Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Откъс от провокативния манифест на движенето, който ясно заявява революционните му стремежи да унищожи „реализма“

Вярата в живота, в най-мимолетното от него води дотам, че в края на краищата реалният живот се губи. Човекът, този завършен мечтател, който от ден на ден е все по-недоволен от участта си, с мъка успява да обозре обектите, с които е принуден да си служи и които му натрапват своето безгрижие или усилието си – най-вече усилието си, тъй като той е склонен да действа или поне да пробва късмета си (онова, което нарича свой късмет!). Оттук насетне е обречен на голяма скромност; той знае какви жени е имал, в какви смешни ситуации се е озовавал; богатството или бедността за него са нищо, в този смисъл той е само току-що роден младенец, а що се касае до моралната му съвест, аз смятам, че би могъл да мине без нея. И ако е съхранил известна яснота на ума, то е само за да може да се върне към своето детство, което продължава да е изпълнено с очарования, колкото и да е било осакатено от усилията на разни дресьори. Именно там, при липсата на всяка принуда, пред човека се открива перспективата да преживее няколко живота едновременно и той се впуска в тази илюзия; иска всяко нещо да се поддава на познание леко и незабавно. Всяка утрин децата се пробуждат в безметежност. Всичко им е достъпно, дори най-лошите материални условия им се струват прекрасни. Горите са бели или черни, никога повече няма да спят.

Но е истина, че по този път не може да се стигне далеч не само заради разстоянието. Заплахите се натрупват, човек отстъпва, изоставя част от земите, които е искал да завоюва. Въображението, което досега е било безгранично, позволява да бъде използвано само чрез законите на случайната полза; но въображението е неспособно да играе дълго време тази подчинена роля и след двадесетата си година предпочита да изостави човека на безпросветната му съдба.

И ако по-нататък, усещайки, че постепенно изчезват всякакви основания да се живее, човек се опита да е на висотата на такива извънредни ситуации, каквато е любовта, това не му се удава. Духом и телом той е подчинен на властна необходимост, която не допуска да бъде забравена. Всичките му жестове губят размаха си, всичките му мисли – мащаба си. Човек си представя от случилото се или от това, което може да му се случи, само онова, което обвързва едно събитие с множество подобни събития, в които не е взел участие – несъстоялите се събития. И той ще съди за тези събития само по последствията, някои от които по-утешителни от останалите. Под никакъв претекст няма да вижда в тях спасението си.

Скъпо въображение, това, което най обичам у теб, е, че ти не прощаваш.

Единствено думата свобода е тази, която все още ме вдъхновява. Смятам, че е способна безкрайно да удържи прастария човешки фанатизъм. Тя отговаря на оправдания ми порив. Въпреки множеството наследени несгоди разполагаме с голяма свобода на духа. И не сме злоупотребили сериозно с нея. Да сведеш въображението си до робство – дори в името на това, което неточно наричаме щастие – означава да потъпчеш всичко, което в дълбините на нашето същество възприемаме като върховна справедливост. Само във въображението си представям онова, което може да бъде, което е достатъчно, за да вдигнем отчасти ужасната забрана, достатъчно, за да се оставим на въображението, без да се страхуваме, че ще се излъжем (все едно че и без това не се лъжем). Откъде обаче въображението започва да ни вреди и къде свършва сигурността на разума? За разума възможността да греши не е ли част от случайността на доброто?

Остава лудостта, „лудостта, заради която затварят“, както често се казва. Тя или някоя друга… Всеки знае, че лудите са подложени на изолация заради неголям брой простъпки, подсъдни от гледна точка на закона, и че ако не ги бяха извършили, тяхната свобода (онова, което виждаме като тяхна свобода) нямаше да се постави под въпрос. Готов съм да се съглася, че те стават жертва на собственото си въображение в този смисъл, че именно то ги подтиква да не спазват някои правила, без които човешкият род е застрашен, затова всеки човек е принуден да ги спазва. Ала пълното безразличие, което тези хора проявяват спрямо критиката ни по техен адрес, тоест всички тези мерки, на които ги подлагаме, позволява да предположим, че те намират най-велико утешение в своето въображение и вкусват достатъчно от безумието си, за да могат да понесат, че то си остава валидно единствено за самите тях. И наистина халюцинациите, илюзиите и т.н. са източник на непренебрежими удоволствия. Добре развитата чувственост тук има своето място и аз знам, че съм готов да прекарам множество вечери, следвайки красивата ръка, описана на последните страници в книгата на Иполит Тен „За ума“, която извършва странни простъпки. Готов съм да прекарам цял живот, провокирайки признанията на лудите. На тези почтени и скрупульозни люде, чиято невинност е равна на моята. Колумб би трябвало да е взел със себе си луди, когато е тръгнал да открива Америка. И вижте само как тази лудост е пуснала корени и е продължила във времето.

***

Но не страхът от лудостта ни принуждава да спуснем знамето на въображението.

Процесът над реалистичната нагласа предполага да се устрои съд и над материалистическата нагласа. Тя е по-поетична от другата, предполага от страна на човека някаква чудовищна горделивост, но не и ново и пълно поражение. Би трябвало да съзрем в нея реакция срещу някои смехотворни претенции на спиритуализма. В крайна сметка на тази нагласа не е чужда известна извисеност на мисълта.  

Напротив, реалистичната гледна точка, вдъхновена от позитивизма – от св. Тома от Аквино до Анатол Франс – ми изглежда дълбоко враждебна на всеки интелектуален и нравствен порив. Аз се ужасявам от нея, намирам я за посредствена, изпълнена с ненавист и плоско самодоволство. Именно тя поражда в наши дни тези смешни книги и досадни пиеси. Тя намира убежище във вестниците и води до провал науката и изкуството, ласкаейки най-низките вкусове на публиката; там яснотата граничи със скотство. Под нейно влияние попадат дори най-добрите умове; законът на най-малкото съпротивление ги подчинява, както и всички останали. Любопитна последица от това състояние на нещата в литературата е изобилието от романи. Всеки автор привнася своето малко „наблюдение“. Неотдавна, усещайки потребността от чистка, г-н Пол Валери предложи да се съберат в антология възможно най-голям брой начала на романи, чиято нелепост изглежда обещаваща. Там би трябвало да попаднат и най-известни писатели. Подобна идея прави чест на Пол Валери, който някога уверяваше по повод на романа, че никога не би си позволил да напише фразата: Маркизата излезе в пет часа. Но дали е сдържал думата си?

Ако стилът на чистата и проста информация, пример за която е цитираната фраза, днес властва в романите, тогава трябва да признаем, че претенциите на авторите не стигат далеч. Случайният, незадължителен и частен характер на техните наблюдения ме навежда на мисълта, че те се забавляват за наша сметка. Не ни спестяват никое колебание на персонажа: дали е блондин, как се казва, ще го срещнем ли през лятото? Множество подобни въпроси се решават, за наше щастие, а на мен не ми остава друго, освен да затворя книгата, което е трябвало да направя още на първите страници. А описанията! Нищо не е съпоставимо с тази нищожност; те са като набор картинки от каталог, авторът черпи оттам по свое усмотрение и ползва случая да ни пусне тези пощенски картички, държи да се съгласим с него по всякакви общи места:

Малката стая, в която влезе младият човек – с жълти тапети, мушкато и муселинени перденца на прозорците, в този миг беше ярко осветена от залязващото слънце. „И тогава, значи, така ще свети слънцето!…“ – някак случайно му мина през съзнанието и той обгърна с бърз поглед всичко в стаята, за да изучи и запомни по възможност разположението. Но в стаята нямаше нищо особено. Мебелите, всички много стари и от жълто дърво, представляваха един диван с огромна огъната дървена облегалка, обла продълговата маса пред дивана, тоалетка с огледалце между двата прозореца, столове покрай стените, две-три евтини картинки в жълти рамки, които изобразяваха немски госпожици с птички в ръце – и толкова.

(Ф. Достоевски, „Престъпление и наказание“, превод Георги Константинов)

Нямам никакво желание да допусна, че нашият ум, макар и мимолетно, се развлича с подобни мотиви. Ще започнат да ме уверяват, че тази школска рисунка е уместна, че на това място от книгата авторът е имал своите основания да ми досажда. Ала напразно си е губил времето, защото аз няма да вляза в тази негова стая. Леността, умората на другите не задържат вниманието ми. Имам доста неустойчива представа за непрекъснатостта на живота, затова не възприемам депресията и умората като най-добрите си мигове. Искам човек да замълчи, щом е спрял да усеща. И разберете, че не вменявам във вина липсата на оригиналност заради самата липса на оригиналност. Казвам само, че не отчитам нулевите моменти в живота си и че кристализацията на подобни моменти може да бъде недостойна за всеки човек. Ето защо, позволете ми да пропусна описанието на тази стая заедно с това на множество други.

Така стигаме до психологията, сюжет, по който не съм склонен да се шегувам. Авторът се заема с изграждането на характера, който още с възникването си тласка героя към странствания по света. Каквото и да се случва, този герой, чиито действия и реакции са предвидени от по-рано, в никакъв случай не нарушава разчетите, въпреки че си дава вид, че го прави. Може да изглежда, че вълните на живота го издигат, въртят и спускат, но той винаги ще принадлежи на предварително формиран човешки тип. Бидейки обикновен участник в партия шах, към която съм равнодушен, такъв човек, който и да е той, е само посредствен противник. Това, което не мога да понасям, са жалките дискусии относно един или друг ход, макар в случая да не става дума нито за печалба, нито за загуба. И ако играта не си струва паленето на свещ, ако обективният разум, както става в настоящия случай, най-чудовищно мами онзи, който го призовава, не е ли тогава най-добре да се откажем от тези категории? „Многообразието е тъй голямо, че всякакви интонации на гласа, звуци от стъпки, кашлица, подсмърчане, кихане…“ (Паскал). Ако даже в един грозд няма две еднакви зърна, защо тогава искате да ви опиша това зърно чрез друго, чрез всички други, като грозде, добро за ядене? Неизличимата мания да се свежда неизвестното до известното и поддаващо се на класификации, приспива мозъка. Жаждата за анализ взима връх над усещанията (Морис Барес, Марсел Пруст). В резултат на което се стига до протяжни изложения, черпещи убедителна сила само от чуждостта си и налагащи се на читателя чрез абстрактния си и доста зле дефиниран речник. Ако ставаше дума за общи идеи, които философията предлага за дебат в някаква по-широка област, аз първи щях да приветствам това. Ала това са действия в маниера на Мариво: досега всички тези остроумия и изящни маниери се стремяха да скрият по-добре истинското мислене, вместо да успеят в нещо. Струва ми се, че всяко действие носи в себе си своето оправдание, че е надарено с лъчезарна сила, способна да отслаби всякакво тълкувание. Защото тълкуванието просто пречи на действието да се осъществи.

Превод от френски Тони Николов