Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Владислав Христов разговаря с писателката Петя Кокудева за новата ѝ книга за деца бежанци „Колелото на Кинан“

След книгите за пътешествия от поредицата за синята палатка изненадвате читателите си с книга за деца бежанци. Как се стигна до тази идея?

Изпитвам искрено любопитство към хора от всякакви култури, затова видях знак в поканата на „Каритас София“ и я приех с голям ентусиазъм. Идеята беше като доброволец да създам книга в помощ на опознаването и сближаването. Нямах представа какво ме очаква, но аз съм почитателка на усещането за несигурност и неяснота. Концепцията на книгата се избистри чак когато започнах да се срещам с децата и да чувам техните мисли, мечти и спомени на живо.

Разговаряли сте с деца бежанци от различни националности, създадохте ли си индивидуален подход според културата, от която идват?

Много значим въпрос, който ми се наложи да си задавам пак и пак в процеса на срещите. Няколко пъти сменях изцяло концепцията, за да успея да преодолея езиковата, културната и емоционалната бариера. На сирийски деца например представях със снимки моите пътешествия, избирайки такива моменти, с които те могат по-лесно да се идентифицират – да речем, номадския живот на палатка. С украински деца правихме съвсем друго: изобретявахме с един мой герой – мечока Дърабъра – и през техните нарисувани изобретения научих повече за личните им съдби и култура. С децата от Афганистан подходих по трети начин: предварително проучих детайли за тяхната родина и направих презентация със снимки, а на самата среща те бяха в ролята да ми доразкажат или коригират онова, което сама бях открила. Това направи процеса жив и вълнуващ, защото се чувстваха знаещи и някак бяхме на „техен терен“, макар и в бежански лагер. Имах и няколко срещи в Пловдив и София, където събрахме българчета и чуждоземчета – там пък трябваше да измисля как да представим различните култури паралелно и да ги насърча да си задават въпроси едни на други. С две думи, гъвкавост и изобретателност ми бяха необходими.

Непридружени деца – звучи плашещо, кои деца попадат в тази категория?

Това са децата, тръгнали на път сами, без близък или роднина. Много често цялото семейство няма възможност да замине и затова изпращат само детето с надеждата да стигне в по-безопасна страна или да се събере с роднина, който вече е някъде по света. Някои от тези деца бяха на 10 години – като афганистанчето Ехсан, или на 13 – като Кинан от Сирия. Те живеят в специално крило на бежанските лагери, не са смесени с другите – от съображения за сигурност, защото все пак са сами и са деца.

Една част от историите, които описвате в книгата, са на деца, идващи от страни, в които бушува война. Има ли начин травмите от войната да бъдат лекувани?

Моята цел бе да съм полъх ведрина и приятна случка в иначе тежкото им всекидневие. Да им дам нещо. Не да ги разпитвам за падащи бомби и да ги връщам непрестанно в ролята на жертви. Не бива да забравяме, че тези деца са много повече от бежанци: освен война те имат и друго в спомените си: ухания, роден двор, празнични обичаи, домашни любимци, смешни случки... За това си говорехме – за нещата, които ги крепят, топлят, дават им чувство за достойнство и принадлежност.

С какво ви привлече историята на сирийското дете Кинан, за да даде тя заглавието на книгата?

Историята е за едно счупено колело в бежанския лагер в „Овча купел“, което Кинан искаше да покара. Аз попитах кога ще дойде възрастен да го поправи, а те ми казаха, че ще дойде – обаче не за да го поправи, а за да научи децата как сами да си го поправят в бъдеще. Историята ми се струва знакова, първо защото илюстрира колко неспособни сме понякога да си представим чуждите проблеми, но най-вече защото съдържа жилавост, воля за справяне, това не е история на жертва.

В обществото ни все още има предразсъдъци към бежанците, липсва ли ни разбиране за тези хора?

Няма как да има разбиране и приемане, ако преди това няма познаване. Ако си мислите, че сте толерантен към бежанците, но ги знаете само като медиен образ, това може да се окаже абстрактна толерантност, приемане само на теория. То бързо се изпарява, когато излезете от балона си и срещнете реалния, сложен чужд свят. Нужни са ни повече срещи с тези хора – аз например бях наскоро на прекрасен концерт на музиканти от Иран, Афганистан и Сирия. Често чета художествени книги за историите на различни бежанци, а пък през януари се проведе кинофестивалът за близкоизточно кино „Менар“. През изкуствата често можем да се срещнем по-цялостно и по-задълбочено.

Какво според вас може да направи държавата за бежанските лагери?

Не искам да се правя на много сведуща по темата, все пак аз съм само доброволка на срещи с деца. Ако обаче трябва да изкажа скромното си виждане, то е, че е добре да се почне от главното: нашето генерално отношение и стратегия към бежанците. Към момента тя ми изглежда такава: ние няма да правим нещо особено за тях, защото те и без това само преминават, няма да останат и ние не държим те да остават. На мен лично ми се ще да виждаме потенциала у тези хора, техните умения и професии. Наскоро бях на една конференция – „С какво бежанците могат да допринасят за страните, в които попадат“. Там се чуха много силни истории и примери на хора от Сирия, Украйна, а и на български бежанци, попаднали преди години в Бразилия.

Важна част от „Колелото на Кинан“ са рисунките на художничката Ина Кьорова, разкажете ми повече за съвместната ви работа.

Тази храбра млада художничка се впусна да рисува по тема, често посрещана враждебно у нас. То е и въпрос на етика, на съчувствие, не само на рисуване. Това е вече втората книга, която правим заедно. Искахме тя да носи вълнението и колорита на пътешествие през чужди земи. Ина разполагаше с реални рисунки на децата, които те бяха правили по време на нашите срещи. И техните рисунки са претворени от нея в книгата – така че в някакъв смисъл и нарисуваното има документален характер.

Споделяте, че не вярвате в детската литература, която е само и единствено за деца. Какво могат да открият възрастните в книгата?

Точно тази книга спокойно може да се чете от възрастни, любопитни към други народи, и то слабо познати у нас. Какво знаем ние за Йемен или Афганистан? Децата разказват за една чудата аптека, за сватбени обичаи, за важни техни празници, за това какво е кюфтета по съседски или пък печка на приказките...

В каква посока ви промени „Колелото на Кинан“ и срещите ви с децата?

Първо, осъзнах по-ясно, че за болката може да се разказва през куража и през волята за живот, през радостта дори – така се излиза от нездравословната позиция на пасивна жертва. После осъзнах, че докато не влезеш в битието на другия, не можеш да си представиш проблемите му. Не могат да ти хрумнат просто, а не че си лишен от съчувствие. Осъзнах, че самата аз имам предразсъдъци и стереотипи. Препотвърдих си и това, което вече знам от срещите по света: в зависимост от своята култура, климат, религия, хората имат значително различни концепции за неща, които мислим за базови и универсални, а те изобщо не са. Ние с децата например имахме „културен сблъсък“, в най-просветляващ смисъл, по теми като: какво е хубаво време; какво е късмет и нужен ли ни е той; лошо ли е да закъснееш за среща. Обичаме да си казваме, че хората сме еднакви, и така вярваме, че другите са като нас, че „нашето“ е равно на „правилното“, но не е така.

В края на изминалата година дойде новината, че „Лупо и Тумба“ ще излизат на турски език. Книгата вече видя бял свят на немски и унгарски, каква обратна връзка получавате от читателите в чужбина?

Лупо и Тумба са с добра съдба. Имах радостта да присъствам на куклен театър в Берлин и Кьолн по немските диалози, изиграни от деца. В Будапеща пък съм поканена да представя унгарското двуезично издание тази пролет. А заслугата за излизането на книгата в Турция е изцяло на Литературна агенция „София“. Гергана Панчева откри истанбулското издателство „Нар“, което издава знакови имена като Ребека Дотремер, Коби Ямада. Преводът е направен от професор Хасине Шен Карадениз и това е първата детска книга, която тя превежда (иначе е преводачка на някои от най-значимите ни автори за възрастни). Готов е и хърватският превод на „Лупо и Тумба“, направен от Ксения Банович, както и румънският – там пък имам голям късмет с Лора Ненковска. Но трябва да призная... най-изненадващо ми е, че е готов преводът на фарси, по който работи проф. Людмила Янева. 

Петя Кокудева (родена в Смолян, 1982 г.) е завършила е журналистика и творческо писане. Авторка е на осем книги за деца и е носителка на награда от Националния конкурс „Южна пролет“ (2012) – за „Лулу“; на Националната награда Константин Константинов (2017) – за „Питанки“; Националната награда Христо Г. Данов (2018) в категорията „Автор на издание за деца“ – за „Лупо и Тумба“; награда Перото в категория „Детска литература“ – за „Юху-буху-измислячус“ (2022). Пише и книги за пътешествията си по света. Последната – „Патагонци, тролове и още мои роднини“, е номинирана за Националната награда Йордан Радичков (2024). Авторка е на „Вълшебно лято“ – учебни помагала под формата на приключенски истории; „Колелото на Кинан“ – картинен сборник с истории на деца бежанци; „Вкусни писма“ – книга за уважението към храната.