Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Природи и реалности“, Валери Вергилов, редактор Ани Илков, Издателство за поезия ДА, 2024 г.

След като преди години журналистът Валери Чуков работи в седмичника „Поглед“ и в програма „Хоризонт“ на БНР, а после в чужбина оглави българската редакция на BBC, сега се появи поетът Валери Вергилов. Може би защото нищо друго не може да свърши работата на поезията.

Втората от двете публицистични книги „Трохи по пътя“ (изд. „Фабер“, 2023) дава представа за неговия поглед по време на ковид в Лондон. Преди това той вече е направил поетическо завръщане с „Не си отивам кротък“ (изд. „Жанет 45“, 2018) и „Течението на безследната вода“ (изд. „Фабер“, 2021). Отначало поезията дойде ритъмно и експресионистично, с неочакваните рими „сърцето – кецове“ и „наспиш – Париж“, но също и с намерението да не заобля и премълчава. Още три посоки, които ще следим в „Течението на безследната вода“ и в новата книга – голямата скръб по смисъла, следата, която „дори човек да я остави, пак изчезва“, и езика с играта на асоциации.

Спрямо „Течението на безследната вода“ първата книга стои малко разхвърлена. Сега по-ясно се виждат темите и задълбочаването в тях. Публицистична, описателно-природна, апокалиптична, бунтовна и много езикова.

В нея често отделен герой е поколението, групата, „ние“, триъгълникът Арчар-Лом-Ружинци. Вътре го има приятелството, но и факта на подкрепата в издаването и обговарянето на поезията на Вергилов от страна на Ани Илков и Емил Андреев е интересен художествен и парахудожествен детайл. В „Сеч и меланхолия“ (Б. Владимирова, изд. „Боян Пенев“, 2022) Ани Илков обяснява старите приятелства, те „не са, за да се общува ежедневно (...), а за да се пази духът, и все повече всичко се превръща в спомен. Някаква особена носталгия няма, защото по един или друг начин всички сме наоколо и вечно ще бъдем един за друг наоколо – тук, другаде или отвъд“.

Освен с вътрестишния Ани Илков, Емил Андреев и близките поезията на Вергилов е сродна с Елиът, Борхес (вж. стихотворението на Борхес „Поетическо изкуство“) и онтологическите философи. Как да свърша планетарната работа, след като съм в тяло? Още едно определение за поезията на Вергилов: планета отвесно, любов и памет водоравно. Няма страх от смъртта, а отиване след нея, след „последното събитие“, по-навънка от вселенската матрица. Кога пада игото на тялото, за какво са следите с метафората на реката, Арчарица, и Хераклит? Вергилов е драматичен поет. Движението проявява видимостите на планетата, вечното течение, а „брегът е само временен свидетел“. Северозападът е този бряг.

В новата книга „Природи и реалности“ има нова селекция и подредба на стихотворенията. Създаден е нов баланс, нови везни и нов шанс на поетическото да навлезе в дълбокото. Безследната вода става герой в „Хорово изпълнение“, за пореден път проговаря езикът логос. Актът на повторението може да промени смисъла, да изясни времето. Дали нямаме наивната надежда, че някой път могат сами да се подредят? Реч по реката. Може да я отнесе и който разбрал – разбрал, но може и реката да замръзне. Тогава разнася и в двете посоки. Трите времена на северозападното момче, британския разум и предела на природата. „Диви но нежни, плахи но яростни“. В крайна сметка, това е поезия на голямата галактическа отговорност. Тя включва мярката за нещата и думите, които да я нацелят така, както са същностно част от тях. Отговорност и заради жестокия въпрос „как изборът на бог на нас се спря“. Отново стигаме до работата на поезията. Тя трябва да завърши кръга със завръщането. Езикът е родината, която те помни дори ако сам се забравиш. Там, където можеш да не бъдеш сам, в реалността на нашето (художествено) търсене… „ти помниш ли – да помня сам е тъжно“.

Заглавието е от финала на стихотворението „Бърнт Нортън“ от „Четири квартета“, Т. С. Елиът, превод Владимир Левчев, „Избрани стихове“, изд. „Народна култура“, 1993 г.