Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

24 02

„Кабаре в клуба „Кит Кат“

От Майя Праматарова 0 коментара A+ A A-

Мюзикъл на Джо Мастъроф, Джон Кандър и Фред Еб с участието на Адам Ламбърт и Аулиʾи Кравальо. Режисьор Ребека Фрекнал, сценограф Том Скът[1], хореограф Джулия Ченг

Светът е живял и уви, отново живее в реалността на „Кабаре“. Чувство за неопределеност възниква още в първата минута, след като зад гърба ти се затваря външната врата, слагат ти стикер на камерата на телефона и тръгваш по коридорите към клуба „Кит Кат“. Фоайетата на нюйоркския The August Wilson Theatre са трансформирани до неузнаваемост и в оскъдната светлина коридорите приличат на берлински улички от епохата на джаза с услужливи келнери в баровете, като че дошли от времето на Ваймарската република. Ето ги музикантите и танцьорите, кой с акордеон, кой с цигулка. Сякаш слезли от платно на Ото Дикс, те щъкат по време на театрализирания пролог, режисиран от Джордан Фейн, и създават декадентско настроение.

Играта, гротеската, взаимодействието със зрителите от фоайетата продължават в залата, която по нищо не прилича на традиционен театър. Интимно осветените маси са разположени около кръгла дървена сцена – движението на отделните ѝ сегменти е ту кръгово, ту по вертикала, като концентрични кръгли платформи се изтласкват нагоре. Малкото пространство за игра, с минимален декор и реквизит, съсредоточава вниманието изцяло върху актьорите.

Преди десетина години пак на Бродуей, в Studio 54, се игра възобновената знаменита продукция на „Кабаре“ на Сам Мендес и Роб Маршал с виртуозния Алън Къминг в ролята на Водещия и Ема Стоун като английската кабаретна актриса Сали Боулс. Тази Сали бе красива, крехка и по своему талантлива певица. Новата Сали на режисьорката Ребека Фрекнал и актрисата Аулиʾи Кравальо в клуба „Кит Кат“ е друга – заредена повече с ентусиазъм, отколкото с талант. Тя като че ли винаги е неглиже, неспособна да приведе в ред тялото, ума и чувствата си. Доверчива и спонтанна, тя не чете знаците, които подсказват, че времето на свободата, разгулния нощен живот е приключило. Любовната ѝ история с младия американски писател Клиф Брадшоу, пристигнал в Берлин, за да търси вдъхновение, започва рязко и още по-рязко приключва. Бохемският живот в Берлин е вече невъзможен, но това е на финала, когато хедонизмът и откровената голота на декаданса са заменени с маршировка в сиви униформени костюми.

А началото е леко и бравурно, барабани и чинели известяват появата на водещия Адам Ламбърт, който като истински церемониалмайстор приветства публиката с широка усмивка и настойчиво съветва да забравим за реалността. Адам Ламбърт е убедителен, завладяващ в превъплъщенията си, гласът му постепенно превключва в други регистри, докато не остава и следа от любезността му. Тя е заменена от смразяващи духа интонации, когато се стига до изпълнението на знаменитата песен Money.

А само миг преди това Сали Боулс е изпяла Maybe This Time (Може би този път), но докато тя все още се надява, за публиката е ясно колко наивна е илюзията ѝ. На провал са обречени и романтичните отношения на Хер Шулц със собственичката на пансиона, в който живеят Сали и Клиф. Чувството за безнадеждност пред надигналия се нацизъм се заковава с песента What Would you Do? (Какво бихте направили?). Песента звучи с изпепеляваща болка и предчувствие, особено ако си с еврейски корени като Хер Шулц. Обречена е не само връзката му с любимата Фройлайн Шнайдер, но и животът му виси на косъм – алюзиите с Кристалната нощ, категорично проведени от режисьорката Ребека Фрекнал, подтикват към паралели със света днес.

Три години преди Бродуей тази постановка на „Кабаре в клуба „Кит Кат“ се среща с публиката в лондонския Уест Енд с Еди Редмейн в ролята на Водещия (награда Оливие за най-добър актьор в мюзикъл). Градове се сменят, изпълнители се сменят, но този виртуозен и изобретателен спектакъл, изпълнен със свобода и зареждаща сетивата енергия, е колкото забавен, толкова и тревожен.

В края на шоуто дочух слово на висок глас. Допуснах, че е своего рода епилог. Оказа се импровизирана реч на зрител, обезпокоен от времето, което настъпва. Дочу се и глас на жена, която дори започна да раздава прокламации, призоваващи към гражданска активност, за да не се повторят събитията отпреди век.


[1] Сценографът Том Скът печели наградата Тони за 2024 г. за най-добър сценичен дизайн в мюзикъла за „Кабаре в клуба „Кит Кат“.

Споделете

Автор

Майя Праматарова

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Април 1876. Разговор с Александър Стоянов
    20.04.2026
  • Гняв, по-силен от страха
    20.04.2026
  • Потенциал за мечтаене. Разговор с Галин Стоев
    20.04.2026
  • Карл Барт и неговата диалектическа теология
    20.04.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO