Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Липсващо свидетелство от мемоарната книга на писателя „Път през годините“(1959). През 2002 г. папката с неизвестните страници е дарена от поета Валери Петров на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, която ги издава през 2011 г.

Утре ще се празнува петнайсетгодишнината от 9.IX. От няколко месеца вестниците се пълнят с най-гръмогласни заглавия, съобщения, лозунги: „великата дата“, „великият празник“, „социалистическата революция“, „въоръженото народно въстание“ и пр., и пр. Аз съм непосредствен свидетел на тоя исторически девети септември 1944 г. и не е потребно да се извръщам назад и да напрягам паметта си, за да си спомня ония дни. През тия изминали петнайсет години – те, ония дни и особено оня „ден на свободата“, са били винаги пред очите ми и струва ми се, да имах още един живот, не бих могъл да ги забравя. И мисля за оня, който преди четиридесет и две години е чувствал същите неща по същия начин, както аз ги чувствам, и който каза, между много други непостижими по силата си произведения, тия два стиха, в които е изразена не само неговата съдба:

Презреннаго, дикаго века
Участником быт мне дано…
В презрения див век
ми бе дадено да бъда участник…

Иван Бунин

***

Студиото в Нови хан, отдето Радио София предаваше от първите бомбардировки до края на септември, беше в зданието на училището, което имаше ограден двор. Една сутрин рано (после видях, че беше 6,30 ч.) чух в двора на къщата, дето живеехме със сестра ми, че някой вика: „Г-н директоре, г-н директоре!“. Станах, погледнах през прозореца и видях секретаря на радиото Георгиев. Излязох набързо и той ми вика: „Елате в студиото, от София съобщиха, че има ново правителство“. След няколко минути бях в студиото, но още отдалеч чух високоговорителите, пуснати с пълна сила, да предават листата на новото правителство. Беше 9 септември, но тогава не знаех (по-точно не мислех за датата) и едва по-късно разбрах съдбоносния смисъл на тази дата. Слушах имената на министрите и изведнъж някакво неприятно усещане, почти физическо, ме обсебва. Какво е това? Пак Кимон Георгиев, пак Дамян Велчев, пак Димо Казасов? Какви са тия съвсем нови, непознати имена: Антон Югов, Лулчо Червенков, Добри Търпешев (сякаш в самите имена има нещо просташко и несигурно)? Само двама-трима души, които можеха все пак да вдъхнат някакво доверие, уви, за твърде кратко време – Петко Стайнов, Никола Петков, Григор Чешмеджиев. Какво е това правителство – на личности или на партии? Докато водех този вътрешен диалог, без да мога да разбера какво точно е станало, по шосето, което сече селото, неочаквано почнаха да препускат с бясна бързина камиони с изправени вътре хора, цивилни, тук-там някой войник, въоръжени, викаха нещо неразбрано и яростно и вдигаха над главите си юмруци. Тук-там по колите и на предниците имаше червени знамена. Камионите хвърчаха в двете посоки, но повечето отиваха в София. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно трицветно знаме, още повече ме объркваха. Ново правителство – добре. Но защо беше всичко това? Ще трябва още много пъти да повтарям: защо беше всичко това, разбрахме по-късно, и още веднъж трябва да призная колко глупави граждани сме били в онова време.

В учреждението владееше някаква двойствена, ако би могло да се каже така, атмосфера: повечето от старите чиновници, интелектуалните работници бяха смутени, дори уплашени, докато другите от техническия и административен персонал бяха възбудени, радостни и щом ме видяха, дойдоха да ми честитят новата власт. Веднага узнах, че действа комунистическата ядка в Радио София (сега не се криеха, напротив манифестираха това) и че се организира отечественофронтовска организация в учреждението. Дори двамина хубостници – Милко Анастасов (който редеше между другото и сутрешния Календар на Радио София) с ултрашовинистическа и германофилска пропаганда) и д-р Александър Тихов (бившият говорител на български от Радио Берлин) се бяха вече изхитрили и се разхождаха с червени ленти на левия ръкав с две букви ОФ (същите тези субекти на следния ден се явиха при мене в стаята на директора и заповеднически ми поискаха да си предам оръжието. Аз ги погледнах, отначало не повярвах, че говорят сериозно, и рекох: „Нямам никакво оръжие!)… След два-три дена трябваше да свалят червените ленти: партийната група, знаейки миналото им, ги махна от организацията ОФ. Но по-късно и сега тия нови „другари“ успяха да се очистят и се настанят пак на топли места – и единият, и другият.

***

Докато партийната организация в Радиото приготвяше за предаване съветския химн и измъкна едно предварително приготвено съветско знаме, от София (в зданието на Радиото в София имаше телефон, от който се предаваха в Нови хан и до 9.IX. официалните новини – за разгласяване) непрекъснато се предаваше манифестът (или декларацията, или позивът, не помня вече както точно бе) на новата власт и листата на новите министри. Към 8–9 часа от София пристигнаха с някаква кола Младен Исаев, Валери Петров и Тодор Генов (с първите двама се познавах добре, третия и тогава, и сега смятам за долна, несигурна личност – и това е не само мое мнение), които ми заявиха, че са изпратени от новото правителство да уреждат на първо време програмата на радиопредаването. Аз вярвах безусловно на Валери и Младен и наредих да им се даде пълна възможност за работа: това облекчаваше и мене, тъй като не знаех какво точно трябваше да се върши, а от друга страна, не ми беше ясно и моето положение на директор от 30 август, заварен на тоя пост на 9.IX. В същото време явно беше, че новата власт няма доверие в мене, щом се изпращаше тая тройка за фактическото ръководство на Радиото, без да ми бъде съобщено каквото и да е. Това обстоятелство, както и самата „революция“ ме объркаха много: от една страна, бях доволен, че се свършва с оня позорен режим на Филов, а от друга, имаше нещо нелепо и дори противно, че „новото“ идеше със старите мизерни фирми на Ким. Георгиев, Дам. Велчев, Д. Казасов. И в тая промяна, дето от първия момент се бяха промъкнали нечистите нищожества като М. Ангелов и д-р Тихов, Тод. Генов – не се ли чувстваше дъхът на гнилота, на авантюризъм, на нещо по-лошо, което затъмняваше като черен облак близките перспективи на страната, за водачи на която идеха сега освен познатите „дейци“ на 9 юни и 19 май, но и неизвестни хора, за които разбеснелите се по шосето камиони, въоръжените хора в тях, виковете и дигнатите юмруци бяха достатъчно указание за начина на управление и за политическото им и културно равнище?

Изпълнен с тия недоумения, смут и тревога, аз поръчах да приготвят колата на Радиото и тръгнах за София. Тоя първи ден – „денят на свободата“, както се нарича днес, си струва да бъде описан по-подробно.

По шосето препускаха всевъзможни коли – леки, камиони, военни, имаше и конски коли, всички повече към столицата и твърде рядко в обратна посока. На завоя, дето се сливат пътищата към Пловдив и Самоков, голямото здание на полицейския пост беше като че празно. По-нагоре, вече към правото шосе към София, към петия-шестия километър една рядка верига от хора препречваше пътя: мъже, цивилни с пушки на ремък, с някакви ленти на ръкавите спираха всички коли и проверяваха. Какво точно проверяваха – не зная, нас ни пуснаха, щом шофьорът каза, че колата е на Радио София. Какво са могли да проверяват изобщо – и днес не мога да разбера: никъде още нямаше организирана нова власт, за да може да издава документи за колите. Когато отминахме, видях по лявата страна на шосето наредени една след друга коли на бронирания софийски полк: танкове, коли с войници и началници. Така бе до Орловия мост. Колите не се движеха, бяха сякаш в очакване да тръгнат всеки миг, но всичко беше някак безстрастно, спокойно, като че приготвено за парад. И изведнъж от първите крачки по булеварда всичко се промени. Едно безредно, пъстро, дрипаво множество се суетеше, забързало към града, откъдето идеше някаква неясна, ту засилваща се, ту по-слаба врява, шум и бумтеж на коли. Колкото пò навлизахме, толкова по-ясно се чуваха виковете на хилядна тълпа, разпокъсано, нестройно пеене и навалицата ставаше все по-пъстра и разлюшкана. То беше като някаква злокобна картина, видение на ново бедствие: тоя полуразрушен от бомбите, опушен от пожари булевард, с кухи прозорци, със смет, стъклени парчета, хартии и парцали по паважа, и тия хукнали като бързи мравки хора, тия танкове, уж камуфлирани с клони, встрани и над всичко ехтежът на многогласни викове като от зверилница. Апогеят бе на площада пред Народния театър и Военното министерство. (Както узнах след няколко минути във Военното министерство, дето са били през нощта заговорниците, сега се събираше на първо заседание новият съвет на министрите! Затова и тълпата се трупаше тук.) По-късно разбрах, че по-голяма тълпа е имало пред Съдебната палата, но аз видях само онова, което ставаше пред Военното министерство. И докато съм жив, това зрелище няма да се заличи в паметта ми.

Тук множеството бе малко по-различно: почти всеки човек имаше на петлицата си или в ръка червено цвете, по колите се вееха червени парцалчета – знаменца, втурваше се отнякъде нестройна колона от мъже, жени и младежи, все с тия вдигнати юмруци, с викове „смърт на фашизма!“ и с фалшиви песни. Едва успях да оставя колата си до ъгъла на пощата (с шофьора, за да я пази) и аз се върнах през тълпата към театъра. Кметството, с разрушена към улица „Гурко“ сграда, гореше: пламтяха някакви книжа и един човек, качен на стената, викаше неистово, очевидно държеше реч, която никой не слушаше. Ревяха клаксони, камиони, натъпкани с изправени, викащи хора, цепеха бавно човешкия поток скъпи леки коли, окичени с червени хартии. В една открита кола бе седнала някаква възрастна жена с обезцветени коси, наконтена и гримирана и ухилена като восъчна кукла, с червени карамфили на ревера и в ръката – истински препариран и нагизден труп, който сякаш символизираше кресливо цялата тая зловеща вакханалия. По-късно щяха да се пишат евтино-патетични репортажи за „морето от освободен народ, за „преливащата народна радост“, а това бе една разюздана тълпа, повече настръхнала от злоба, отколкото щастлива, която се въртеше като замаяна, търсейки да излее върху нещо или върху някого отприщените си тъмни инстинкти, защото всъщност никакъв враг нямаше срещу нея.

На тротоара при градската градина до оградата се бе изправил Христо Радевски. Десетина дни преди това аз го бях срещнал на улица „Бенковски“ и го поканих да дойде в Радиото да работим заедно (аз, както вече казах, нямах представа какъв режим идеше в страната) и той ми бе отговорил, че може да дойде, но че сега имало по-важни работи. Помислих да му се обадя и да мина при него, но той не ме съзря, загледан над кипналото множество. По-нататък, отивайки към Военното министерство, видях Орлин Василев с грамаден овчи шилест калпак, с един голям фотографически апарат в ръка и друг през рамо. Той влезе в министерството, дето отивах и аз. При входа нямаше никаква стража. Министрите вече се събираха в една от стаите и аз можах да видя Д. Казасов, в чието министерство бе Радиото, и да му се обадя. Но и той бе като замаян, погледна, без да вижда, не ми отговори нищо и влезе за заседание с другите. Аз исках да му кажа, че бе съобщено от стражата на предавателя във Вакарел, че някакви подозрителни хора се движели наоколо, и тъй като там има само един-двама пазачи, може да се повреди предавателят (а в ония дни Радио София бе единственото средство за предаване на официални заповеди, нареждания и новини от цялата страна). Не ми оставаше да направя нищо друго, освен да потърся коменданта на столицата, комуто да съобщя това, за да се вземат мерки. Излязох вън, попитах един-двама военни и най-сетне ми казаха, че комендантът отишъл към улица „Раковски“ до „Славянска беседа“. Наистина до разрушеното здание на Народната библиотека при портата на съседната сграда видях двама щабни офицери и отидох при тях. Излезе, че единият бе комендантът. Казах му кой съм и за какво го търся. Той ме погледна също тъй с отсъстващи очи, направи гримаса и ми извика: „Оставете ме на мира. Не мога да се занимавам с тия работи. Цяла нощ не съм спал и тука имаме по-големи грижи“. Не ми оставаше нищо, освен да си вървя в Нови хан. Когато стигнахме, узнах, че във Вакарел няма нищо тревожно и всичко е наред. Тогава от София пристигнаха с камион група артисти, водени от Магда Колчакова. Така завърши първият ден на „новото летоброение за българския народ“, както писаха по-късно именити интелектуалци, без самите те да вярват в това…

Също тъй на 10 септември (не съм абсолютно сигурен в датата, но това няма решаващо значение) в Радиото между другите книжа (кореспонденциите и преписките по служба още идеха непосредно при мене) ми дадоха едно стихотворение „Партизани“, изпратено от Асен Разцветников да се чете пред микрофона на Радио София. Стихотворението бе хубаво – може би най-хубавото от всичко, което се получаваше тогава от маса неизвестни поети, и аз го изпратих на тройката контрольори и уредници по материала. Но стихотворението не бе прочетено. По-късно една от причините, които изостриха докрай нервите на клетия Рацветников и го хвърлиха в тежка мания за преследване, бе и това непрочетено стихотворение. (Някои от близките на поета знаят това.)