Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Сюрреализмът“, Център „Жорж Помпиду“, Париж, 4 септември 2024–13 януари 2025 г. Изложбата картографира поетичния имагинерен свят на движението от 1924 г. до края на 60-те години на XX в.

Тази есен Центърът „Жорж Помпиду“ в Париж е домакин на необичайна изложба. След повече от двадесет години, в които сюрреализмът е само част от големия исторически разказ на постоянната експозиция, днес на шестия етаж посетителите влизат в пространството през чудовищна уста, посрещат ги ярки образи и звуците на накъсана реч, които ги отвеждат до сложен лабиринт, такъв, какъвто човешкото съзнание създава в сънищата си. „Помпиду“ има богата история, свързана със сюрреализма. Именно там се съхранява „Стената“ на Андре Бретон, стратега на движението. Това е „колекцията“, подбрана по негова лична прищявка, парадоксален ред, съчетаващ личните му спомени с неговата отдаденост на окултното и капризите на случайността.

Мащабният проект е посветен на стогодишнината от публикуването на Манифеста на сюрреализма на Бретон. Не можем да говорим за този документ без цитата, превърнал се в обяснение на художествените творби и търсенията на тази група артисти: „Чист психически автоматизъм, посредством който се възнамерява да се изрази било устно, било писмено, било по всякакъв друг начин действителното функциониране на мисълта. Диктат на мисълта, в отсъствието на какъвто и да е упражняван от разума контрол, извън всякакво естетическо или морално притеснение“[1]. След неподправения бунт на дадаистите поривът за поредното скъсване с традицията и със здравия разум не е учудващ. Дори вярата в силата на несъзнаваното и непрестанното търсене на синергия между наука и изкуство не са това, което прави сюрреалистите голямо явление само по себе си. Силата на техните произведения се крие в константно прозиращата мрежа от препратки към други изкуства и съвременни явления, които някак изтъкават човешката мисъл в един поток – като ребус за зрителя, принуден да го подреди и разгадае. Ето защо и пространственото решение на изложбата в „Помпиду“ е толкова сполучливо. Зрителят влиза в нея и директно попада в центъра, в светая светих, кръгла зала с приглушено осветление и само един обект – оригинала на Манифеста на Бретон. Съмнение няма, всеки посетител на изложбата разбира важността на словото на Бретон и оттук насетне всички други зали, подредени спираловидно около Манифеста, и произведенията в тях ще изградят голямата идея на движението. Всяка от четиринадесетте зали представя конкретни поетично-визуални принципи в изкуството на сюрреалистите. Тези проблеми не изчерпват сериозното творчество на авторите в движението, а произведенията в изложбата не разказват пълната история на сюрреализма. Решението на кураторите е смело – те ни разкриват истинската дълбочина на заниманията на сюрреалистите, а не познатия исторически преглед.

Сред водещите образи в различните зали са: митични същества като Химера, Мелузина и Ерос; окултните теми за медиумите, картите таро, философския камък и Космоса. Актуалните за времето принципи на психоанализата прозират в темите за майката, съня, нощта и гората. В духа на юнгианската психоанализа гората се свързва със страха и несъзнаваното. Сюрреалистите присвояват гората като реалия на чудесата, като метафора за лабиринта и място за инициационни пътешествия. Именно в серията си дървета и гори Макс Ернст използва идентични композиции и техниката фротаж.

В една от залите се акцентира върху сатиричните политически чудовища като тези от картината на Салвадор Дали „Мека конструкция с варен боб (Предчувствие за гражданска война)“ от 1936 г. или деформирания образ на Хитлер от творбата на Виктор Браунер.

Позиционирайки еротизма в центъра на сюрреализма, Бретон издава своята поетична книга „Луда любов“ през 1937 г. и по този начин насърчава художника Ханс Белмер да създаде своите кукли – уродливи и абсурдни, които повдигат въпросите за позволеното и забраненото, за действителното и въобразеното.

Излизайки от лабиринта, зрителят си припомня предупреждението на входа: „Когато сте готови да влезете, трябва да оставите всички ясни идеи, диктувани от разума, до вратата. Mежду тези стени природата „поглъща напредъка“, нощта се слива с деня, сънищата се преплитат с реалността“.