Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Пилат и Иисус“, Джорджо Агамбен, превод Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2025 г.

Продължителността на тази драма е шест часа, тя започва от заранта и стига до шестия час, като в Евангелието си Йоан я разгръща в седем сцени. Става дума за оня ключов съдебен процес в преторията на Йерусалим, който завършва без присъда и поради това по-скоро не завършва. Така тези шест часа се разтягат до безкрая на времето или поне до свършека на времената. Изкушен изначално от парадоксалната връзка между правото и властта, Агамбен изследва в тази малка, но наситена на интертекстуални връзки книга, невъзможния съд на Пилат над Иисус. Той се вглежда внимателно във всеки детайл от летописа на този исторически krisis, който в някакъв смисъл все още продължава, доколкото Пилат – поради своята страхливост или по някаква друга причина, не произнася присъда, а се ограничава до това да „предаде“ Иисус на иудеите. Ето защо съдебното дело, водено от него, е по същество дело без съдия, последвано от най-тежкото наказание без осъждане. Така, вместо процесът да прерасне в осъждане, осъждането прераства в процес. С други думи, жестът на Пилат с умиването на ръцете е на практика жест на нерешителност, обричащ човечеството на неспирен krisis, който не може вече да бъде решен веднъж завинаги. Тази нерешителност е не просто белег на слаба воля, тя очертава контурите на една власт, която отказва да поеме отговорност, ала същевременно упражнява сила, действа, като се оттегля, остава неутрална, удържайки безусловен контрол над нещата.

Безконечната безизходност и нерешителност на юридическия порядък се докосва тук до внезапно проблесналата решителност на един друг порядък – този на божественото спасение. В неочакваното съприкосновение на тези две тайнства – тайнството на осъждането и тайнството на живота, времето сякаш се свива, за да имплозира във вечността. Но макар да говори на друго място за близостта и съответствието между Царството на Бога и земното царство, в „Пилат и Иисус“ Агамбен изрича безпощадна присъда над този съдещ, ала неспособен да отсъди свят – юридическият порядък, който владее тук, и порядъкът на спасението, чиято цел не е да съди света, а да го спаси, се докосват в една точка само за да се разделят след това завинаги. Всичко в този съдещ свят е обречено и неспасяемо, ето защо на това „каменно място“, наричано по еврейски Гавата, не се извършват нито съд, нито спасение, но и едното, и другото приключват в неразрешимото и неразрешеното.

Тази историческа криза се явява заедно с това и преди всичко криза на традицията. Неслучайно авторът акцентира така настойчиво върху честата употреба в целия разказ за съдебния процес на глаголната форма paredoken („предаде“, в превода на Вулгата – tradidit). Ключово събитие в Страстите Христови според Агамбен е тъкмо „предаването“, „преданието“, „традицията“, така че всички форми на глагола paradidomi (tradere, лат.) са мобилизирани с тази цел. Първият акт на това „предаване“ е сцената, в която Иуда „предава“ Иисус с целувка, малко след това иудеите Го „предават“ на Пилат и накрая Пилат Го „предава“ на разпятие. Тук парадоксално земната „традиция“ се свързва с небесното „предание“ по един сякаш огледален начин, доколкото и Отец „предава“ Сина (Рим. 8.32), а и Синът „предава“ Сам Себе Си за нас (Гал. 2:20). Независимо от това обаче двете традиции са в действителност диаметрално противоположни и взаимноизключващи се, както се изключват взаимно правосъдието и спасението, страхът на Пилат и Христовата решимост Сам да се впише сред смъртните. Точката, в която се разминават двете „традиции“, е по същество топосът на любовта, в който единствено можем да отличим небесното „предание“ от земното „предателство“. Това напрежение между вечно и временно, между ново и вехто Христос маркира с думите Си за новото вино и вехтите мехове. В този смисъл съдът над Него е алегория на нашето време, но и на всяко друго време, което би трябвало да приема есхатологичната форма на novissima dies (новия ден), но е лишено от нея. Тази лишеност, заявява недвусмислено Агамбен, не подминава дори Църквата, която е заличила тихомълком догмата за Страшния съд и не иска вече да говори за него. Така че Пилат се изправя пред нас не просто като римския управител, осъдил Иисус без присъда, но като образ на всяка власт, включително църковната, която, обвързвайки себе си с този свят и с „реда“ на традицията, отказва вече да види, че вехтите мехове на преданието не могат да поберат новото вино на любовта.