Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

С диригента на „Софийски солисти“ и професор в Националната музикална академия Пламен Джуров разговаря Светлана Димитрова

След „Мартенските музикални дни“ в Русе и преди „Софийски музикални седмици“, на 2 април открихте нова зала в София – на „Оборище“ №5.

Цяло движение се създаде от бивши ученици на Софийското музикално училище – с много вълнение, много страстно. Това показва, че българските музиканти, независимо дали са тук, или в чужбина, жадуват за хубаво концертно пространство и чувстват неговата необходимост. Тази зала не ни лишава от амбиции да говорим, да настояваме за концертен комплекс или друга зала, защото зала „България“ се задъхва, но така или иначе е празник да се открие, и то красиво културно пространство. Залата е частна собственост, вложени са много пари и интелектуален труд в реставрацията, в подбора на материалите, в акустически изследвания и всякакви други детайли, които не познавам. Очаквам много добра акустика. Залата не е голяма, бутикова е, със 170 места. Чувстваш се като в някой от прочутите европейски дворци. Всъщност тази зала е с обемите на приемните салони на аристокрацията от Западна Европа. Ще бъде интересно за други хора, които не са редовни слушатели на класическа музика, да видят обстановката, още повече, че там се излагат картини, фотографии.

Откривате и закривате фестивала „Софийски музикални седмици“…

Преди това имахме концерт (на 13 април) с детския радиохор „Стабат матер“ на Перголези и две съвременни произведения: на Борислава Танева – Ламенто, и на Албена Врачанска – Концерт за саксофон. Концертът беше наречен „Жените в изкуството“. Оркестърът има концерт и с Георги Патриков (4 май) с творби на Шнитке, Бритън и Стравински. Откриването на „Софийски музикални седмици“ е на 23 май. Програмата е много интересна. До голяма степен се дължи на Людмил Ангелов. Ще свирим Шопен – вариации върху „Дон Жуан“ на Моцарт, и една съвременна пиеса – Фантазия по Половецките танци на Бородин от Александър Розенблат. Тя е с ударни, пиано и струнен оркестър. Ще изпълним и няколко части от „Класично и романтично“ на Панчо Владигеров, и Бизе-Шчедрин, сюитата „Кармен“, с ударната група на Софийската филхармония. А за закриването (30 юни) са включени четири премиери. Ново произведение на Михаил Големинов – Четири пиеси, ново произведение на Емил Табаков – Концерт за ударни и щрайх, Майкъл Типет – Фантазия по тема от Корели с Минчо Минчев и Николай Минчев и накрая Гия Канчели – „Една малка Данелиада“ – сюита от филмовата музика към филма „Кин-дза-дза“.

Казахте, че програмата на „Софийски солисти“ е готова до другата година. Има ли някое интересно гостуване или произведение, което можете да обявите предварително?

Любомир Денев ще направи със „Софийски солисти“ барок и джаз в Националната галерия в края на сезона. Есента планираме пристигането на Мартин Георгиев като гост-диригент. Заедно с Иво Върбанов и Фиамета Тарли ще направят концерт само с английска музика. Тази година програмата е много запълнена.

Скоро обявихте, че „Софийски солисти“ навършиха 57 години. Предстои юбилей. Вие за този състав писали ли сте специално произведение?

Наскоро написах и дори го записахме в радиото. Обещал им бях произведение тип кончерто гросо, в което отделните сола са за всеки един. Казва се „Метаморфози“. Това е – за тридесет години толкова. Едно произведение. Обещал съм им, че няма да ги занимавам с моите произведения. Светът е пълен с хубава музика, така че човек трябва да бъде по-рационален. Затова пиша, когато има определена цел. Винаги съм писал главно за изпълнителите, когато те са имали необходимост да направя нещо за тях.

За кого последно писахте?

Последното е за „Софийски солисти“, а другото, което не е довършено, е за балета на Софийската опера.

Пишете балет!

Пиша, но какво ще излезе… Мислиш едно, излиза друго. Ще видим какво ще стане.

И вие като Георги Минчев, който като дете е израснал в операта, но казва, че се е спасил само с един балет…

И с пълно основание. В днешно време в малка държава да се занимаваш с композиция изглежда странно. Екзотично хоби е композицията в България.

Но не само това ви отказва да пишете.

Изисква много време. Композицията е занимание за самотници. Изисква много време, обмисляне. Дирижирането е друго. Ти си като пред камера. Това са две различни състояния на психиката и малко трудно се преминава от едното в другото. Пренастройката при мен трае поне няколко дни, за да мога да забравя всичко, което се натрупва. При едното гледаш навън, излъчваш. При другото излъчваш навътре. Много различни състояния.

Имахте концерт „Жените в музиката“. Като преподавател в Националната музикална академия как бихте отговорили – къде са жените в дирижирането?

Това в момента е изключително актуална, модна тенденция. Както научавам от колеги, в Европа, особено в Англия, се търсят жени диригентки, които да бъдат подкрепени, защото векове наред е имало дискриминация на жените в тази професия.

Да, затова говорим, имам усещането, че в момента и у нас има няколко момичета, които доста добре се справят.

Когато преподавам, нямам различно отношение към мъжете и жените. Някои от момичетата са много по-съвестни, по-чувствителни и дори по-амбициозни. И вече имат конкретни успехи. Например Калина Василева в Шумен, тя е втори диригент заедно със Станислав Ушев. Справя се много добре, а беше и чудесна флейтистка преди това. Пише разкошно! Написа изключителна дисертация за шуменския оркестър от основаването му до днес – едно изключително забавно и силно четиво. Има и други момичета, които са много успешни.

Има ли интерес към дирижирането?

Има и в този интерес се крие известно коварство, защото изпитът не е съвсем лесен, но професията е по-достъпна, отколкото когато аз се явявах. Първо, защото няма ограничение в бройките. Тогава приемаха един, двама. Днес може да са трима, четирима, петима. Има желаещи и хубавото е, че те съчетават дирижирането с друга специалност. Дали композиция, дали инструмент, което е много разумно, защото по принцип диригентските места са ограничени, особено в настоящия момент в България. А младите са умни, добре изчисляват. Има интерес, а и не приемаме всички. Изпитът изисква да си доста сръчен пианист, да си доста напред в материала, да не е хрумване в последния момент. Да си слушал много, да си в състояние да анализираш, а и самите сръчности, които се изискват – поведение, психология, контактност… Все пак основното е да работиш с оркестъра, това е най-трудното в тази професия. А не да ръкомахаш, да се правиш на красив и на много артистичен.

Талант ли е, учи ли се как се съставя програмата на един концерт така, че да бъде интересна?

По принцип трябва да има известна логика в подреждането на програмата и ориентация към какъв тип слушатели се насочват нещата. Винаги е хубаво да има интрига, да стане нещо интересно, да не е еднотипно, да са различни тоналните планове, да са различни характеристиките. Нашият живот е изпълнен с музика. Концертната програма трябва да предлага нещо по-различно, по-интригуващо, не непременно непознато, но винаги да има нещо, което е ново, нещо, което е класическо, и да искаш да покажеш интерпретаторско умение, инструментални сръчности. Въпрос на опит е, човек трябва да се отнася сериозно към тази работа. И да се оглежда, за да не става, както в София – по едно и също време два Реквиема на Верди. Това не говори добре за музикалния живот в София. Имахме и други дублирания в предишни години. Защото всичко, което правим, е за слушателя. От тази гледна точка логиката веднага става ясна и видима.

Това води до въпроса липсва ли на София звено, което да координира концертите? Да събере музикалните продуценти и институти и да каже: „Колеги, нека не се конкурираме“.

Липсва. Навремето в общината няколко пъти поставях този въпрос, но те си признават откровено, че нямат капацитет за това и че не им е в предмета на работа.

А Министерството на културата?

Още по-малко. В Министерството на културата днес двама души се занимават с цялата музика в България. Колко управляващи се смениха в последните 30 години! Те не разбраха за какво става дума. Цели области са извън полезрението и чувствителността на административните ни структури. Не само държавните, а и общинските. Да се иска от тях нещо подобно, е трудна работа. Големият дефект на културния живот в България е късото планиране, късият хоризонт. Като отида във Виена днес, ще зная целия следващ сезон и ще мога да избера. Същото е в Лондон, Москва, навсякъде. У нас се планира един сезон – от септември до май. Това е най-късият срок. Да кажем, Филхармонията го прави, но късно го обявява за публиката. Софийската опера също има подобни дългосрочни планове. Всичко друго е много стихийно. Особено в камерната музика, а тя е океан. Хубаво ще е Столичната община да носи известна отговорност за културния порядък в града, но това е извън нейното полезрение.

Самите музиканти не биха ли се заели с подобно нещо?

Вероятно не са усетили остра необходимост, а тя вече е налице, защото нищо не пречи представители от Радиото, Операта, Филхармонията, Музикалният театър да се събират два пъти в годината на координационно съвещание с основни акценти – за годишнини, празници. Да подредят произведенията. Никой да не пречи на другия. Просто да се ориентират в намеренията си. Спомням си, беше дошъл един заместник-кмет от Германия, който знаеше репертоара на всички състави в града си, знаеше празниците, програмите в детайли, кой солист кога ще гостува. Беше като генерален музикален директор.

В програмата на „Софийски музикални седмици“ има по два концерта в някои от дните.

Да. И аз не се съпротивлявах достатъчно категорично, че е излишно да се натоварва програмата с толкова концерти, но все пак е юбилей – 50 години. Решението беше – 50 години, 50 концерта. А и самите артисти искаха да участват. Така че оставих програмния съвет да направи планирането. Наистина не е много добре, защото са в един и същи ден, в една и съща зала. Но явно сме стигнали фазата предлагането да изпреварва търсенето.

Концертите наистина са много добри.

Горчивата истина е, че българските музиканти са много амбицирани, работят много. На тях не им достига пазарната площ. Всичко се съсредоточава в София. Няма организация как този огромен творчески товар да стигне до повече хора. Правят го главно фестивалите – Русе, Варна, съвсем малко Пловдив, малко Стара Загора, но това не помага. Ние имаме сериозно производство и като качество, и количество, а няма къде да го покажем. Като се направи една програма, която си работил три, четири месеца, еднократното изпълнение е огромна загуба. Това е големият проблем. Музикантите искат тези програми да стигнат до повече слушатели, а няма как.

„Софийски солисти“ ще участват ли в програмата на Европейската столица на културата?

Да, в Пловдив ще свирим на 21 май с Мила Георгиева и Георги Черкин. Интересна е комбинацията. Центърът са „Годишните времена“ на Вивалди и Чайковски, и допълнителни популярни пиеси. Концертът е в дома „Борис Христов“, който не е много добре акустически, но няма къде другаде.

Пак стигаме до залите и в Пловдив, и в София. Толкова инициативи и комитети се създаваха. Как може да се реши този проблем?

Без държавата, без общината, без съвместни усилия, включително и партньорство с частни структури, не може да стане. В Западна Европа непрекъснато се строят нови зали. Това не е случайно. Първо, новата зала, като например тази в Хамбург, привлича хиляди туристи, които идват специално, за да я видят. Тя е архитектурен шедьовър. Така е и с новите зали, които направиха в Берлин, Варшава, Франция. Зали се строят непрекъснато, освен заради туристите и за да се намери начин за спояване на носещия слой от обществото, средната класа, която да има място и възможности за контакти, за обединяване. При нас тези работи не се мислят. Няма разбиране. Културата в България е оставена сама на себе си. Тя е активна. И музиканти, и артисти, и художници, всички са много активни, но няма условия, които да хармонизират тази активност. Другото е намаляването на пазара. Тесен е този пазар за нашите души! Медиите са изключени от процесите в културата. Генерално. Те се занимават с политици, ток шоу, лош български език, а е пълно с телевизионни канали и радиостанции.

Няма връзка между център и периферия – голям град, малки общини. Има бели петна в културата на българското пространство. Никакви усилия не се полагат за включването на българския културен продукт в европейския културен обмен. Всичко е оставено на личните контакти на артистите. Нямаме продуценти. Има ги в киното, защото там се дават пари по закон. Основните елементи на съвременното оживяване на културата в България са осакатени. И стратегията, която Министерството на културата представи, няма да даде резултати. Защото не е добре оценена реалната ситуация – за да знаеш, като искаш да правиш нещо, на какво си стъпил и накъде да се насочиш.

Навсякъде се предлагат специалности като продуцентство, културен мениджмънт. Намират ли младите реализация, или само учат, пък после работят каквото и да е.

Често, когато се явяваш на конкурс за дадена длъжност, това образование е допълнителен бонус, така че те ще имат условия за кариерно развитие. Дисциплините са интересни, с широк профил, но практически резултат днес не виждам, може би след време. Ние нямаме продуценти, които са в състояние да създадат продукт и да го пуснат на пазара, защото пазарът е ограничен. Ние имаме заместители на този принцип на продуцирането, така характерен за Европа и света. Вземат се пари по някоя програма – от министерството, общината, скалъпваме още нещо, издаваме например диск или правим концерт и сами си го продаваме. А принципът не е това. Никой не търси по-смелата стъпка.

Виждам, че в състава има нови лица. Има ли интерес към „Софийски солисти“?

Разбира се, но влизането в „Софийски солисти“ не е съвсем проста работа и оставането също. Ще дойде момент, в който ще напуснем няколко души и ще има по-рязка смяна. Досега винаги сме били много внимателни. Бавно стават при нас промените. Мисли се няколко години – да се избере човек, пробва се в програми, в пътуване, във всекидневния живот, вътре в групата, с водачите на групата. Винаги има и толеранс за привикване, защото всеки конкурс, всеки изпит е стрес. Трябва да има по-естествени условия за проява на професионалните и човешки качества. Като едно семейство сме. Прекарваме много време заедно.

Виждам, че имате и гостуващи млади диригенти.

Да, трябва да пробваме, защото наближава и аз да изляза. Трябва да има възможност за избор. Когато мога, винаги пробвам. Важно е колегите да са ориентирани, защото ще дойде време да избират.

При Солистите така е било – винаги те избират диригента?

Да, но изборът трябва да е добре информиран. Най-добре е така.

Вие откога сте с тях?

От 1988 г. Заседях се. Трябваше много по-рано… но започнаха промените и останахме заедно, за да не се разпадне съставът. Това беше притеснението. После не можех без тях. Все за тях си мисля. Много съм им благодарен! Те ме заземяват. Те са представителна извадка на България – 14 души с техните коментари и анализи. Няма нужда да слушам радио, да гледам телевизия, да чета вестници. Научавам всичко от техните коментари, и то в дискусия – приятелска и доста сериозна. Все едно съм в центъра на събитията. Абсолютно информиран съм – за политика, икономика, автомобили, спорт, кулинарни рецепти. Пълноценен живот! И има един хумористичен дух, който е много симпатичен. Много е весело при нас на репетициите. Много е хубаво.

Проф. Пламен Джуров е роден на 21 април 1949 г. Диригент на камерния ансамбъл „Софийски солисти“ от 1988 г. Професор е по дирижиране в НМА „П. Владигеров“ в София, която самият той е завършил с три специалности – пиано при проф. Мара Балсамова; дирижиране при проф. Константин Илиев и композиция при проф. Марин Големинов. Сред по-известните му творби са Соната за пиано (1975 г.); Елегия за симфоничен оркестър (1980 г.); Токата за оркестър (1982 г.); Фантазия за оркестър (1985 г.). Председател е на фондация „Софийски музикални седмици“ и на Международния конкурс за млади оперни певци „Борис Христов“.