Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Голямото сбогуване. Голямото посрещане“, самостоятелна изложба на Веселина Николаева, галерия „Топлоцентрала – Куб“, 7–31 март 2025 г.

Веселина Николаева представя нова серия черно-бяла аналогова фотография. Проектът говори за „жената след 40“. Показани са 26 портрета и 76 текста във въвличаща пространствена композиция.

Каква е „жената след 40“, каква е била преди? Според кого, кой я гледа? Какво „голямо“ тя посреща и с какво „голямо“ се сбогува на 40? Веселина Николаева ни поставя очи в очи с тези въпроси – те имат лица, имена, тела, спомени, тревоги, идентичности и вече са преминали през няколко социални роли. Веселина Николаева прави честна фотография на житейския път – започвайки от своя собствен. Всички фотографирани жени са съ-преживяващи и съ-авторки на портретите и текстовете. В този проект няма режисура, няма инсцениране, няма преувеличения. Образи – болезнено откровени, стоически или хедонистични, с лични истории в думи – разпръснати като вълна по стените. Всички са „аз“ – в своята автентичност, и всички са „ние“ – познати, близки, съ-чувствани в различни идентичности. „Идентичност и автентичност не вървят винаги лесно заедно“, казва фотографката.

Това е „тя“. „Тя“ е в своето лично пространство. „Тя“ гледа право към мен – в екип за езда или в хавлия. „Тя“ седи на земята, „тя“ се носи по водата. „Тя“ се е качила на бюрото по риза и стъпва боса. „Тя“ се вглежда отблизо в кожата, веждите, очите, устните си и витае в мислите си. „Тя“ казва: „Когато не мога да заспя и си мисля за остаряването – ставам и си правя палачинки. Вече не съм толкова жестока към себе си“. В завоите от една стрелка към друга, в личните си изказвания съ-авторките разговорят с нас и тези думи се обръщат в диалог.

„Какво се случва под кожата и какво се случва отвън“ – за тези два компонента на изложбата разказва Веселина Николаева в разговор с Радослав Чичев (програма „Христо Ботев“, БНР, 4 март 2025). Проектът ѝ не е толкова за силата или за слабостта, а „за смелостта да бъдеш автентичен“.

Артистичният език тук е в полутоновете и дефокусите в кадрите, както и в пространствените им траектории. Всеки компонент е в кохезия с друг и навигира под повърхността. Веселина Николаева е от онези фотографи, които не се притесняват да навлязат в дълбокото. Всеки от проектите ѝ е дългогодишно посвещение.

Фотографията е интимна и същевременно смела, тя е откровена, не крие – тя споделя, без да съди. Не съди и зрителя – приветства го, но не задължава. На някои от нас кадрите говорят за утре, на други – за днес, на трети – за вчера. „Аз“ съм „ти“, казват, твоето днес, или – „аз“ съм „тя“ в кохерентното вчера, днес и утре. Изложбата няма възрастови граници, но „аз“ имам. Един от портретите не е осветен като другите – „тя“ вече свети другаде. „Тя“ не е вечна.

Публиката е разчувствана, бавно се придвижва от стена на стена, от ляво надясно – чете. Портретите са в средата, свободно висящи, и жените на тях са опрени гръб-в-гръб. Експозицията внушава заедност, подкрепа. Пространственият подход засилва този ангажимент – писанията обгръщат фотографската инсталация в цялост. При това традиционният линеен изложбен ред очевидно липсва, точно обратното – въвлечени сме в концептуален пространствен аранжимент. Ангажирано е цялото ни визуално поле – това е нова крачка в изложбената практика на Веселина Николаева. С този подход тя разгръща още няколко пласта на фотографския си проект.[1]

Потретите не търпят статиката на рамката – хартията леко се поклаща във въздуха. Разпръснати в интериора, кадрите модулират нелинейно образния наратив – всеки изглед е наситен и вариативен в обзора на цялостната инсталация. Изложбата „Голямото сбогуване. Голямото посрещане“ говори от първо лице. И преминава от личното преживяване до този колективен тон на достойнство в силата и уязвимостта. Няма драматизъм, няма резки контрасти; има преходност, спокойствие и тишина. Всяко посрещане предполага поне едно сбогуване.