Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

Цветан имаше божествената дарба да не „води“, а да компонира интимен разговор между двама и повече събеседници.

Това бяха оркестрови импровизации като спонтанна музика на душите. Той умееше да постигне хармония между разнороден „инструментариум“. Не спор, а някакво взимословие. Мислейки на глас, по-скоро изживявайки гласно мисълта си, той в никакъв случай не бе монологист. Напротив, възпламеняваше мисълта и словоизлива на другите. В дългите разговори с него не се случи ни веднъж да те прекъсне, да не те изслуша докрай, да отхвърли думите ти с пренебрежение, да наложи превъзходството си. Може би затова спомените ми за тези среши са така сладостни – в тях не е утаена нито сянка на потиснатост, чувство за неравенство или малоценност.

Ето няколко „звукозаписа“ от незабравимите разговори с Цветан.

След смъртта на баща ми той дойде у дома без обичайното телефонно предупреждение. Прекрачи прага почти уплашен – да не съзре празнотата, която очаква и него някой ден.

– Не бих понесъл смъртта на баща си или на майка си! – изрече той с несвой глас.

Това звучи още в ушите ми като пророческо самозаклинание – той наистина не доживя такава загуба. Отиде си 20 дни преди майка си и десетина години преди баща си.

Тогава ме порази неговата страхопочит пред моята скръб. Извади от джоба си една книга на Вирджиния Улф на английски, разгърна първите страници и започна направо да ми превежда с настъпателния ритъм на вълните на времето. Преводът течеше бавно, замислено, в унисон с дълбокия смисъл. Поколеба се при думата „полъхи“ или „полъси“ в множествено число. И продължи нататък за неуловимата разруха – нощен шумол по шумол в къщата, песъчина по песъчина, ронещи се по стъпките на отминаващото време. Бе избрал този откъс в съзвучие с болката ми по невъзвратимото.

Когато завърши четенето, помълча, оставяйки да отлетят вълните на словесната ритмика, която той владееше до съвършенство. И някак от само себе си възникна един от завладяващите разговори в живота ми – за изтичащото време през пръстите ни, през клетките ни, през дишането ни с всекиминутните неуловими загуби. Той не заобикаляше темата за смъртта от елементарна боязън: в къща на обесен за въже не се споменава. Бе дошъл не да ме развлича или разсейва. Тъкмо за смъртта заговорихме, сякаш двамата бяхме изгубили скъп родител – аз вчера, а той утре. Не съчувствие, а съпреживяване, не разтуха, а раздухване на огъня в раната. Това беше горещото писателско дихание на Цветан. Още ме облъхва.

Веднъж Цветан се обади по телефона и каза, че веднага ще дойде. Гласът му бе нетърпелив, лаком за разговор. Имаше нещо насъщно за споделяне.

Влезе сияещ от вътрешно озарение. Седна на обичайното си място – в ъгъла на дивана. Изпи на две едри глътки чашата с кафето. И подхвана така, сякаш се хвърля презглава от прозореца.

Замислил, още „в мъглявина“, да напише нещо в стила на Платоновите диалози на националната ни съдба. Разказваше, по-скоро пресътворяваше в момента своя замисъл – да развие в словесно двуборство двете гледища – революционното и просветителското, ботевското и каравеловското. Вливаше тези два притока от балканската ни орис в общоевропейските и планетарни културноисторически течения. Бе обладан от идеята си до самоизчерпване. У него интелектуалното кипене бе на висок градус. Включваше и моите зародили се в момента мисли в своите, без да се усетя, че той ми ги внушаваше. Никога не бях надниквала така отвесно в бездната на българската трагична участ, в тази обреченост на саможертва на твореца, в това дръзко разобличаване на месианизма и същевременно в неизбежността на главната му роля в драмата на българското битие.

Въодушевен и ужасен от величието на темата, Цветан си тръгна. Гледах след него от прозореца: със своята широка и разлата крачка той просто гребеше булеварда право към миналото и към бъдещето.

Само след няколко дни той ми донесе ръкописа – бе го създал на един дъх. Въплъщаваше се еднакво пристрастно в тезата и на Каравелов, и на Ботев, оттласквайки се еднакво силно и от едната, и от другата. Неговият дух бе така просторен, за да вмести взаимоизключващи се идеи и да ги претопи във върховна мъдрост. В това отношение той се приближава към полифонията на Достоевски. Между другото, Цветан Стоянов пръв откри за приятелския ни кръг книгата на Бахтин „Проблеми на поетиката на Достоевски“.

А неговият диалог между Ботев и Каравелов ще остане в нашата литература като ключ за раздвоената българска душевност – някога и сега, а може би завинаги.

Из книгата „Отсам и отвъд“, „Котар 88“, 1992 г.