Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Диригентът Виталий Алексеенок, който живее и работи в Германия, е артистичен директор на Музикалния фестивал в Харков. Там въпреки бомбардировките организира концерти в бункери, в метрото и в болници

Виталий Алексеенок пристигна за пръв път в София в началото на лятото. На 13 юни дирижира Софийската филхармония в концерт с творби от К. Ф. Емануел Бах, Моцарт и Бибер и солист Софи Хайнрих (цигулка). Той е само на 33, а вече му се доверяват големи оркестри и оперни театри в Италия, Австрия, Ирландия, Германия… Роден е през 1991 г. в Беларус, учи дирижиране в Санкт Петербург и във Ваймар, а от десет години живее в Германия. За Христовата си възраст Алексеенок има удивителна кариера, особено след като през 2021 г. печели три отличия от конкурса „Тосканини“ в Парма (първа награда на журито, приз на публиката и още един за най-добро изпълнение на опера от Верди). Дирижира Симфоничния радиооркестър в Лайпциг, Оркестъра на Teatro Comunale в Болоня, Ваймарската Щатскапеле, Фестивалния оркестър в Люцерн, Киевския симфоничен оркестър; работи в Баварската Щатсопер в Мюнхен, в Gran Teatre del Liceu в Барселона, в оперните театри в Грац и Одеса. От сезон 2024/25 е главен диригент в „Дойче Опер ам Райн“ в Дюселдорф. От юни 2021 г. той е артистичен директор на Музикалния фестивал в Харков, където въпреки бомбардировките организира концерти в бункери, в метрото и в болници.

Артист с ясна гражданска позиция, Алексеенок е сред протестиращите в Беларус през 2020 г. и пише книгата „Белите дни на Минск“ (S. Fischer, Frankfurt, 2021), а когато Русия напада Украйна, е сред първите доброволци на полско-руската граница в помощ на бежанците. Емоционален, открит – такъв бе младият диригент и в интервюто ни за сп. „Култура“: „Харесва ми в София, особена смес от Западна и Източна Европа – тук съм в Европейския съюз, но много неща ме връщат в спомените ми. Позната ми е архитектурата, усещам славянския манталитет, разбирам поведението на хората, начина им на обличане – всичко ми е близко, защото съм го виждал в детството си, а идването ми е като завръщане у дома“.

Определят ви като „един от най-вълнуващите таланти в новото поколение диригенти“ – това е закодирано във вас или е резултат само на вашите усилия?

В моето семейство няма нито един професионален музикант. Случайна бе срещата ми с музиката. Веднъж баща ми се качи на тавана на селската ни къща и намери там акордеон. Не знам дали някога дядо се е опитвал да свири, но помня думите на баща ми: „Чудесно! Имаме си акордеон, значи те записваме в музикална школа“.

Едва издържах – не понасях нито акордеона, нито първата си учителка. По-късно обаче се разболях от астма и лекарите препоръчаха да свиря на духов инструмент. Избрахме тромбон и моят педагог Фьодор Михайлович Гур ме вдъхнови да се занимавам с музика. Наскоро се пенсионира и за трийсет години работа с деца повече от сто негови ученици станаха професионални музиканти. А ни обучаваше в най-обикновена школа във Вилейка, близо до Минск. Така ни увличаше, че сами пожелавахме да се занимаваме с това изкуство.

А защо се ориентирахте към диригентството?

В Музикалното училище в Минск изучавах едновременно тромбон и дирижиране. На 17–18 години разбрах, че искам да се занимавам именно с това. Учех при Татяна Василиевна Митагина, която ме накара да се влюбя в дирижирането. Тя откри за мен този свят, показа ми най-важното – че е възможно с помощта на движения да извличаш звук от оркестъра. Продължих обучението си в Консерваторията в Санкт Петербург при Александър Василиевич Алексеев, от когото пък разбрах колко е важно артистът да бъде задълбочена в търсенията си личност; показа ми какви дълбини има в партитурите на Бетовен, на Брамс, на Чайковски… Той самият беше такъв, за съжаление почина преди няколко години. А после заминах за Ваймар, където имах щастието да уча при Николас Паске.

А разказваха ли ви те и за емоцията и колко е важна тя за диригента?

Тъкмо стигнахме дотам. При Паске във Ваймар, струва ми се, научих най-много. Изключителна школа по диригентство, една от най-добрите в Европа. Там всеки от нас се разкриваше като личност. Разкривахме собствените си емоции и ги споделяхме с оркестъра. Ето това бе най-важното, емоцията, за която ме питате. Защото техника, слух, пиано и т.н. – всичко е важно, но най-важно е да има атмосфера, където да искаш да отидеш, да покажеш своите чувства и да се занимаваш с музика на много високо емоционално ниво.

Имаше ли момент, когато усетихте, че владеете оркестъра?

С различните оркестри са различни и усещанията. Някои веднага тръгват след мен, реагират на всяко мое движение. На други им е необходимо време, за да разберем как можем да работим заедно. Благодарен съм на Германия, че днес там на младите диригенти се гледа сериозно. Това не беше възможно преди години, никой не слушаше младите, смяташе се, че трябва да пораснат, да поработят като асистенти. Днес парадигмата се промени и в Западна Европа хора на 25–30 години заемат позиции, а самият аз на 33 вече съм главен диригент. Промени се мисленето и на музикантите, и на публиката, защото младите хора може да нямат опит, но притежават вдъхновяваща емоция и енергия.

Дирижирате и оперни спектакли, и симфонични оркестри – трудно ли се съчетават тези две толкова различни занимания?

Знаете ли, когато започнах да се занимавам с диригентство в Минск, попаднах на книга от именития Кирил Кондрашин. Той пише, че е много важно един млад диригент да премине първо през оперен театър, а след това – към симфонична музика. Защото в оперния театър можеш да се научиш на техника, там е много по-сложно, докато в симфоничния оркестър чисто технически е далеч по-леко, но философски е по-сложно. Именно затова реших да се занимавам и с двете.

Дирижирате в Западна Европа, но и в Украйна, където на хората едва ли сега им е до забавления…

В Украйна работя от 2017 г., дирижирах концерт от фестивала LvivMozArt в Лвов. Скоро след това започнах да работя в цялата страна. През 2021 г. дирижирах първото изпълнение на Вагнеровата „Тристан и Изолда“ в Националната опера на Украйна в Киев – беше много странно, защото и за мен беше дебют. Същата година станах и артистичен директор на Kharkiv Music Festival в Харков, често пътувах, но един ден дойде войната. Продължавам обаче да се връщам, защото е много важно лично за мен, а и за хората, които останаха да живеят там.

Спомняте ли си 24 февруари 2022 г.?

Току-що се бях прибрал у дома в Германия. Бях в Украйна на 6 февруари, дирижирах „Набуко“ в Одеската опера и се канех да се върна на 1 март, предстоеше ми „Бал с маски“ в Лвов. Когато обаче се събудих на 24 февруари, разбрах, че е започнала война. Бях в шок! Търсех начин да се свържа с всички мои познати в Украйна, които живееха в различни градове. Те ми пишеха, че не знаят какво да правят. Виждах снимки в медиите – беше страшно! В началото се опитах да помагам от разстояние, а после си казах, че трябва да направя нещо повече. На 26 февруари заминах за границата на Украйна с Полша, седмица и половина работих като доброволец в полското село Медика и помагах на бежанци да намерят храна, подслон, път към Европа, където да получат шанс за бъдещ живот.

След тези десетина дни се замислих, че като музикант би трябвало да започна да помагам и целенасочено, тоест на колеги. Създадохме инициатива, чрез която свързахме западни институции с украински музиканти, за да могат да получат възможност да упражняват професията си на Запад. Организирах запознаването на западни музиканти с украински, станах нещо като техен агент, но всъщност помагах на тези два свята да се обединят, тъй като представлявах и двата – живея в Западна Европа, а съм роден и пребивавам често в Източна. Бях изключително щастлив, когато през март успях да преведа през границата 84-годишния украински пианист и композитор Валентин Силвестров – бях удовлетворен и като доброволец, и като музикант.

Спомням си как мои познати ми написаха, че цели три денонощия той пътува от Киев към границата. Крили се, където намерили, в малки градчета. На границата успях да го посрещна и заедно заминахме за Германия, където той живее и днес със своето семейство. В продължение на половин година свиреше на моето пиано и дори създадохме съвместно произведение, което изпълних за пръв път в Харков миналата година. Нарича се „Химн“, с елементи от химна на Украйна, за струнен оркестър.

В първите дни на войната сте били и шофьор, и преводач, и посредник – всичко. Можехте обаче да си стоите в Германия и да наблюдавате събитията отстрани…

Наблюдавайки, не можеш да помогнеш на хората. Имах необходимост да бъда активен, за да съм реално полезен. Като доброволец на границата поемах мои приятели, но и хора, които срещах съвсем случайно – някои транспортирах от границата до Краков или някъде другаде. След това купихме и доставихме хуманитарна помощ от Берлин до границата, шофирах едната от колите, с които закарахме дрехи, храна, детски принадлежности и т.н. за бежанците. За мен беше важно да съм именно там, при хората, които страдаха. Беше ми важно и като човек, и като артист. И това беше моментът, в който двете неща се съчетаха – реалните ми преживявания със страдащите хора се обединиха с изкуството и сам по-късно можех да върна чувството към тях чрез музиката.

Продължавате да организирате фестивала в Харков, бяхте там дори през май, когато градът беше бомбардиран…

Фестивалът бе създаден през 2018 г., през 2020 г. започна пандемията, през 2021 г. станах артистичен директор и първото му издание под мое ръководство трябваше да се състои през пролетта на 2022 г. Дни преди това започна войната. Тоест твърде рано се сблъскахме с големи трудности. Трябваше да продължим, защото на хората им беше нужна и такава подкрепа. Трудно организирахме пет концерта в Харков, всички музиканти бяха заминали – самият аз нямаше как да бъда там, едва намерихме петима оркестранти, които да свирят в метрото и в бомбоубежища. Не беше лесно, но беше важно да го направят. През 2023 г. заминах за Харков и отново проведохме фестивала с камерен състав от 20–25 души, а тази година успяхме да съберем голям оркестър, 50 музиканти, някои дойдоха от Киев.

Сега в Харков живеят около 70–100 000 жители, а преди войната беше град с 1,5 млн. жители. Видях го много, много променен. През май т.г. ситуацията се беше влошила. Всеки ден чувах взривове, всяка втора нощ се събуждах от експлозии, от ракетите загинаха повече от трийсет души, а десетки бяха ранени. Точно когато пристигнах, на 23 май, руска ракета удари печатницата „Фактор-Друк“ в Харков, чийто собственик, Сергей Политучий, създаде нашия фестивал. Срещнах го в деня, когато падна бомбата върху печатницата, каза ми, че е бил там, от него все още се носеше миризма на война… Всичко видях с очите си. Ситуацията е много тежка, но за нас е важно фестивалът да продължава. На хората им е нужно изкуство, нужна им е подкрепа. Затова направихме повече от десет концерта тази година.

Как реагират харковчани – в този труден момент вие им предлагате изкуство…

И за тях това е като глътка свеж въздух. Само си представете, че те сега нямат никакви културни събития, всичко е забранено, защото не е безопасно. Няма никакви концерти с класическа музика и нашият фестивален оркестър е единственият, който свири в Харков. Правим го в бункери, в бомбоубежища, където е малко или повече безопасно, стига хората да успеят да стигнат до нас. Свирим безплатно, нужно е само предварително да се запишат. И винаги всички места са запълнени. В тези два-три часа с нас те отново се чувстват като хора с лично достойнство, живеещи в цивилизован свят. Съпричастни са към високото изкуство, което им дава така необходимата емоция и подкрепа. Плачат, но преживяват емоции, вероятно докосването до музиката точно сега е и своего рода психотерапия за тях. Затова ни е важно да продължим.

Не се ли страхувате да бъдете там?

Чувството винаги е странно. Страхът е различен. Има внезапен, когато се боиш за живота си – никога не съм го изпитвал. Усещам обаче нещо пълзящо, което бавно те изпълва. Навярно по-скоро е тревожност. То е все едно да се събудиш от грохота на бомбите и да се питаш какво ще последва след тях. Мислиш си, че в следващата минута бомба може да падне върху теб и повече няма да те има на този свят. Или ще те превърне в инвалид. Странно е това чувство.

Десет дни обикалях Харков, не съм живял в бомбоубежище, защото харковчани вече рядко ходят там. Градът е до границата с Русия и на практика ракетите падат, преди да засвирят сирените. Когато обикалях улиците, гледах сградите и си представях как биха изглеждали в следващ момент, ако падне ракета. Гледах хората и си мислех, че е възможно след няколко секунди нас да ни няма. Това е особено екзистенциално чувство, разбираш, че всеки момент е важен, защото следващ може и да няма.

Какво породи гражданската ви позиция? Доколкото знам, тя не се е родила в Украйна, били сте и сред протестиращите в Беларус, дори имате книга за събитията…

Беше през 2020 г. Наблюдавах от Германия процесите през юни и юли в Беларус. Виждах беззаконието и несправедливостта на режима. На 9 август предстояха избори, заминах, за да гласувам там. На следващия ден започна страшното насилие. Хиляди хора бяха арестувани, пребиваха ги, някои загинаха, след което се надигна огромна протестна вълна. Участвах във всички протести. Беше едновременно прекрасно и страшно време, от една страна беше ужасът от репресиите, а от друга – прекрасните, освободени в мисленето си хора. Никой от опозицията обаче не искаше да прибягва да насилие, затова и не успяхме да победим този режим…

Написах книгата „Белите дни на Минск“ за това, което преживях тогава – огромно количество събития. Хора попадаха в затвора, но се появяваха и нови идеи, спонтанни граждански инициативи… турбулентно време. Четири години по-късно ситуацията е значително по-лоша. Беларус напълно изчезна от новините, никой вече не говори за нея. След февруари 2022 г., поддържайки Руската федерация, тя стана съучастник в кървава война – страшна и позорна история за беларуското правителство. За беларуския народ – също. Повече от половин милион напуснаха страната, а около 1500, включително мои приятели, са в затворите. Нямаме никаква връзка с тях. Сред тях и е флейтистката Мария Колесникова.

А вие самият имахте ли проблеми заради книгата?

Повече не съм се връщал в Беларус – ако отида, ще ме арестуват.

В едно интервю казвате: „Не мога да живея в кула от слонова кост, когато в родината ми има диктатура, а в Украйна и Близкия изток – войни“. Какво бъдеще да очакваме според вас?

Не съм анализатор, за да отговоря аргументирано на този въпрос, но мога да кажа, че съвременното общество, за съжаление, е твърде разделено. И този разрив може да ни доведе до нещо страшно, защото ставаме все по-ожесточени и конфронтацията се задълбочава. Тежко ми е да наблюдавам колко много хора в Европа избират десни популисти – те дават прости и бързи отговори и това е техният начин да дойдат на власт. Използват демокрацията, за да я разрушат.

От една страна, гледам на случващото се с голяма тревога и съм доста песимистично настроен за бъдещото развитие на политическата ситуация в Европа и в света, но това още повече ме кара да действам. Не бива да чакаме. Ако сега сме в 1913 г., то трябва да предотвратим 1940 г. Сложно е…

Съпротива чрез изкуство възможна ли е?

Да. Безспорно смятам, че изкуството е важно, защото светът стана прекалено груб. През миналата година за военна техника и военни действия са изхарчени два трилиона долара. Можеха да ги използват за опазване на природата, за подобряване живота на хората… Убеден съм, че трябва да работим с главите и със сърцата си. Затова ни е още по-важно да се занимаваме с изкуство. Трябва да позволим на хората да изпитат нещо истински вълнуващо, а не да стават заложници на политически манипулации. Затова е още по-важно да продължаваме да четем книги, да слушаме красива музика, да гледаме хубави филми, да общуваме помежду си в реалния живот – изкуството помага за всичко това.

От тази есен сте главен диригент на „Дойче Опер ам Райн“ в Дюселдорф. Какво е най-важното във вашата програма?

Това е голяма и сложна институция. Намира се в два града – в Дюселдорф и Дуисбург, затова имаме два оперни театъра, два оркестъра (Дюселдорфски симфоничен със 130 музиканти и Филхармонията на Дуисбург с 95 музиканти), 50 певци солисти, един хор. Само солистите, музикантите и хористите са повече от 350. Изисква се много добро управление на всички отделни организми, съчетани в една обща институция. Започваме сезона с премиера на „Набуко“ от Верди в Дюселдорф, предстои и премиера на „Лейди Макбет от Мценска околия“ на Шостакович, възстановяваме постановки на „Пепеляшка“ от Росини, „Травиата“ от Верди, „Евгений Онегин“ от Чайковски. За мен самия новата крачка в кариерата ми на диригент ще бъде „Рейнско злато“ от Вагнер. Много, много силна музика, с огромна радост очаквам работата през новия сезон.