Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Публикуваме предговора от каталога на куратора на едноименната изложба, подредена в СГХГ до края на август 2025 г.

Настоящото издание е опит да се опише навлизането на изкуството на Япония и Китай до края на ХХ в. В началото на века любопитството на българите към Страната на изгряващото слънце е разпалено от въпроса как една малка държава побеждава гигантската руска империя. Познанието за двете далекоизточни култури твърде бавно преминава от прощъпалника към ученическата скамейка. Трябва да измине близо половин век между появата на неугледната китайска рисунка с погрешно заглавие Как се заканва желтата раса на руссите в пловдивското списание „Светлина“ (1904), за да дойде времето, когато започва изучаването на знаците, които я обграждат. Влечението към японската изобразителност, идващо от Запад (със съответното закъснение), става модно след края на Първата световна война и бързо преминава. „[...] мина у нас сравнително незабелязана“ – пише един от любителите на японската поезия Асен Белковски за първата изложба с укийо-е, открита в Постоянната галерия, в края на 1933 г. И все пак освен голямата сбирка на Захарий Костов (с над 100 творби) от статиите в тогавашната преса се разбира, че доста любители на изкуството и художници са притежатели на японски гравюри – Георги Соколов, проф. Цено Тодоров, Александър Божинов, Христо Пиперков, Асен Белковски, Мария Петкова, Владимир Цанов, Велко Бабов, проф. К. Попов, Стефан Костов, Димитър Ачков. Следващата година е отпечатан IV том на История на пластичните изкуства, където Николай Райнов първи и за дълги десетилетия единствен се опитва да достигне тайните на далекоизточното изкуство, започвайки с китайското, давайки предимство на японското. Изложба на китайски произведения ще достигне столицата на България осемнадесет години по-късно с ударното сприятеляване между двете „народни“ републики. Като че ли едно стаено любопитство се отприщва и през петдесетте години български художници пътуват из Поднебесната държава, пренасяйки своите възторзи върху хартия и платно. Шест години след първата изложба на китайски произведения японски художници представят в София едно ново, бунтарско течение в графичното изкуство и за разлика от китайските си колеги, ще присъстват трайно на родната художествена сцена, особено през последните две десетилетия на века, чрез Международното биенале на графиката във Варна.

Първите вести за Китай и Япония достигат до все още намиращите се под османско владичество българи чрез вестниците, издавани в Цариград. Най-ранното сведение за събитие от Китай (наричан Кина) се появява през 1849 г. на страница на „Цариградски вестник“, а девет години по-късно четящите българи научават от сп. „Български книжици“, че фарфории-ти от Япон не са по-малко похвални от кинизски-ти. През 1879 г. съдбата ще отведе италианския архитект Пиетро Монтани в Пловдив и така 58 японски гравюри от неговата сбирка ще останат трайно на българска територия. Победата на Япония във войната с Русия през 1905 г. разпалва любопитството на българите към Страната на изгряващото слънце. Следващата година е отпечатан първият пътепис, излязъл под възторженото перо на Антон Бозуков, наречен „Пътьом през Япония“. Лични впечатления. През същата година излиза в превод на Димитър Бабев романът „Нами-ко“ от Кенджиро Токутоми. Не е ясно кой е авторът на фразата „българите са японците на Балканите“, но през първото десетилетие на ХХ в. тя вече е в обращение.

В изобразителното изкуство Изтокът идва на крилете на импресионизма и сецесиона от Запад, но има един художник, Иван Милев, който го носи интуитивно в душата си. За близо четири десетилетия докосванията до японската култура решително изпреварват наученото за Китай. Яна Язова ще отбележи: Китай остана зад Китайската стена, Япония работи, явява се пред света, издига се пред очите на Европа и гордо ѝ показва постиженията на своята техника, напредъка на своята наука, плодовете на своите изкуства, на литературата си, на поезията си. […] дори и бедната България се наводни от японски магазини, в столицата ни дори станаха по два на една улица. (Язова, Яна. Китайска лирика, „Развигор“, 14 март 1937, бр. 7, с. 6–7). Китай не се спотайва зад прочутата стена, страната е разкъсана от междуособици, които прерастват в гражданска война, интервенции, японска инвазия.

Присъединяването на България към Тристранния пакт отбелязва пика на българо-японското сприятеляване през първата половина на ХХ в. Издават се десетки книги, които информират българския читател за японската литература (Светослав Минков), чайната церемония (Ясуносуке Фукукита), дори за детските празници. Всичко това рухва след съветската окупация и Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Българският военен аташе в Токио, летецът капитан Бранимир Кирков, ще донесе 57 укийо-е – втората по големина сбирка след тази на Захарий Костов.

Две години след установяването на Китайската народна република, през 1951 г., в залите на Градското казино (сега Софийска градска художествена галерия) е открита първата изложба, в която българската публика има възможност да види произведения на старото китайско изобразително изкуство заедно с постиженията на революционните графици. През 1953 г. в Софийския университет започва да се изучава факултативно китайски език, а студентите Марин Върбанов и Мирчо Якобов, следвайки в Пекин, са в началото на своя пряк досег с китайското изкуство. Следващата година Мара Йосифова, а след нея художниците Иван Фунев, Стоян Венев, Васил Захариев, Валентин Стайков, Дечко Узунов, Стоян Райнов, Драган Лозенски и Иван Радев кръстосват Китай. Писателят Валери Петров не само описва талантливо пътуването си из китайската страна, неговите размисли върху изкуството на Поднебесната надминават по своята дълбочина написаното от Николай Райнов.

През 1957 г. е открита първата изложба със съвременно японско изкуство, наречена „Японска народна графика“, защото: Между изложителите наред с художниците професионалисти бяха показани и произведения на художници от народа с различни професии. (Стайков, Веселин, Японската народна графика, „Изкуство“, 1957, кн. 5, с. 56). Творбите ще бъдат дарени и ще попълнят фонда на Националната галерия. Следващата година Дечко Узунов, Стоян Венев и Иван Фунев правят изложби с творби, вдъхновени от Китай, Веселин Стайков включва своите впечатления от страната в ретроспективната си изложба. През същата година се връщат с дипломи в обемистите си багажи Марин Върбанов заедно със своята китайска съпруга Сун Хуай Куей и Мирчо Якобов, който освен свои творби носи 30 японски гравюри. Следващата година са възстановени дипломатическите отношения между Япония и България. В Националната художествена галерия е открита юбилейна изложба, демонстрираща 10-годишното развитие на изобразителното изкуство в Китайската народна република, в която са показани и творби на Ци Байшъ и Сю Бейхун. За тях вече пишат изследвания Васил Захариев и Драган Лозенски. Завършилият специалност „Графика“ в Централната художествена академия, Пекин, Мирчо Якобов открива първата си самостоятелна изложба в София. Следващата година Марин Върбанов показва творби, изпълнени с техниката на традиционната китайска живопис, а през есента започва преподавателска дейност в новосъздадената специалност „Художествено оформяне на тъканите“ към Националната художествена академия.

През 1959 г. е активирало своята дейност Японско-българското дружество за приятелство в Токио. Следващата година след 27-годишна пауза българската публика може отново да се радва на укийо-е, подредени в Националната художествена галерия. През 1961 г. китайският график Гу Юен гостува в България със самостоятелна изложба. През същата година Златю Бояджиев показва творби, в които интуитивно е използвана китайската перспектива. Две години по-късно е открита изложбата „Прогресивни японски графици“. Трима от участниците – Судзуки Кенджи, Уено Макото и Джиро Такидайра – вече са познати на любителите на изящното изкуство от предишната изложба на японска графика.

Разширяването на културния обмен между Япония и България съвпада с влошаването на отношенията между Китай и Съветския съюз, което рефлектира върху българо-китайските връзки. От лятото на 1963 г. те постепенно ще достигнат точката на замръзване, ситуация, която ще продължи 22 години. Апартаментът на Марин Върбанов и Сун Хуай Куей на ул. „Оборище“ 43б ще бъде дълги години неформален център на китайската култура.

В 1967 г. се появява книгата на Ленин Димитров „Философията на Лао Дзъ“. Вдъхновен от „Дао Дъ дзин“, Маргарит Цанев-Марго – 24-годишен студент в Художествената академия, прави серия от рисунки по текста. В същата година започва факултативното изучаване на японски език в Софийския университет…

След като пише за необичайната перспектива в пейзажите на Златю Бояджиев, през 1976 г. Атанас Пацев рисува портрет на художника Кирил Петров, като използва същия похват – рисува близкия план с ръцете, гледани отгоре, а лицето – гледано отдолу, метод за „разтваряне“ на пространството, изобретен в Китай по време на династията Сун.

Художествената галерия в Силистра е придобила донесените от Мирчо Якобов укийо-е.

Създателите на серия от творби на тема Хирошима Тоши и Ири Маруки печелят наградата на Столичния градски народен съвет по време на III триенале на реалистичната живопис в София през 1979 г. Изключително щедри, те подаряват голямо-форматната си творба От Тройния съюз до Сандидзука и голяма серия рисунки с пейзажи и голи тела, които днес са част от колекцията на Националната галерия.

1981 е годината, в която грандиозното честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава е съпроводено с подаръци от цял свят, сред които и японски калиграфии. В същата година Акира Куросаки, Ацуо Сакацуме, Хироши Харада, Нобуо Сато и Йошида Ходока ще поставят началото на трайното присъствие на съвременната японска графика в Международното биенале във Варна. Следващата година е отпечатана първата професионално написана статия за укийо-е от Добринка Добринова-Данчева, в която се разглежда изложбата със закупени по идея на Людмила Живкова произведения.

През 1984 г. във Варна гостуват японски гравюри, собственост на ГХГ – Пловдив, придобити от сбирката на Бранимир Кирков. Следващата година културните връзки между Китай и България са възстановени. Дечко Узунов открива изложба с акварели в Пекин, а в София след значителна пауза любителите на изобразителното изкуство могат да видят изложба с китайска живопис. Анализът на Мария Груева, включващ творчеството на Джу Да и Щъ Тао, допълва написаното преди половин век от Николай Райнов. Драган Лозенски дарява 16 творби от китайски художници на ХГ „Владимир Димитров – Майстора“, Кюстендил, колекция, която постепенно ще стане най-голямата в страната. През 1986 г. вижда бял свят луксозно издание на японските гравюри, собственост на ГХГ Пловдив, с изследователски текстове от Пламена Димитрова-Рачева. В ХГ „Димитър Добрович“, Сливен, постъпват първите 8 гравюри от сбирката на Бранимир Кирков. Марин Върбанов открива институт, носещ неговото име, към Академията за изящни изкуства в Ханджоу. Следващата година трима от неговите възпитаници, Гу Вън Да, Шъ Хуей и Лян Шаодзи, ще отбележат първото китайско участие на Биеналето за художествен текстил в Лозана. В резултат от пътуването на Найден Петков ще се родят живописни творби, пресъздаващи завладяващата магнетичност на Поднебесната.

Последното десетилетие на ХХ век е още по-динамично. През януари 1990 г. е открита специалност „Японска филология“ в Софийския университет, а през септември започват първите Дни на японската култура, които ще се превърнат в ежегодна традиция. Вече може да се говори за истински културен обмен, началото на който са поставили Марин Върбанов в Китай; Стоян Цанев с изложба в токийската галерия „Ничидо“ през 1988 г., която ще бъде последвана от още седем самостоятелни изложби в Япония. От 1990 г. Захари Каменов ще направи в няколко поредни години самостоятелни изложби в Токио и Сапоро.

През 1992 г. за пръв път е организирана изложба Китайско изкуство в българските колекции, в която са показани сбирките на Художествената галерия при Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“1 Художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора“, Кюстендил1 Националната библиотека и колекциите на Атанас Божков и Драган Лозенски. В Националната галерия за чуждестранно изкуство е открита изложбата Традиционна японска керамика.

През 1994 г. Цветана Кръстева започва да преподава старояпонска литература в Токио и открива самостоятелна изложба с калиграфии в Киото. Зиятин Нуриев е поканен на скулптурна резиденция от Масаджи Асага в Сакурагава. В Националната галерия за чуждестранно изкуство са открити изложбите Японски гравюри, ХIХ век и Китайска живопис Го Хуа.

Следващата година в Националната галерия за чуждестранно изкуство гостува изложбата Седем съвременни японски художници с участието на Норио Каджиура, Томоя Учида, Шинтаро Аджиока, Хиромичи Ичино, Тошифуми Харада, Такеши Накагава и Чиаки Генба. В същата галерия е открита изложбата Китайски порцелан и керамика.

През 1996 г. в Националната галерия за чуждестранно изкуство гостува Йоичи Ватанабе, който ще направи демонстрация на различни калиграфски техники. В рамките на Дните на японската култура е показана изложбата Съвременен японски плакат.

Следващата година в галерия „Ценител“ Йосиф Радоев ще открие изложба с творби, придържащи се към духа на традиционната китайска живопис. В Националната галерия за чуждестранно изкуство самостоятелни изложби ще представят Янагисава Норико – графика, и Ито Джинай – живопис.

През 1998 г. възпитаникът на пекинската Централна академия за приложни изкуства Владимир Овчаров ще оживи Националната галерия с причудливите си пластики и рисунки с китайски туш. В Националната галерия за чуждестранно изкуство ще се открие изложбата Светът на куклите кокеши.

Парадоксално – колкото повече се умножават изложбите, толкова повече намалява публичното им отразяване, по правило лишено от сериозни опити за анализ.