запознах се с интересни хора. След това се върнах в Съединените щати и отидох в Либия за около месец. Престоят в Либия беше тежко преживяване за мен – имаше бомбени атентати, сражения. Разбира се, че това е трагедия, но да се отразяват такива събития е интересно от фотографска гледна точка. Проблемът беше, че нямах истинско чувство за родство с хората и продължавах да мисля за онова, което преживях в Украйна, и за хората, които срещнах там. През цялото това време получавах съобщения от украинци, водех кореспонденция със съпруги на войници, с които се запознах в Украйна. Те ме питаха дали мога да им помогна да разберат какво се е случило с мъжете им, изчезнали на бойното поле. Бях свързан с това място и предпочитах да бъда там, вместо да съм скитащ репортер.

Да, има различни подходи във фотожурналистиката. Аз повече мисля за себе си като за фотодокументалист. Бих предпочел да навляза по-дълбоко в историята на дадено място, отколкото да скачам от едно на друго. Така с течение на времето започвате да създавате приятели, започвате да разбирате по-добре определено място. В същото време осъзнавате, че винаги има още какво да научите. При всяко пътуване до Украйна имах чувството, че разбирам още нещо. И исках да се върна. След две-три години започнах да прекарвам половината от времето си в Украйна. Преди да се усетя, вече работех на пълен работен ден.

Как разбирате работата си там – да бъдете наблюдател, свидетел, да събирате доказателства?

Снимам случващото се пред мен. Но да, аз съм свидетел. През последните две години снимах едни и същи момчета, които работеха в болница на първа линия. Докарваха ранените от бойното поле, което беше на километър. Много опасно място, условията са кървави. Мисля, че за някой, който живее в София и е пациент в нормална болница, ако види условията, в които хората работят там – мазета и разрушени сгради, кръв навсякъде, крайници на пода – ще преживее шок. Постоянно се връщам там и искам да разкажа повече за парамедиците и лекарите. Там се сближих с един от лекарите. Сякаш наистина го видях като прочетена книга. Прекарах много време с него. Когато сте на такова място, вие ставате свидетел на тази реалност. Това е ценно. Понякога си мисля, че е клише, но после има моменти, в които осъзнавам, че свидетелствам какво се случва. Виждам всичко. И всички ние ставаме свидетели на престъпление. Точно както бихме съобщили на полицията, ако видим, че даден човек извършва престъпление. Лично аз видях как идват и унищожават градове, убиват цивилни и момчета, отишли да защитават страната си. Разбира се, тези млади украинци никога не са искали да бъдат войници. Техният избор е морален. Избор на съвестта, защото очевидно някои хора бягат, други се преструват, че нищо не се случва, а тези момчета правят съзнателен избор да защитят страната си.

След разрушенията хората се опитват бързо да заличат щетите и животът да продължи. Но въпреки това е важно да останат свидетелства за тази война.

Виждате как градовете се разпадат и това е част от престъплението на руския режим. Освен това руснаците напредват много бавно. Отне им година и половина, за да превземат Бахмут, в който преди това живееха 80 000 души. Осъзнаваш и тяхната некомпетентност, готовността им да пожертват войниците... Те загубиха 20 000 души само от „Вагнер“. Да не забравяме и ранените. Това е като във филма „Властелинът на пръстените“, изпращат орките да умират. Не им пука за народа. Те искат снимка от кметството в Бахмут, на което се развява не руско, а съветско знаме…

И още нещо: ако шофирате от Румъния до Варна и после до София, ще видите, че на гърба на уличните знаци, покрай които минавате, когато сте на магистралата, е надраскан знакът Z. На почти всеки един. Видяхме сто от тях.

Как си го обяснявате?

Те се чувстват като у дома си и във вашата страна. Съобщават ви следващата фаза на плана: „Това е наше“. Повтарят го и по телевизията през цялото време. „Варшава е наша. Берлин е наш. Париж е наш.“ Просто ги чуйте. Те казват какво искат да направят.

Европейците интересуват ли се какво се случва в Украйна днес?

Миналото лято направих една история извън Украйна, за пръв път през последните три години. Направих я за едно италианско списание. Братовчед ми е писател и журналист от Неапол. Отидохме в селото, откъдето е единият ми дядо по бащина линия. Върнахме се, за да направим проект за обезлюдяването, за търсенето на нашите корени и търсенето на смисъл. Хората ме питаха какво правя, разказах им, че работя в Украйна. „Това е трагедия“, казваха ми. Само един-двама души бяха проруски настроени. Какво очаквам да направят? Нищо. Тяхната икономика се разпада. Начинът им на живот се влошава. Населеното място се стопи от 5000 души през 1990 г. до 2000 преди пет години и до 800 днес. Това вече не е живо градче, а музей. Тези хора имат своите проблеми и аз ги разбирам. Но се надявам да могат да разберат, че ако това не се спре, в крайна сметка може да засегне всички. Вероятно няма да ви засегне, ако живеете в планините на Южна Италия, но какво да кажем за един фермер в България? Не е нужно физически да правите каквото и да било, но можете да си отговорите на въпроса кой е прав и дали искате руско влияние тук. Отговорите на тези въпроси са много ясни.

Разкажете за книгата „Украйна: Война и престъпления“ – как се прави такава книга.

Стойността на книгата е, че тя документира различни военни престъпления. На първо място, дава широчина и дълбочина на погледа колко голяма е територията, на която се извършват тези престъпления. Гледаш надписите, гледаш картата – страшно много престъпления, случили се на толкова много места. Но ние, хората, сме такива – бързо забравяме. Преминаваме от една трагедия към друга. Мариупол в началото беше абсолютно зашеметяващ с жестокостта на варварството. След това Буча. Да, всичко е лично, погледнато отблизо – всяко убийство и изнасилване. Това там не беше просто обстрел, там идваха хора, които екзекутираха – опират пистолет в главата ти и те убиват. И второ, голямото достойнство на книгата е, че проследява всички тези различни трагедии. И трето, нека си дадем сметка, че всички кадри, които ще видите в книгата, са само от първите осем месеца на войната. За мнозина може да е непосилно да гледат тези кадри – убитите цивилни, как лежат на улицата – кой до автобусната спирка, кой – на път за училище, кой – тръгнал да купува мляко. Убити просто ей така… А що се отнася до нашите проруски приятели, Сталин е имал интересна гледна точка. Казал е, че смъртта на един човек е трагедия, но смъртта на един милион души е статистика. Има много истина в това. Но погледнете книгата – вие можете да търсите обяснение за войната, да обвинявате Сорос, САЩ или който и да е друг, има всякакви конспиративни теории. Погледнете пак книгата, защото това, което се случва, е ужасно, дори да се опитвате да намерите рационално обяснение. Прочетете имената на хората, прочетете техните истории. Има например една снимка от Харков – един мъж над тялото на 13-годишния си син, убит, докато чака автобуса, а 15-годишната му дъщеря е била тежко ранена. Това е обикновен човек. Тези хора изглеждат като хора от България. Кажете ми какво би могло да оправдае това? Какво може да те предизвика да изстреляш ракети към центъра на Харков? Какво трябва да си направил, че да заслужиш това? Има ли оправдание за тази жестокост? За мен е много ясно – имаме агресор, имаме враг.

Ако отидеш в краен квартал в София, където някой те набие и ти вземе портфейла, какво ще кажеш? „Случва се.“ Но представете си, че ви попитат – какво направи, за да го провокираш? С много пари ли се разхождаш? Носиш ли хубаво яке, което може да те превърне в мишена? Какво направи онова момиче, което беше убито и изнасилено? Как беше облечено? Винаги ще се намери някой, който да се опита да оправдае престъплението. Ала няма оправдание. Престъплението си е престъпление.

Съставителката на книгата, Светлана Бахчеванова, казва точно това – тази книга ще остане като доказателство.

Да, защото ние сме тук с имената си, със снимките, с нашите истории.

Вярвате ли, че истинските истории могат да променят света, да променят нагласите ни?

Хората, които искат да разберат какво се случва, могат да видят тези истории. Това са документи. Ще ви дам пример с насилствената колективизация в Съветския съюз и щетите, които тя нанася на Украйна. Украинците не са избити, те просто умират от глад. Хора ядат деца, ядат мъртви тела. Това е някаква невъобразима лудост. Знаете ли колко снимки има от този период? Може би осем. Защо? Гарет Джоунс, уелски фотограф, който работи за западни медии, отива там, за да прави икономически репортажи. След падането на Съветския съюз хората започват да говорят за Гладомора, да събират устни истории, не всички свидетели са мъртви. Но фотографиите, които виждате в книгата, са нещо друго. Не можете да ги отречете лесно. Не можете да кажете, че това не се е случило, защото имаме снимки и видеа, имаме хора, които говорят в реално време. Можете да гледате филма от Мариупол на Евгений Малолетка и Мстислав Чернов и да видите как руснаци убиват деца. Можете да разгледате моите снимки и тези на моите колеги от Буча, да чуете нашите показания, какво ни казват хората: „Ей, вижте! Елате тук“, хващайки ни за ризите. „Вижте какво направиха тук. Вижте какво направиха там. Бяхме в едно мазе и всеки ден руснаци идваха да изберат друга жена, извеждат я, изнасилват я групово, и я връщат обратно. А съпругът ѝ седеше там, трябваше да чака и да се надява, че ще я върнат жива.“

Всичко това го чухме от първа ръка. Бяхме там, когато знамето се смени от руско на украинско. Стигнахме точно навреме и имаме свидетелства. Там бяхме 50 фотографи от различни краища на света – от Украйна, но и от Япония, Южна Африка, Аржентина… Добри фотографи, които направиха снимки и видеа. Дойдоха талантливи писатели и записаха. Дойдоха хора от радиото. Но започнете ли да изследвате руския разказ за Буча, веднага ще видите, че имате различни истории за това какво се е случило. Защото те просто посяват малки ядки на съмнение – украинците имали добра филмова индустрия, всичко било инсценирано. В същото време ви говорят, че украинците дошли и избили хората, които приветствали руснаците. Казват ви пет различни лъжи. И дори само да слушате разсеяно, веднага можете да хванете противоречията и да си дадете сметка, че това не е истина. Пък и на Запад все още е останал здравословен скептицизъм към медиите, които излъчват това. Защото лъжите просто не издържат.

Споменахте, че имате ментори във фотографията. Кои са те?

Имам един герой – фотожурналиста Робърт Капа. Той снима през Втората световна война. Чета и американския писател и радиожурналист Стъдс Търкъл, който прави документални записи, разговаря с цивилни, с войници от всяка страна. И си спомням две или три от тези негови истории – как Капа идва на терен, как разговаря с момчетата, как остава сред тях. За мен това е начинът да се работи. Има един френски фотограф – Франк Фурние, който спечели Наградата на World Press Photo за снимка на момиче в калта на едно колумбийско свлачище след изригването на един вулкан. Той снима и румънски сиропиталища в началото на 90-те години и печели цял куп световни награди. Този човек ме научи как да реагирам адекватно на терен. Не да бъда храбър и да правя чудеса, а да си давам сметка, че съм на опасно място. Не само как да оцелея физически, а как да се ориентирам в ситуацията, как да проучвам и да събера необходимата информация. Работата му е брилянтна. И друг човек – Джоузеф Родригес, голям характер. И двамата бяха преподаватели в International Center of Photography и докато навлизах в тази професия на почти 40 години, направих няколко вечерни курса при тях. Джоузеф ми каза: „Имаш талант и годините нямат значение. Слагаш твоя житейски опит и образование на масата, а това е много ценно. Аз например имам зад гърба си опита от времето, прекарано в затвора и наркотичната зависимост. Това дава отражение върху работата ми. И твоят опит може да формира работата ти. Общото между нас е, че аз съм пуерториканец, а ти си италианец, ние имаме силно развито чувство за семейство. Погледни към всяка група хора, която срещаш, като към семейство“.

Това направи Джо за мен – насърчи ме да развия собствен визуален стил. Но ми даде и още един съвет – ако не съм сигурен какво да правя, просто да правя портрети. И както той е снимал гангстери, така аз снимам войници и разказвам техните истории. Един от най-трогателните моменти в моята кариера беше, когато бях на първа линия в тази болница в Украйна, в това мазе под земята, докато наблизо се води битка. Така станах част от семейството. Но пък се криех от пресаташето, който не трябваше да знае, че живея там с тези момчетата.

Как войната промени вашия стил във фотографията? Какво мислите за правенето на филми?

Когато започна инвазията, наистина имах идеята да снимам филм. И си купих камера. Отидох с приятелите си за три месеца в Бахмут. Снимах около 30 секунди. Разбрах, че не знам как да я използвам. Когато си в оркестър, не можеш да свириш едновременно и на пиано, и на цигулка. Мнозина правят и двете. За мен е по-лесно да се придържам към едното. Така че в бъдеще, ако правя филми, трябва да оставя фотоапарата в другата стая.

Трудно ли е за един фоторепортер по време на война да остане оптимист?

Да бъдеш оптимист? Оптимист съм какво може да се случи с Украйна. Но ако войната приключи утре с пълна победа, пак ще има огромни предизвикателства. Ще има напрежение между хората, които са воювали, и тези, които не са. Ще казват – ти се криеше у дома, докато ние проливахме кръвта си. Дори може да има революция. Но това са проблеми на украинците, които те трябва сами да решат, защото е много важно да имат избор.

Имате ли време да работите по други теми?

Току-що прекарах една седмица с параолимпийския отбор по волейбол. В него има ранени войници, например един ранен в Афганистан, който все още живее като на война, но има и момчета, които се претърпели делнични инциденти. И би било хубаво да разказваме как хора, преживели трагедии, продължават живота си. Това е вдъхновяващо.

Въпросите зададе Оля Стоянова