Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„В някои невралгични точки на творчеството си, където се намесва неизразимото или онова, което не може да се признае открито, Томас Ман прибягва до някакъв тайнствен език, който понякога е и езикът на мъдростта.“ Разговор с преводача Любомир Илиев

Кой е любимият ви роман от Томас Ман и защо?

Затруднявате ме с този въпрос. Пред творбите на гении като Томас Ман можем само да немеем в захлас, защото са недостижимо високо в литературния Олимп и колкото и да подскачаме, трудно бихме им наложили собствения си аршин, за да ги обявим за любими или по-малко любими. Мисля, че така разсъждават и повечето критици: едни превъзнасят „Вълшебната планина“, други убедено смятат, че новелата „Смърт във Венеция“ е най-съвършената творба в цялата немскоезична литература. Аз, като неистов поклонник на Гьоте (друг гений!), някак си подсъзнателно отдавам предпочитанията си на онези творби на Ман, които по един или друг начин са свързани с ваймарския олимпиец. А те са много: романите „Доктор Фаустус“ и „Лоте във Ваймар“, десетките есета и статии (сред които бих откроил „Гьоте и Толстой“), асоциативните препратки в цял куп други произведения. Ценя, разбира се, чуждите мнения, ето защо се отказвам от каквито и да било класации и ще се задоволя с констатацията, че във всичките си книги Томас Ман е истински великан на словото, без когото световната литература би била далеч по-бедна. Той с основание се нарежда сред най-големите писатели на XX век и със своите романи, разкази и есета, преведени на над 40 езика и издадени в милионни тиражи, не само оказва огромно влияние на немската литература, но мнението му се ползва с авторитет по цял свят.

Какви са трудностите пред преводача на Томас Ман? Как открихте вашия ключ към неговия свят?

Доста късно, вероятно от страхопочитание и преклонение, дръзнах да посегна към Томас Ман – през 2022 г. излезе преводът ми на романа „Избраникът“, една от малкото негови творби, непознати на българския читател, вероятно защото строгата цензура е видяла в него единствено прелюбодеянието и го е заклеймила като пошлост, поквара, попщина. Но макар този роман да няма известността на другите негови произведения, в него авторът остава верен на себе си. Опитът ми помогна сравнително бързо да намеря ключ за написаното в тази книга. Но оттам дойдоха и трудностите, и предизвикателствата, които всъщност очаквах, защото ги знаех от цялостното му творчество: всяка дума у Ман стои непоклатимо на мястото си, тук хитруванията с прекрояване например на стилистичните конструкции – напълно възможно при немалко други автори – не минават, текст като този не може да бъде „излъган“. Преводачът е длъжен да се съобрази с това и да го следва от първата до последната страница, като естествено държи сметка и за възможностите на родния си език. Впрочем узнах от издателството за широкия отзвук на романа сред българските читатели. Значи преводът е постигнал целта си.

Критикът Марсел Райх-Раницки сравнява епическия свят на Томас Ман с този на Марсел Пруст – и двата, обрисувани с най-голяма любов и най-остър критицизъм. Доколко романите на Томас Ман надхвърлят епохата, в която са създадени?

Макар да са съвременници, Томас Ман открива Пруст сравнително късно. Това обаче е любов от пръв поглед. Ман се чувства силно привлечен от Прустовата психология на ревността и страстта, която умело вплита в собствените си творби. Общото между творбите и на единия, и на другия е съчетанието на точния социален анализ с философска дълбочина, тънка ирония и сложен литературен стил. Всеобщо е мнението, че Пруст, наред с Джеймс Джойс и Роберт Музил, е основоположник на модерния европейски роман. Томас Ман обаче, този майстор на интелектуалната проза, го довежда до съвършенство. Смята за свои учители Толстой, Достоевски, Ницше и наистина е наследил от литературата на XIX век характерния им обстоятелствен, детайлизиран, спокоен стил на писане. Темите на романите и разказите му обаче несъмнено са свързани с XX век. Те са не само дръзки и водят към дълбоки философски обобщения, но едновременно с това са и експресивно натоварени.

Тези теми, които са водещи в романите на Томас Ман, са усещането за съдбовното приближаване на смъртта („Смърт във Венеция“, „Вълшебната планина“), близостта на отвъдния свят („Вълшебната планина“, „Доктор Фаустус“), предчувствието за краха на стария световен порядък, крах, който разбива човешките съдби и утвърдените представи за света. Те вълнуват и днес.

Какво е мястото на иронията и пародията в произведенията на Томас Ман?

В произведенията си Томас Ман се стреми не само да запази в цялата ѝ суровост логическата структура на езика, но и да я раздува и преувеличава дори за сметка на диалогичната правдоподобност, да съхрани класическата роля по-скоро на интелектуален, отколкото на емоционален двигател. В някои невралгични точки на творчеството си, например там, където се намесва неизразимото или онова, което не може да се признае открито, Томас Ман прибягва до някакъв тайнствен език, който понякога е и езикът на мъдростта. Необичайната, странно деформирана в устата на чужденците френска реч, с която си служат възлюбените във „Вълшебната планина“, немският език от времето на Лутер в „Доктор Фаустус“, пародийната архаичност и англоезичните „пръски“ в романа „Избраникът“ представляват образци на иносказателната реч. И това не е самоцел: дългите стилистични вериги съответстват на бавното самоосъзнаване както на героите, така и на читателите. 

А за своята 50-годишнина писателят споделя: „Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар да познава и смъртта“. Дори в изгнание, прокуден от нацистите, сарказмът му не го напуска: „Войната е нещо ужасно – казва той, – но има предимството да не позволява на Хитлер да държи речи за културата“.

Можем да кажем, че рецепцията на Томас Ман у нас е закъсняла. Тя започва едва във втората половина на ХХ век, въпреки че писателят получава Нобеловата награда още през 1929 г. Какви са според вас причините?

Творчеството на Томас Ман е белязано от някаква хронологическа аномалия. Ето, романът „Буденброкови“ е написан през 1901 г., а Нобеловата награда, присъдена му тъкмо за тази творба, писателят получава чак през 1929 г. А в българската преводна книжнина през първите три десетилетия на века Томас Ман направо отсъства.

На българския книжен пазар той дебютира с новелата си „Тонио Крьогер“ едва през 1930 г., макар тя да излиза в оригинал още през 1903 г. Няма логично обяснение и защо преводът на „Тонио Крьогер“ изпреварва този на „Буденброкови“, който е публикуван у нас чак през 1956 г., а поне заради Нобеловата награда би следвало да бъде реципиран доста по-рано. Късният дебют се съчетава с пълната липса на преводи за период от цели 26 години след публикуването на „Тонио Крьогер“. Дали тези липси се коренят в политическата конюнктура за издаване на преводна литература в България, е въпрос без отговор. И ако прогонването на писателя от родината му, на която България е съюзник през Втората световна война, е възможна причина за прекъсване на рецепцията му у нас, остава загадка мълчанието около него след войната: Томас Ман е известен със своята антифашистка политическа ориентация, която смело афишира в своите есета, памфлети и радиообръщения, а и интерпретира в художествените си произведения – тъй че неговото творчество всъщност е идеологически уместно за политическата обстановка в България за периода. Слабото познаване на автора в България може да се дължи и на недостатъчния брой квалифицирани филолози, които да го представят на българската аудитория. На завидна висота са обаче корифеите в превода от немски като Димитър Стоевски, Тодор Берберов, Страшимир Джамджиев.

„Буденброкови“ е последван от преводите на избрани новели от автора в „Новели“ от 1964 г., романите „Доктор Фаустус“ (1967) и „Вълшебната планина“ (1972). Първият том от сборника „Литературна есеистика“ е преведен и отпечатан на български език под съставителството на Исак Паси през 1975 г. През същата година е преведен и романът „Лоте във Ваймар“, който търпи второ издание година по-късно (1976), както и вторият том на сборника „Литературна есеистика“. През 1978 г. е преиздадена и новелата „Тонио Крьогер“. Произведението е публикувано в сборник новели, който включва още: „Тристан“, „Труден час“, „Избрани писма“ и знаменитата „Смърт във Венеция“. Следва второто издание на „Буденброкови“ от 1980 г. „Доктор Фаустус“ е преиздаден през 1981 г. Второто издание на „Вълшебната планина“ излиза през 1984 г., последвано от тетралогията „Иосиф и неговите братя“ през същата година. Вторият период на преводната рецепция на Томас Ман в България завършва през 1989 г., когато е публикуван двутомникът „Писма“. Така че, сякаш за да навакса липсите от предходния неплодоносен период, количеството преводни творби на Томас Ман от периода 1944–1989 г. е значително. 70-те и 80-те години на ХХ в. са пикови за преводите на Томас Ман. Това може да се обясни с либерализирането при подбора на превежданите западни произведения след 60-те години, подчинени на тоталитарната конюнктура. А излезлият още през 50-те роман „Буденброкови“ всъщност е изключение – изборът на точно това произведение измежду останалите творби на писателя според мен не е случаен, а отразява доктрината на политическата цензура у нас и би могло да се свърже с категоричната антибуржоазна семантика на подзаглавието: „Упадъкът на едно семейство“. Декадансът на буржоазното западно общество е особено благодатна тема за утвърждаване на социалистическия културен канон, при което западната литература на подобна тематика се превежда с чисто назидателна цел. Преводът на сравнително неутралната в това отношение „Вълшебна планина“ е изпреварен от този на „Доктор Фаустус“ през 1967 г., което е поредният хронологически анахронизъм. Но най-вероятно според институциите, отговаряли за подбора на преводната литература у нас, сюжетът на „Доктор Фаустус“ предлага повече дидактични внушения.

Така че на български имаме (почти) всичко, написано от Томас Ман. Това е прекрасно, но не бива да изпускаме от внимание, че преводите са вече на по 50–60, че и повече години. Дори да гледаме по-великодушно на неписаното правило, че всяко поколение е редно да разполага със „своя“ интерпретация особено на големите заглавия или че трийсет години са приблизителният срок за живота на един превод, не можем да не отбележим, че езикът закономерно остарява. При преиздаването на „Вълшебната планина“ през 2023 г. вече прехвърчаха искри и се създаде известно напрежение около качествата на съществуващия превод и изобщо за допустимостта на промени и поправки в него, особено когато преводачът е покойник. Така или иначе, осъвременяване на преводите на Томас Ман вече е необходимо. Но при днешното състояние на издателския ландшафт у нас подобно дело ми изглежда трудно осъществимо. Оредяха, уви, и достатъчно добре подготвените преводачи, готови на саможертвата да се нагърбят с такава задача, която може да преломи дори най-заякналия преводачески гръбнак.

Темата за екранизациите на произведения на Томас Ман е твърде широка, но все пак – в какво успяват и в какво не успяват те според вас?

Доколкото знам, по творби на Томас Ман са заснети пет филма: „Смърт във Венеция“, режисьор Лукино Висконти, 1971; „Доктор Фаустус“, 1982, режисьор Франц Зайц; „Вълшебната планина“, 1982, режисьор Ханс В. Гайсендьорфер; „Марио и фокусникът“, 1994, режисьор Клаус Мария Брандауер; „Буденброкови“, 2008, режисьор Хайнрих Брелоер.

Нито съм гледал всичките, нито съм чак такъв познавач на киното, за да изкажа меродавно мнение. С помощта на интернет установих, че след появата на тези филми повечето критици, макар да отчитат спецификата на киноизкуството, проявяват и несъгласие с доста от режисьорските решения. Недоволството им идва главно от съкращенията, промените и понякога причудливите режисьорски хрумвания; те, разбира се, правят филмовото действие по-динамично, но в известна степен го и олекотяват, обаче при толкова плътен литературен първоизточник явно са неизбежни. Ала когато са дело на доказал възможностите си майстор, те са не само простими, но и будят възхищение. Ето, Густав Ашенбах от „Смърт във Венеция“ не е прочут писател, както в новелата, а западнал композитор с разклатено здраве. И въпреки това филмът не само е смятан за едно от най-големите постижения на Висконти, но бележи и един от върховете в кариерата му, и повратна точка в разбирането на самата новела.

Впрочем обобщението на големия литературен критик Марсел Райх-Раницки сякаш казва всичко: през 1994 г. в легендарното си телевизионно предаване „Литературен квартет“ той недвусмислено заяви, че да създадеш филм по която и да било творба на Томас Ман е „много, много трудно, което обяснява защо повечето опити са толкова несполучливи“.

За мнозина Томас Ман си остава обаче авторът на „Вълшебната планина“, който е разрез на една епоха. Не е ли това роман за Европа и нейното време?

Веднага след излизането си „Вълшебната планина“ получава признание като ключов философски роман на немската литература на новия век. Чрез затворения микрокосмос на санаториума Ман създава панорама на идейния живот на европейското общество в навечерието на световната война. В есето си „Болестта като метафора“ например Сюзън Зонтаг разглежда описанието на туберкулозата в книгата като метафора за декадентско съзнание, което всячески се стреми да избяга от отговорността за собствените си постъпки.

„Вълшебната планина“ е едно от първите художествени произведения, където сериозно се обсъжда въпросът за психоанализата. Подобно на Фройд, и Томас Ман се опитва да си обясни защо интелигенцията от началото на XX век се оказва до такава степен подвластна на болести, недъзи, разпад, смърт. Романът е написан приблизително по времето, когато Фройд открива у човека непреодолимото „влечение към смъртта“. Обитателите на санаториума във „Вълшебната планина“ са описани от Ман не без ирония, което контрастира с трагедията в новелата „Смърт във Венеция“, посветена на същата тема за декадентското униние, на „победата на силите на хаоса над силите на порядъка“.

А в центъра на своята „най-необуздана книга“, както Томас Ман нарича романа „Доктор Фаустус“, писателят поставя съдбата на модерното изкуство, на волята за творчество – въпреки всичко и на всяка цена. Но романът е и равносметка на друга конкретна историческа епоха. Добре е да си дадем сметка, че времето, през което се разказва животът на гениалния композитор Адриан Леверкюн, е време на възторг от победите на фронта, на безчет престъпления срещу човечеството, на опиянение от смрадта на газовите камери и димящите комини на крематориумите, сиреч време, когато Германия, заразена от бацила на националсоциализма, нагазва все по-дълбоко в тресавището на политическото безумие. Така главният герой в много отношения повтаря пътя на Фауст; продавайки душата си на дявола, съдбата му е тясно преплетена със съдбата на Германия.

Сред романите на Томас Ман, създадени след Втората световна война, е и „Избраникът“, излязъл на български едва преди няколко години във ваш превод. Роман пародия, както го определихте в друго интервю за сп. „Култура“. Но той е и роман за вината, разкаянието, милостта и прошката – ако го четем през историческия контекст на създаването му. Доколко можем да разглеждаме този роман и като следвоенното послание на автора към неговите сънародници?

Не друг, а самият Херман Хесе пише на своя събрат по перо: „Сигурен съм, че повечето читатели ще усетят иронията в тази възхитителна творба. Много по-силно се надявам обаче те да си дадат сметка каква сериозност се спотайва зад иронията. Тогава насладата им от блестящото Ви перо ще бъде пълна“. Книгите на Томас Ман не могат да се четат другояче, освен като гимнастика за ума и удоволствие за сетивата. Макар да не е сред най-известните му романи, „Избраникът“ не прави изключение. Това вероятно е най-блестящата пародия не само в немскоезичната литература, но авторът гениално я използва и за разгръщане на непреходно сериозни разсъждения. По собствените му думи главният герой в нея, папа Григорий Пети, този „християнски Едип“, обладава мощта на разкаянието и всеопрощението, ето защо, когато търси материал за „гротесковия куклен театър“ на своя герой от „Доктор Фаустус“ Адриан Леверкюн, Томас Ман не устоява на изкушението на богатия материал и създава „тази божествено забавна книжка“. Иронията тук е само на повърхността, под която клокочат изконни общочовешки ценности.

Томас Ман преживява развитие на политическите си възгледи след Първата световна война и то е отразено в огромното му публицистично творчество. До 1938 г., когато емигрира в САЩ, той вече е убеден демократ. Нека поговорим за това развитие.

Макар Томас Ман дълго време да смята себе си за политически консерватор, във времето на Ваймарската република той претърпява еволюция и става „късен демократ“. В годините на Първата световна война подкрепя Германската империя и се обявява против пацифизма и обществените реформи, за което свидетелства публицистичната му книга „Размисли на аполитичния“, издадена малко преди поражението на Германия през 1918 г.: в нея той защитава имперската държава и съжалява, че Русия не е била съюзник на Германия във войната против Запада. Книгата е насочена против „писателите цивилизатори“, ориентирани към ценностите на Запада, включително против брат му Хайнрих Ман, демократ и автор на политико-сатиричния роман „Верноподаникът“, който повече или по-малко приветства поражението на Германия във войната и се обявява в полза на демократичната държава. Без да назовава брат си по име, Томас Ман отхвърля разбиранията му, противопоставяйки му собственото си творчество, в чиято основа е заложена иронията.

Помирението между братята настъпва чак през 1922 г. след убийството на министъра на външните работи на Ваймарската република Валтер Ратенау от радикални националисти. А идването на власт на Хитлер окончателно отваря очите на Томас Ман. Прочутата му реч „Страдание и величие на Рихард Вагнер“, произнесена през 1933 г. по повод 50-годишнината от смъртта на композитора, в която между другото си позволява – напълно незлобиво – да нарече Вагнер „гениален дилетант“, не само дава повод на „възмутени интелектуалци“ да съчинят протестни писма, но и в крайна сметка прави връщането му в Германия невъзможно и го принуждава да поеме пътя на емиграцията. В Америка обаче той не мълчи, а се превръща в един от най-страстните и смели критици на режима на Хитлер, включително чрез радиообръщенията си, откъси от които са публикувани в настоящия брой.

Вие преведохте фрагмент от тези радиообръщения на Томас Ман към германските слушатели, звучали по Би Би Си през войната. Как бихме могли да ги четем днес?

Споменах по-горе, че след 1933 г. и възшествието на Хитлер Томас Ман емигрира – през Чехословакия и Швейцария – в САЩ, откъдето чете на средни и дълги вълни по радио Би Би Си рубриката си „Германци, чуйте ме!“ (Deutsche Hörer!; букв. „Германски слушатели!“). С тези „камъни в прозорците на Хитлер“ той не се уморява не само да разкрива на сънародниците си истинското лице на националсоциализма, но и да ги призовава към непокорство, към отърсване от кафявата чума, а и да ги предупреждава за последиците от войната, която просто няма как да бъде спечелена. Оказва се прав, за разлика от много германци: когато човек е близо до планината, той не вижда високите ѝ хребети, била, върхове толкова ясно, колкото след като се отдалечи от нея. Онези, които са слушали по своето „фолксрадио“ забранени вражески радиостанции във фашистка Германия, не само са рискували, но и вече са били готови да възприемат неговите послания. След призива на Ман към германците да престанат да вярват и да се подчиняват на тираните си в полемика с него влиза самият фюрер, казвайки, че „подстрекатели“ като Томас Ман криво са си направили сметката: германците никога нямало да се опълчат против него и неговата система. На което този велик майстор на иронията отговаря: „Това, в което непоколебимо вярвам, е, че Хитлер няма да може да спечели тази война, и причините за това мое убеждение са повече морални, отколкото военни“. Така със своите общо 55 радиообръщения между 1940 и 1945 г. Томас Ман до голяма степен спасява честта и достойнството на Германия във времето на почти пълното им потъпкване.

Днес думите му са думи на класик, които всеки може да прочете без какъвто и да било риск. Но думите на един класик имат свойството да назоват нещата с истинските им имена, точно да опишат същината им – така че следващите поколения имат възможност да съотнесат към тях своята собствена действителност, да се взрат в тях като в огледало. Каквото и да видят в това огледало съвременниците ни, да се надзърне в него е доста полезно. Известно е, че миналото никога не си отива напълно. Изразът е немски, но се отнася не само за германците, макар те да са го изпитали с особена интензивност. Защото „звярът“ е унищожен, но родилата го утроба остава плодоносна. Направете си например труда да заместите името на Хитлер от радиообръщенията с това на някой съвременен диктатор. Уверявам ви, че текстът ще изглежда като написан днес.

След емигрирането си в Швейцария, после в САЩ и обратно в Швейцария Томас Ман не се завръща трайно в родината си, макар да посещава и двете части на разделена Германия. Как е приеман там?

Дори когато краят на войната вече се вижда с просто око, Томас Ман продължава да се опитва да убеди сънародниците си, че трябва да въстанат против нацизма. Заплахата от унищожение е повече от оправдана: ако не въстанат, германците заслужават наказание и ще трябва да изкупят вината си!

Това обаче не става. Германците се сражават с отчаяна самоотверженост на страната на Злото, докато не пада и последната им цитадела, Берлин, и фюрерът им не приключва живота си със самоубийство. И тъкмо провидци като Томас Ман се оказват истинските наследници на най-хуманистичната част от германската култура — и надежден фундамент за бъдещата мирна, правова и демократична Германия, освободена от кървавата диктатура на насилието.

Но краят на нацизма не връща писателя в родината му. Нещо повече, когато контактът с онези, които са останали в Германия през дванайсетте кафяви години, става за него отново възможен, се оказва, че войната, освен че е разпиляла съотечествениците по света, ги е разделила не само географски. Принципно противоположна у Томас Ман и у много от неговите ненапуснали родината си колеги по перо е не само различната представа за патриотизма, за това какво означава за един писател „да остане на своя пост“, но и за колективната отговорност на нацията („германският народ – пишат на Ман – нито преди, нито по време на войната има нещо общо със зверствата и престъпленията, с позорните злодеяния и лъжи“). Опонентите на Томас Ман го упрекват, не, обвиняват го, че е „наблюдавал германската трагедия от удобните театрални ложи в чужбина“, или просто констатират: „който веднъж е избягал зад граница, той вече не е в състояние да намери общ език със своята страна“.

В лавината от разменени реплики малцина обръщат внимание на думите му: „Където съм аз, там е Германия“. Защото германецът обича да размахва назидателно показалец, но не и да бъде поучаван. Това е и причината Томас Ман да бъде упрекван в „германофобия“, да не се радва на възторг в родината си и – като изключим няколкото епизодични прескачания дотам във връзка с важни културни събития, на които няма как да не присъства, например връчването на престижната награда Гьоте във Франкфурт, ФРГ, и Ваймар, ГДР, през 1949 г. – да прекара последните си години в градчето Килхберг на Цюрихското езеро.

Въпросите зададе екип на „Култура“

Любомир Илиев (род. 1949 г.) е завършил немска езикова гимназия и немска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, бил е аспирант и асистент в Катедра „Немска филология“. Между 1980 и 1985 г. е редактор в сп. „Панорама“, впоследствие негов заместник-главен и главен редактор. От 1993 г. е член на Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия, от 2003 г. – член на неговия президиум. От 1999 г. е член и на Гьоте Гезелшафт във Ваймар. Преводач на произведения от Себастиан Брант, Новалис, Херман Хесе, Херман Брох, Лесинг, Гьоте, Шилер, Клайст, Райнер Мария Рилке, Зигфрид Ленц, Хайнрих Бьол, Бернхард Шлинк, Уве Тим, Даниел Келман, Кристоф Хайн, Томас Ман.