Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

„Може ли един народ да живее като жандарм на всички други, с армии от полиция навсякъде из поробената планета, длъжна да се подчинява на расата на господарите и насилниците?“ Радиобеседите на писателя се публикуват за първи път.

Март 1941 г.[1]

Това, което държах да ви казвам отдалеч, досега ви го предаваха други уста. Този път слушате моя собствен глас.

Това е гласът на приятел, германски глас; гласът на Германия, която е показвала на света друго лице и ще покаже отново тъкмо него, а не грозната маска на Медуза, която хитлеризмът ѝ е наложил. Това е глас на предупреждението; да ви предупредя: това е единствената услуга, която един германец като мен може да ви направи днес; и аз изпълнявам този сериозен дълг с най-искрено чувство, макар да знам, че няма предупреждение, което може да бъде отправено към вас и което да не ви е вече известно, което да не е тревожило съзнанието и съвестта ви. Да ви предупредя означава да засиля лошите ви предчувствия; означава да ви уверя, че тези зловещи предчувствия са истина, че са напълно оправдани – длъжен съм да ви уверя и в това; защото към пробуждането на вашето чувство, че вървите по ужасно лъжлив път, се прибавя и надеждата, че може би все пак ще се откажете от този път.

Тези зли хора – зли в най-дълбокия смисъл на думата – тези, които ви водят, знаят много добре, че след всичките им победи не ви става по-леко на душата, че не се заблуждавате от измисления им блясък и че се боите от невъзможната и неосъществима роля на робовладетели, която ви налагат. Те знаят, че копнеете за мир, за нормално съжителство с другите народи на Земята, за края на страшната и безкрайна в своите измерения авантюра на Хитлеровата война, и затова се опитват с всички сили да извлекат дивиденти от успехите, които все още им носят техните престъпления и които не са нищо друго освен нови, безразсъдни престъпления – като например неотдавнашното подчиняване на България.[2]

„Силата на идеята и оръжието – заставена е да тръби вашата преса – много скоро ще премахне и последната съпротива срещу новия ред.“ Да, силата на оръжието; защото какво е идеята? Идеята е насилие и коварство, и никак няма да е лесно да бъде ликвидирана съпротивата срещу нея и срещу непоносимото унижение на човечеството, ако бъде оставена да триумфира. Съпротивата е жива, жилава, силна, яростна и непоколебима. Нарича се Англия; а Англия е цял един свят. Америка е друг такъв свят; и огромните, постоянно нарастващи помощи от Америка ще са на разположение на англичаните в борбата им за свобода, защото тази страна вече е наясно, че борбата, която Англия води, е и тяхна борба. Знаете ли, че така наречената програма Lend-Lease[3], програмата за предоставяне на най-всеобхватната военна помощ на Англия, е приета от Конгреса на Съединените щати с голямо мнозинство? Вие сте във война не само с английската империя, вие фактически вече воювате и с Америка, и няма нужда да ви се казва, че положението ви от ден на ден става все по-страшно и неудържимо. Какво ще стане с вас? Ако загубите, из цял свят ще наскачат отмъстители срещу вас за онова, което сте сторили на хората и на народите. Ако победите, ако Англия рухне, ако победите и в континенталната война, ако победите Запада и Изтока – вярва ли някой от вас, че това ще бъде трайна победа, с която ще може да се живее? Може ли един народ да живее като жандарм на всички други, с армии от полиция навсякъде из поробената планета, длъжна да се подчинява на расата на господарите и насилниците? Нима това е духовна перспектива за който и да било народ и особено за вас, германците? За историята и за човечеството може да разсъждаваме мрачно и скептично, колкото си искаме; но че светът ще признае окончателната победа на злото, че ще търпи да бъде превърнат в затвор на Гестапо, в концлагер, в който вие германците да служите като охрана от СА – в това не може да повярва дори най-лековерният.

Съпротивата на Англия, подкрепата, която Америка ѝ предоставя, водачите ви заклеймяват като „продължение на войната“. Те настояват за „мир“. Те, от които капе кръвта на собствения им народ и на други народи, смеят да произнасят тази дума. Мир – и под това разбират: подчинение, узаконяване на престъпленията им, понасяне на непоносимото. Но това е невъзможно. С един Хитлер няма да има мир, защото той е изначално неспособен на мир и защото тази дума в устата му е само мръсна, патологична лъжа – каквато е и всяка произнесена от него дума. Докато съществуват Хитлер и неговият режим от палачи, вие, германците, няма да имате мир, никога, при никакви обстоятелства. Ще продължава, както сега, безогледното насилие, било само за да се отблъснат духовете на отмъщението, било само за да избегнете гигантската, нарастваща омраза, която ще ви погълне.

Да ви предупредя, германци, означава да изостря лошите ви предчувствия. Повече от това не мога да направя.

* * *

25 май 1943

Германци, чуйте ме!

Когато през лятото на 1932 г. се намирах на брега на Балтийско море, получих пощенска пратка; отворих я и отвътре се изсипаха черна пепел и овъглена хартия. Съдържанието се състоеше от изгорен, едва разпознаваем екземпляр на една от моите книги – романа „Буденброкови“, изпратен ми като наказание за това, че съм изразил открито ужаса си от задаващата се нацистка катастрофа.

Това беше индивидуалният пролог към всичко, което последва година по-късно, на 10 май 1933 г., когато нацисткият режим организира в голям мащаб и навсякъде в Германия символния акт: масовото изгаряне на книги на свободомислещи писатели – не само германски или само еврейски, но и американски, чешки, австрийски, френски и преди всичко руски; накратко казано, на кладата гореше световната литература – дивашко, нелепо и ужасно зловещо забавление, от което обаче много от присъстващите на него млади хора се възползваха, за да откраднат колкото се може повече от книгите, които се носеха там, и така да се сдобият евтино с ползотворно четиво.

Нещо обаче е доста странно: че от всички позорни дела на националсоциализма, които образуват дълга кървава верига, именно тази тъпоумна тържественост направи най-дълбоко впечатление на света и вероятно ще остане най-дълго в паметта на хората. Режимът на Хитлер е режим, който изгаря книги, и ще остане такъв. За европейското културно съзнание това беше силен шок, който продължава да действа – докато в Германия този акт на националистическо пиянство вероятно вече е изтласкан от паметта на германците. Много скоро след този нелеп акт в Лондон се учреди Society of the Friends of the Burned Books[4] начело с Х. Г. Уелс. То работи съвместно с парижки емигрантски групи и предоставя средства за създаване на Deutsche Freiheitsbibliothek[5] в Париж. Тя беше открита в деня на първата годишнина от аутодафето, на 10 май 1934 г., и естествено скоро след това заедно с целия си антинацистки архив стана жертва на Гестапо. Но датата 10 май остава трайно запечатана в паметта поне на англосаксонските народи, а десетата годишнина от този 10 май беше отбелязана с наистина трогателни – но и твърде срамни за нас, германските емигранти, изяви тук, в Америка. В дванайсет часа по пладне знамената бяха спуснати наполовина пред Нюйоркската обществена библиотека и пред триста от най-големите библиотеки в цялата страна, и хората се събраха, за да чуят думите на представители на литературата и науката, които заклеймиха нацистките злодеяния и напомниха за неприкосновеността на свободната човешка мисъл. А Council of Books in Wartime[6] издаде брошура, съдържаща списък на най-известните изгорени и забранени книги, която беше разпратена до 30 000 библиотеки, както и до всички училища, колежи, университети и книжарници в страната. Американската служба за антивоенна пропаганда пусна в обращение художествени плакати, които отговарят на символа със символ: на тях може да се види как димът и пламъците от книгите, изгорени на кладата, задушават осквернителя на културата Хитлер. Комитетът за възстановяване на изгорени и забранени книги в Европа, сред чиито спонсори са най-видните имена в страната, възложи изготвянето на списък с произведенията, които трябва да бъдат повторно включени в библиотеките на освободена Европа или отново публикувани. Радиопиеси и изказвания на най-известните радиокоментатори с помощта на радиомрежите напомниха за варварското зрелище, натрапено преди десет години на старата високообразована германска нация. По темата се изказаха Реймънд Грам Суинг и Елмър Дейвис, както и Синклер Луис, Ив Кюри и много други. Не споменавам изложбите в книжарниците, дискусиите и проявите в много училища. Достатъчно е да се каже, че десетата годишнина от изгарянето на книги в Германия тук беше отбелязана като ден на преклонение, като демонстрация на чистосърдечна преданост към културната идея и към библейските думи Духа не можеш да убиеш. И ние, европейците, трябваше отново да се запитаме дали ценностите на западната култура днес не са по-добре запазени в тази страна отвъд океана и дали не се радват на по-благородна защита, отколкото там, при вас.

* * *

10 май 1945

Германци, чуйте ме!

Колко е мъчително, когато светът се радва на поражението, на дълбокото унижение на собствената ти страна! И как отново зейва страшната пропаст, която се е образувала между Германия, страната на нашите бащи и светли умове, и цивилизования свят!

Камбани бият, възвестяват победата и мира, чаши звънтят, прегръдки и ликуващи възгласи навсякъде. Един германец обаче, комуто най-големият негодник на света е отнел правото да бъде германец, който е бил принуден да избяга от станалата твърде опасна своя страна и да гради нов живот на по-приветливо място – този германец свежда глава сред световната радост; сърцето му се свива при мисълта какво означава тя за Германия, през какви мрачни дни, през какви години на самоосъзнаване и изкупително унижение ще трябва да мине тя след всичко, което вече е претърпяла.

И все пак часът е велик не само за победилия свят, но и за Германия – часът, в който е бил убит драконът, това диво и болно чудовище, наречено националсоциализъм, часът, в който Германия се е отървала от проклятието да бъде наричана страната на Хитлер. Да би могла да се освободи сама, по-рано, без да губи време, или по-късно, дори в последния момент; да би могла сега сама да чества освобождението си, връщането си в лоното на човечеството с камбанен звън и музика на Бетовен, а не когато с края на Хитлеровия режим идва и крахът на Германия – това, разбира се, щеше да е най-доброто, най-желаното. Но това не стана. Освобождението трябваше да дойде отвън; и това, германци, преди всичко смятам, че трябва да го признаете за огромен успех, да не го обяснявате само като резултат от механично превъзходство на хора и боеприпаси и да си казвате: „Десет срещу един, не е честно“. Да се победи Германия, която най-щателно беше подготвила войната, представляваше гигантска задача, дори с война на два фронта. Германия е победена, макар и с цената на огромни жертви, победена е по всички правила на изкуството и военното превъзходство на Германия се оказа легенда.

За взаимоотношенията на Германия със света това е важно. Важно е и как ще разсъждава германецът оттук нататък. Ще ни бъде от полза да проявим скромност, да унищожим заблудата за германеца като свръхчовек.

Дано свалянето на партийния флаг, символ на отвращение и терор по целия свят, да означава и осъзнат отказ от грандоманията, от високомерието спрямо други народи, от провинциалната самомнителност като най-крайно и най-непоносимо изражение на националсоциализма. Дано смъкването на флага с пречупения кръст да означава и радикално, безусловно разграничаване на германците от тесногръдата нацистка философия, разграничаване с мисъл и чувство, нейно отрицание завинаги.

Повтарям: въпреки всичко завръщането на Германия към човечността е велик час. Изпълнен е с тъга и горчивина, защото Германия не можа да се справи със собствени сили. Ужасна, трудно заличима вреда е нанесена на германското име, нужна е сила, а тя е пропиляна. Но силата не е всичко, тя дори не е главното и никога германското достойнство не е било въпрос само на сила. Германско достойнство означава да извлечеш от силата уважение и възхищение със собствени, човешки усилия, със свободен дух.

* * *

8 ноември 1945

Германци, чуйте ме!

Би Би Си настоя да говоря отново с вас и да повторя по радиото причините, поради които не мога да мисля за връщане в Германия и които съм изложил в отвореното си писмо. Много се колебах дали да приема тази покана, ръководен от чувството, че това несъществено мое решение, за което вече се говори прекалено много, с нищо не оправдава възобновяването на моите предавания. Непремерените атаки, които са отправени тук-там към отговора ми, не биха могли да ме разубедят. Твърде много им личи, че са съчинени с цел самореклама, изтъкване на собствената вярност и демонстрация на храброст, затова не могат да ми повлияят. Думите ми бяха честни и неприкрити, и не мога да предотвратя, когато злобата или глупостта ги изопачават, представяйки ги за документ на егоизъм, хленчене, предателство и търсене на изгода. Убеден съм, че би било най-голямата глупост в живота ми, и то последната, ако сторя това, което някои в родината ми обявяват за мой „дълг“.

Какво имам предвид? Трябвало да захвърля гражданството, дадено ми от Америка, в нейните нозе, в нозете на Америка, на която съм се клел във вярност, на стари години да разбия своето изградено с толкова труд съществувание, да изоставя деца и внуци, да се откажа от работата си и да хукна към опустошена Германия – защо? За да се оставя на свой ред да бъда опустошен; да позволя след едно на първо време триумфално завръщане като човек, доказал правотата на думите си (което не е особено приятно), да бъда обявен за знаменосец на някое ново германско духовно движение (макар че нито съм роден за знаменосец, нито за някой, който призовава хората: „След мен!“), после да се озова между мелничните колела на политиката и след кратко време, уморен, изхабен, гледан с подозрение отвсякъде – и от германци, и от окупационните сили – да намеря жалък край с оправданието на всички глупаци: „Ама аз го направих само за добро!“. Какво коварство, каква тайна разрушителна радост се крият зад подобно примамливо предложение, не искам и да разбирам. Да го отхвърля – ето в това се състои егоизмът ми. Този мой егоизъм искам да защитя пред Бога, а бъдещите поколения ще го нарекат разумен.

Егоизъм, изглежда, можеше да бъде демонстриран както ако останеш в Германия, така и ако избягаш от нея. Аз бях далеч от монументалното безразличие на един Рихард Щраус, каквото той проявява в разговор с американски журналисти за всеобща усмивка. Мен ме е научила на омраза сатанинската гадост, наречена националсоциализъм. За пръв път в живота си изпитвах истинска, дълбока, неизличима, смъртна омраза – омраза, за която незнайно защо си въобразявам, че не е без влияние върху станалото. Аз съм работил за рухването на това човеконенавистно зло от първия ден не само чрез радиопредаванията си за Германия, които не бяха нищо друго освен страстен призив към германския народ да се освободи от него. И за какво според вас съм си мислел през цялото време? Хм, ами за онова, което днес, когато вече е късно, се иска от мен: за моето връщане у дома. Завръщане у дома! Как само в продължение на години, докато пребивавах в Швейцария, съм се надявал, как съм мечтал, с каква жажда съм посрещал всеки знак, че на Германия ѝ е дошло до гуша от унижението! Колко по-различно би изглеждало всичко, ако Германия бе намерила сили да се освободи сама! Ако между 1933 и 1939 г. беше избухнала спасителната революция, вярвате ли, че бих чакал следващия влак, а не бих взел първия, за да се върна вкъщи? Но не избухна, нямаше как да избухне. Не беше възможно, казва всеки германец, и аз нямам друг избор, освен да повярвам. Да повярвам, че едно високообразовано седемдесетмилионно население няма друг избор, освен да търпи шест години режима на омърсени с кръв варвари, режим, от който дълбоко в душата си се гнуси, сетне да го последва в една война, за която съзнава, че е чисто безумие, и още шест години да впряга до краен предел цялата си храброст, целия си интелект, цялата си дисциплина, цялата си военна доблест, накратко казано – всичките свои сили, за да помогне на този режим да извоюва победа и да се задържи завинаги. Явно така е трябвало да бъде и заклинания като моите бяха съвършено безполезни. „Слепците – казва писателят Франк Тис, член на Innere Emigration[7] – не чуваха, а знаещите бяха винаги на крачка пред казаното.“ Поне накрая. Така беше в Германия. В поробена Европа, а и извън пределите ѝ, някое и друго угнетено сърце вероятно е намерило утеха в моите слова, тъй че не съжалявам за тях. Но колко напразни са били само тези мои думи за Германия, където сега ме карат да се върна! „Представял си се като духовен водач на народа – казват, – хайде, поживей сега сред този народ и не само облекчи страданията му, но и ги сподели. Изправи се срещу чуждите сили, които му ги причиняват!“

Но къде е Германия? Къде може да бъде намерена, макар и само географски? Как да се върнеш у дома в родина, която не съществува като едно цяло, накъсана е на окупационни зони, които почти не се познават помежду си? При руснаците ли да отида, при французите ли, при англичаните ли, или при новите ми сънародници, американците, и да търся от тях защита срещу всичко друго, но не и погребания националсоциализъм, сеещ поквара сред нашите войници? Трябва ли да протестирам срещу страданията на Германия, да посочвам грешките, които окупационните сили допускат в отношението си към Германия и нейното управление? Това не мога да направя. Онова, което можах да направя, беше да говоря като германец с германци, да говоря, за да ги предупредя за наближаващото възмездие. Но именно като германец, който издълбоко чувства, че всичко, което е немско, е част от ужасната национална вина, не мога да си позволя да критикувам политиката на победителите, защото това със сигурност ще бъде интерпретирано като егоцентричен патриотизъм и бездушие спрямо онова, което други народи са изстрадали от Германия в продължение на години. Когато си изпитвал ужас пред планините от ненавист, издигнати около Германия, когато си предвиждал и си си представял в безсънни нощи колко гибелно ще се отрази безчовечният нацистки режим на Германия, не може да кършиш ръце в патриотичен ужас от онова, което сега Германия понася от руснаци, поляци и чехи. Това е автоматичната и неизбежна реакция на злодеяния, които един народ колективно трябва да изкупи и при която, за съжаление, не става въпрос за индивидуална справедливост, за вина или невинност на отделния човек.

По-добре ще е оттук, извън границите на Германия, да се включа в хуманитарната помощ за Европа, в спасяването на германските деца от гладна смърт, отколкото там да агитирам за облекчаване на мирновременните мерки, което дали пък няма да обслужва германския национализъм? Защото аз не съм националист. Дали ще ми бъде простено, не знам, но аз съм страдал заедно с потъпканите от Германия нации също толкова, колкото и сега страдам заради злочестината на Германия; а що се отнася до живота ми извън родината, с времето не само привикнах, но се и научих да ценя даденото ми от съдбата. Жадувах да се прибера у дома; но точно сега ми попадна едно писмо до мой унгарски приятел, което съм писал в началото на 1941 г. и в което се казва: „Изгнанието е нещо съвсем различно от това, което беше преди години; то не е състояние на очакване да се прибереш у дома, а алюзия за разпадането на нациите и единението на света“.

Точно така е: всичко национално отдавна е станало провинциално, а патриотичният въздух не е нищо друго освен затворнически въздух. „Германия, Германия, без Германия човек е заникъде!“, казват ми онези, които – без да обелят и дума срещу надвисналата трагедия – през 1933 г. си останаха у дома. Те обаче дълбоко грешат. Чужбина ми се отрази добре, но аз носех със себе си своето германско наследство и наистина не съм изпуснал нищо от живота в Германия през тези години, макар да не съм видял с очите си разрушаването на дома ми в Мюнхен.

Нека ми бъде позволено да се радвам на една отворена към света Германия, заемала естествено място в душата ми още докато си бях у дома, да се радвам и на отредената ми водеща позиция в германската култура, която ще се опитам да отстоявам достойно още някоя и друга година, докато съм жив.

Превод от немски Любомир Илиев