Велик майстор на иронията. Разговор с Любомир Илиев
Пред творбите на гении като Томас Ман можем само да немеем в захлас, защото са недостижимо високо в литературния Олимп и колкото и да подскачаме, трудно бихме им наложили собствения си аршин, за да ги обявим за любими или по-малко любими. Мисля, че така разсъждават и повечето критици: едни превъзнасят „Вълшебната планина“, други убедено смятат, че новелата „Смърт във Венеция“ е най-съвършената творба в цялата немскоезична литература. Аз, като неистов поклонник на Гьоте (друг гений!), някак си подсъзнателно отдавам предпочитанията си на онези творби на Ман, които по един или друг начин са свързани с ваймарския олимпиец. А те са много: романите „Доктор Фаустус“ и „Лоте във Ваймар“, десетките есета и статии, асоциативните препратки в цял куп други произведения. Ценя, разбира се, чуждите мнения, ето защо се отказвам от каквито и да било класации и ще се задоволя с констатацията, че във всичките си книги Томас Ман е истински великан на словото, без когото световната литература би била далеч по-бедна. Той с основание се нарежда сред най-големите писатели на XX век и със своите романи, разкази и есета, преведени на над 40 езика и издадени в милионни тиражи, не само оказва огромно влияние на немската литература, но мнението му се ползва с авторитет по цял свят. [...]