Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Той е на 17, но сцената е важна част от живота му толкова отдавна и присъствието му е толкова забележимо, че сякаш забравяме – Ивайло Василев е още дете. А постиженията му са наистина сериозни и очакванията за развитието на неговата кариера вече са огромни.

През 2025 г. тя получи силен тласък – Ивайло спечели Международния конкурс за пианисти „Панчо Владигеров“, който се проведе за първи път в София под егидата на НМА „Проф. Панчо Владигеров“. Като доказателство за яркото си присъствие, той получи и още ценни отличия: Наградата на публиката, която му дава шанс да изнесе самостоятелен рецитал, и още покани за концерти. Ивайло Василев ще бъде солист на Радиооркестъра през новия сезон, освен това ще се изяви във Фестивала за камерна музика на Солунския държавен симфоничен оркестър; ще има солови рецитали в рамките на Международния клавирен симпозиум в Стеленбош, Южна Африка, и концерт с оркестъра на Държавна опера – Пловдив през сезон 2026/2027. При това Ивайло Василев беше най-младият финалист в тазгодишното издание на конкурса „Владигеров“! Самото преминаване през трудните и взискателни турове е почти героизъм на тази възраст. Стабилното представяне на голям конкурс е само „едната страна на медала“, но съвсем друго е впечатлението за зрялост и дълбочина на интерпретацията, за музикалност и мисъл, които отличават осезаемо ярките личности от цялостната картина. Българинът, останал единствен от нашите участници в надпревара с други 170 изпълнители от целия свят, го постигна и обра овациите, наред с наградите. За българската публика това беше ценна победа, а за самия него – ценен опит: първият му голям международен конкурс за възрастни.

„За мен остават много хубави спомени. Преминавайки през всички турове, се чувствах много добре. Изобщо не съм мислил за резултати – не бях пренавит и с нагласата, че трябва непременно да спечеля. Запознах се с много хора, колеги – приятно е, защото на конкурси се събират хора, които се интересуват от същите неща като мен. После остават хубави приятелства. От друга страна, целият този репертоар, тези часове музика, които трябваше да подготвя за различните турове, остават като много хубав опит.“

Пътят към престижните конкурси вече е отворен за Ивайло, но на въпроса кой от всичките би избрал като следваща цел, не бърза да отговори еднозначно. Наясно е, че състезания като „Ван Клайбърн“, „Кралица Елизабет“, „Чайковски“ са цел за повечето амбициозни млади пианисти, но например Баховият конкурс в Лайпциг също е важен според него, защото проявява интерес към бароковия и класическия репертоар.

„Бих казал, че Бах и Моцарт са сред по-малко свирените композитори, защото са много трудни – не показваш техника и виртуозност, а градиш цялостно музикално усещане. Шопен и Лист не са лесни за свирене, но там човек винаги може да намери начин да се прикрие чрез някой виртуозен пасаж и така да покаже способностите си. В една четиригласна фуга как да се скриеш?! Остава ти да слушаш и да внимаваш.“

Ивайло е различен от повечето младежи на неговата възраст – фокусиран, начетен, с разностранни интереси. Прави опити да композира и да свири на други музикални инструменти. А за пианото казва, че по-скоро то го е избрало, защото е бил във възраст, когато тези избори са несъзнателни. Израснал е сред математици, но в детската градина единственото нещо, което го интригува, е пианото – то го спасява понякога от омразното следобедно спане.

„Все молех госпожите да ми позволяват да дрънкам на пианото в салона. Явно много ми е харесвало, защото после поисках нашите да ми купят пиано, да намерят учител. Стана естествено, не съм избирал целенасочено, както става с други деца, на които родителите предлагат.“

И все пак талантът, стаен в 5-годишното момченце, избуява бързо – до степен, че започват да го наричат „малкия Моцарт“, когато през 2018 г. на рождения ден на виенския класик 11-годишният Ивайло влиза в образ в концерта за деца „Усмивката на Моцарт“. Тогава негова преподавателка все още е Емилия Канева в НМУ „Любомир Пипков“ в София.

„Имах късмета да попадна при госпожа Канева, която ми даде страхотна основа, и после съм имал възможността да градя по-нагоре, без да имам проблеми. Разбира се, тя е изградила отношението ми към музиката, което е много важно. То има пряка връзка с начина, по който сядам пред пианото и по който излизам на сцената. Дори и с начина, по който слушам музика. Тя е много важен човек в моето развитие. След това с проф. Борислава Танева продължих да надграждам, тя ми помага да вниквам още по-дълбоко в музикалната материя. Музиката е, буквално, един безкраен океан. Тя ми помага да го преоткривам. Проф. Танева ми помага и чисто човешки, защото изключително добре ме разбира. Знае какви са проблемите, които хора като нас могат да имат. Което също е изключително ценно. Тя е и композитор, затова разговорите ни са ми особено интересни и като цяло композирането, въпреки че е много трудно нещо, е обогатяващо и смятам да се занимавам и с него занапред. Мисля, че учителите са подценявани в обществото, а те са по-важни, отколкото хората осъзнават. Защото могат буквално да променят целия светоглед на човека – в добра и в лоша посока. На моите две учителки аз съм безкрайно благодарен.“

Отстрани погледнато, сякаш Ивайло Василев вече е избрал музиката за свое професионално поприще. Но колкото и да е изненадващо, той признава, че още не е решил окончателно.

„Имал съм периоди, в които съм насилвал нещата и тогава не са се получавали добре. Затова съм се научил да следвам по-краткосрочните си планове.“

Съществува максимата, че в изкуството 1% е талантът, а 99% – трудът. Но замисля ли се младият музикант доколко амбицията е водеща, когато гониш върховете?

„Тя със сигурност има роля, няма как, но при мен може би на първо място е самокритичността. Не знам откъде ми е заложена, защото е нож с две остриета, но аз наистина не търпя да не давам най-доброто от себе си. Това ми играе и лоша шега на моменти. Но може би все пак е позитивна черта, ако се използва както трябва. Мисля, че това с 99% труд и 1% талант не е точно, защото има още много фактори. Но талантът определено има значение и не е само 1%. Аз съм виждал не толкова изявен талант да работи неуморно и от друга страна, голям талант, който работи по-малко. Колосална е разликата, няма как да се отрече. Това е фактор, който не зависи от нас. Но в крайна сметка зависи колко ти е висок личният идеал. Важно е самокритичността да е точно толкова, че да позволява развитието да бъде здравословно.“

Въпреки многото награди и победи Ивайло Василев не изглежда никак главозамаян – по-скоро философски настроен и спокоен. След повече от 20 спечелени гран при и златни медали, след стипендии от различни организации в подкрепа на разпознатите млади таланти и въпреки че е сред най-търсените солисти в ученическа възраст от българските оркестри, все пак бъдещето, в което у нас можеш да си изкарваш прехраната с концертна дейност, не е никак сигурно. Притеснява ли го тази неясна перспектива?

„Това е сложен въпрос. Сега вече поне може да се пътува навсякъде. Това е хубаво – има база за сравнение и човек може да прецени къде му е по-комфортно. Има голямо значение какво самият музикант иска за себе си. Аз лично все още не съм сигурен кое е най-доброто за мен, затова искам да пробвам от всичко и тогава да открия къде ще се чувствам най-удобно. Идва моментът да избирам и къде да уча по-нататък – харесвам страните от Югозападна Европа и ако там си намеря място, ще бъда удовлетворен. Мисля, че и средата е толкова важна, колкото и кой е преподавателят. На мен много ми влияе и обществото, и природата, дори и колко слънце грее. Не знам какво ще стане в бъдеще, но искам да има баланс между двете – и учителят да бъде „моят човек“, и обстановката да е предразполагаща, ако може.“

През 2024 г. талантливият ученик от софийското музикално училище вече обогати опита и знанията си в Цюрих – при проф. Шчербаков, и в Брюксел – при проф. Боян Воденичаров.

През новия сезон Ивайло Василев ще има запълнен календар с участия на български и чуждестранни сцени. Освен че ще участва като солист на Симфоничния оркестър на БНР – награда, връчена му на конкурса „Панчо Владигеров“ през март, той ще направи и първите си студийни записи, продуцирани от БНР – този шанс му дава Специалната награда Олга Камбурова в подкрепа на младите таланти, връчена му от екипа на предаването „Алегро виваче“ на програма „Хоризонт“ по време на церемонията „Музикант на годината 2024“. След дебютния му компактдиск, издаден в Санкт Петербург през 2019 г. след победата му в конкурса „Златна лешникотрошачка“, това ще е второто му влизане в студио.

„Все още не съм мислил какво искам да запиша. Наградата е много хубава наистина, защото е чудесно човек да има записи във фонда на Националното радио. Със сигурност ще измисля нещо, което с умиление да слушам, живот и здраве, след 50 години“, смее се той.