Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Украинската режисьорка Алиса Коваленко воюва редом с пехотинците и снима филм за войната, докато природата следва жизнения си ход

Първите дни на октомври 2025 г. Тече шестото издание на Международния кинофестивал Sofia DocuMental, предстои ми среща с Алиса Коваленко, режисьорката на „Скъпи мой Тео“ – филм, заснет на фронта като видеоразговор на една майка с 5-годишния ѝ син. Вали, ниски облаци и избързал студ, опитвам се да си представя 38-годишната украинка, която прекарва четири месеца на фронта, защото иска страната ѝ да продължи да я има, да ги има и детето ѝ, и близките ѝ, и всички, заради които е избрала да скрие дълбоко в себе си майчиния си инстинкт и да излезе срещу несправедливостта. Представям си физически силна жена, даже мъжкарана, затова, когато забелязвам крехкото създание с момичешка осанка и мил поглед, почти съм готова да отхвърля мисълта, че това е тя.

Тя беше. И започна нашият близо час разговор, в който Коваленко ту правеше паузи, за да овладее емоциите си, ту започваше да говори бързо, бързо, сякаш да се отърве от онова, което я гнети, но и да не пропусне нищо от него. Това е интервю, което сигурно ще помня дълго. Интервю, в което не зададох много от въпросите си, защото виждах наново преживяваната болка. Но усетих, че жената пред мен трябваше да говори, за да съхрани душата си.

Алиса, създали сте документален филм за войната, в който не виждаме нито един кървав кадър, но удряте право в целта – в ума и сърцето на зрителя. Това ли беше първоначалният ви замисъл за „Скъпи мой Тео“, или така се получи впоследствие?

В началото на пълномащабната война почувствах, че киното вече няма никакъв смисъл. Бях в Донбас, снимах последната сцена от предишния ми филм („Няма да изчезнем“, за деца от селата край фронтовата линия, б.а.) и дълбоко в себе си усетих, че съм умряла като режисьор. Замислих се какво бих могла да правя с камерата и изобщо на какво можех да повлияя. Не беше време за кино! Истината е, че още през 2014 г., снимайки доброволци на фронта, вътрешната ми дилема беше какво е по-важно – да документирам реалността или да участвам в нея. И си обещах, че ако събитията прераснат в пълномащабна война, ще взема оръжие вместо камера, за да защитавам страната си. Случи се. След онова утро на 24 февруари 2022 г. се присъединих към щурмовото подразделение на командир, когото познавах още от 2014.

В началото мозъкът ми сякаш напълно отхвърляше ролята ми на режисьор. Снимах фрагментарно и по-скоро от желание да съхраня някакви моменти за спомен, нещо като видеоалбум. После започнах да пиша писма, защото си помислих, че ако загина, трябва да има нещо, което моят син да види и да запомни. Пишех за екзистенциални неща, защото вярвах, че когато порасне, за него ще е важно да получи някакви отговори за случилото се. Беше почти петгодишен и не можех да му говоря за философски проблеми. Искаше ми се да разказвам за преживяното на фронта, събирах видеофрагменти и писма, но докато бях там, не си и помислих, че мога да ги превърна във филм. И е абсолютна случайност, че стана точно това.

Не виждаме експлозии, куршуми и ракети не летят, но се вие дим, чува се тътен, войната е там, на фона на разцъфтяващата природа. Ваша ли е идеята?

Когато се върнах от фронта, моя приятелка и колежка, която беше работила с различни режисьори и оператори, служили във военните сили на Украйна, ме помоли да ѝ покажа мои снимки и клипове. Установихме, че точно в тези, които ми се струваха най-маловажни, има нещо уникално. Бях снимала от позицията на редови войник и тази перспектива на постоянно очакване, тази рутинна работа се оказа нещото, което не бяхме забелязали в нито един военен филм. Тогава тя ми каза: „Виж, това е уникална гледна точка, кой друг режисьор в такъв момент би снимал зелени листенца и пълзящи мравки!“. Осъзнах, че заснетото всъщност бе най-откровеното, най-чистото възприятие на реалността между два обстрела, и се замислих как бих могла да превърна всичко това във филм. Започнах да препрочитам писмата си до Тео. Междувременно приятелите ми, които останаха на фронта, един след друг загиваха, а имаха деца на възрастта на сина ми, затова все повече мислех през призмата на родителя, което също не бях виждала във военното кино. Тоест мислех как бихме могли да говорим за съхраняването на спомена за преживяното и как е най-добре да го споделим с децата си…

И така лека-полека се оформи идеята да комбинирам писмата и заснетото от мен като войник. Обединих ги на две нива, защото едно е чистата реалност пред очите ти, а друго е лично преживяваното, емоциите, мечтите, страховете ти, които камерата изобщо не може да заснеме. Исках да свържа тези два свята, вътрешния и външния, но разбрах как можем да разкажем тази история едва когато започнахме да работим заедно с режисьорката по монтажа Кашя Кучинска. И така, някак магично и случайно, се роди този филм.

През 2014 г., когато снимате в пограничната зона с Русия, си обещавате, че ако започне пълномащабна война, ще участвате в нея като войник. Осем години по-късно можехте ли да не изпълните обещанието си?

Не, напротив. Изпитвах силна вътрешна увереност, че това е пределът. Мисълта да си остана режисьор не съществуваше, защото важният въпрос беше ще продължим ли да бъдем държава, ще ни има ли… Какво ти кино, ако ни няма? Какво ти изкуство, какъв живот, какво бъдеще? Интересното беше, че през 2022 г. вече бях майка, но направих точно обратното на майчинския инстинкт – вместо да си взема детето и да заминем надалече, при мен той проработи различно, защото се замислих, че сме длъжни да защитим страната и ценностите си именно заради децата ни, за тяхното поколение. Не исках Тео да живее в друга държава, а и всичко, което стигаше до мен от различни посоки, изигра парадоксална роля, мотивира ме още по-силно: „Замини на фронта!“.

Тео и неговият баща как приеха решението ви?

(Въздъхва.) Много беше тежко... Моят партньор и баща на Тео – Стефа́н, е французин, запознахме се непосредствено преди събитията на Майдана през 2014 г. Той е журналист, беше пристигнал в Украйна, остана да работи като репортер за френски медии и заживяхме заедно в Киев. Обичаме да се шегуваме, че сме двойка на революцията, но истината е, че изминахме дълъг, особен път. Преживяхме доста травматичен период, след като, отивайки в пограничните райони за снимки на предишен мой филм, попаднах в плен и… трудно е за разказване (тогава Алиса става жертва на сексуално насилие, б.а.). Тоест Стефа́н беше подготвен, че един ден мога да замина на фронта. Когато започна пълномащабната война, и двамата бяхме по работа в Донбас, аз – в Луганск, той – в Донецк, а мама и Тео бяха в Киев. Стефа́н успя да се върне по-бързо при тях и с евакуационен влак заминаха при мои приятели в Западна Украйна. Още от първия ден на войната обаче той беше наясно – знаеше за обещанието ми от 2014 г. и съм му благодарна, че прие решението ми.

Една сцена разби сърцето ми. В деня преди да поема към фронта, трябваше да се сбогувам със сина си, който още не бе навършил пет години. Двамата със Стефа́н дълго разговаряхме с него, но това беше твърде сложно за разбиране от едно малко дете и когато тръгвах, изпадна в истерия, прегърна краката ми, ридаеше, а аз… аз сякаш трябваше да избягам от него. Беше ужасно! Излязох, затворих вратата след себе си… нищо повече не можех да направя… сърцето ми беше разбито. Тръгнах...

Имах неимоверна подкрепа и от мъжа до мен, и от родителите ми, макар за майка ми това да беше много, много тежко. Това беше силен тил, на какъвто не всеки в моето положение можеше да се опре. В известен смисъл чувствах, че мога да замина на фронта именно защото зад гърба си имах тях, те ми дадоха изключителна сила. А вече там, в тишината между атаките, търсех интернет връзка, снимах видеа, милиони видеа за Тео, защото ми беше важно да не загубя емоционалната си връзка с него.

Във филма казвате: „Не съм режисьор, а войник – най-важната ми работа сега“. Как се чувства човек, свикнал да режисира картината, на място, където тя не зависи от неговите желания?

Всъщност това е по-лесно. Виждам, че ви учудвам, но нека обясня. От една страна, аз най-накрая се отпуснах, защото да си режисьор и да правиш кино е някаква постоянна мултизадача, все си в напрежение, длъжен си да контролираш всичко. А на фронта си малка мравка в цялостната картина на събитията и разбираш, че просто имаш конкретна задача и единственото, което можеш, е да я изпълняваш. В известна степен това изчиства възприятията ти, приемаш реалността. В началото за мен беше точно така – приемах действителността, усещах я, преживявах я, а не се криех зад камерата. Беше чисто взаимодействие с тази брутална реалност. Имаше нещо екзистенциално в това да си в толкова дълбока връзка с нея – вътре си в свят, който не можеш глобално да промениш, но и разбираш собствената си мъничка роля в него. Ето това беше изключително важно за мен – да приема своята мъничка роля.

Разбира се, имаше момент на паника и дезориентация, когато си мислех, че светът се срутва над нас. Тръгнахме на операция за освобождаване на наши територии, а аз изобщо не разбирах къде и как отиваме, нито че пряко ще ни обстрелват отвсякъде… дим, всички лежаха, изпопадали на земята, не можехме да намерим пътя и да излезем от онази гора там. Усещането, че изобщо не знаеш какво се случва и какво предстои, силно въздейства на психиката, но постепенно паниката премина. Това беше може би единственият ми подобен момент…

Имаше обаче и друго. В гората, където не се вижда нищо извън близката перспектива, трябваше просто да слушаме. Сами, нощ, ден, ушите ти се превръщат в нещо изключително важно. Всички звуци сякаш се записваха в главите ни на отделни аудиопътечки и в един момент започваш да усещаш собствената си параноя, да чуваш нещо, което не съществува, или да възприемаш звука различно. Липсата на визуално възприемане на опасността ме дезориентираше, защото можеш да разчиташ единствено на своя слух, а той те подвежда, защото си в такова напрежение, че започват и да ти се причуват я пукане от прекършен клон, я нещо друго. Да не говорим, че си давахме сметка за възможността да бъдем обкръжени от руски подразделения и това още повече пречеше да контролираме емоциите. Да, в гората имаше тишина, птички, зеленина, но вътрешното напрежение просто ни подлудяваше – именно това не бях гледала във филми за войната. На фронта най-страшното нещо е очакването и именно от него идва напрежението.

Във филма ви освен разруха има и много природа, пролет, гора, пшеничени полета, лалета, птици, крави – мислехте ли в онези дни за контрастите в живота?

Да, разбира се! Много, много мислех за това, защото виждахме невероятна красота, изгреви, навсякъде преливаше от цветове. Тази неимоверна красота и контрастът ѝ със смъртта ме пронизваше постоянно, защото съществувах в прелестен пейзаж, който обаче беше проникнат от опасности.

А какво е усещането за време на фронта?

Времето на фронта е деформирано. Понякога сякаш растеше навътре, надълбоко, и секундата се превръщаше в минута, минутата – в ден. Не беше фактическо усещане за време, а преживяване на емоциите, на напрежението и очакването. Това време някак ги разширяваше, сякаш беше безкраен пясъчен часовник, който просто се сипе и се сипе, и се сипе, а ти не знаеш къде е точката, в която този отрязък от време ще свърши. Много тягостно, особено когато си длъжен да бъдеш определено време на позиция. Струва ти се, че никога няма да свърши…

Сама жена на фронта, заобиколена от толкова силни мъже – като жена ли се чувствахте, или по-скоро като една от тях?

О, това е хубав въпрос (усмихва се). Всъщност бяхме три, но другите две момичета бяха парамедици, а аз – единствена в щурмово подразделение. Жени щурмоваци обикновено няма. Те обикновено са парамедици, напоследък и оператори на дронове, а пехотата е най-мръсната работа. За мен обаче не беше важно какво точно ще правя на фронта, аз просто тръгнах след командира, на когото имах доверие. Всъщност в началото, макар това да беше суперподразделение, никой не беше мобилизиран, всички бяхме доброволци, съзнателно взели решение да бъдем там. Повечето дори не бяха военни, но мисленето им беше, че щом си мъж, дори да си слаб или дебел, болен, сляп, глух и т.н., ти вече си войник. Просто защото си мъж. А щом си жена, ти си длъжна да докажеш, че също си воин, което ми се струваше обидно. Трябваше да се докажа и в опита си да го постигна, бях първа във всичко: кой ще направи еди-какво си – аз, кой ще пренесе еди-що си – пак аз. И всички започнаха да се смеят, защото до такава степен исках да докажа, че съм равноправен войник, че в един момент не само бях напълно приета, но като че ли и възпитавах всички около мен. А накрая командирът каза: „Ти си ни талисман, защото всички виждат, че при нас има момиче и мъжете не могат да не направят нещо, защото виждат, че ти го правиш“. Тоест превърнах се в мотиватор. Ето това пък беше трансформацията в мисленето на мъжете.

Те са архитекти, художници, инженери, фитнес инструктори, съдии… Повечето загиват – бихте ли ми разказали за тях?

Да… (Въздъхва.) Пръв загина Штик (Штик, Михайло, б.а.)… Извадихме тялото му изпод руините, откарахме го в моргата. След това го прекараха през цяла Украйна, за да го погребат. За мен беше… не знам… мислех, че не бих могла да преживея цялата тази болка, защото… просто не можех… Спомням си как малко преди да напуснем базата, Штик ме помоли да му дам моята раница – имаме такива едни военни раници, еднодневки или за три дни – дадох му я, не ми трябваше. Там надписвахме всички свои вещи и когато открихме тялото му, до него беше раницата, върху която стояха моето и неговото име. После, когато я предавахме на неговата дъщеря, настъпи особен момент, в който осъзнахме, че бе изчезнал животът ни, какъвто беше преди три дни.

След това загина Орил (Орил, Анатолий Кочан, б.а.), с когото през цялото време много се шегувахме. Неговият син беше на годините на Тео и все си повтаряхме, че трябва да запознаем децата ни. След това загина Барс (Барс, Валерий Красниан, б.а.) – един човек, който изглеждаше безсмъртен. Просто не можеше да си представиш, че е възможно той да загине. Познавах го още от 2014 г. и загубата му силно ме нарани. Трябваше да отида на някаква конференция и имах чувството, че не мога да преодолея и тази болка, че няма да успея да продължа да живея…

С времето стана мъничко по-леко и когато започнахме да монтираме филма, мислих много за това как бихме могли от своята болка да извадим светлина, за да попречим спомените единствено да ни травмират; за това, че болката би могла и да ни дава сили, иначе просто бихме потънали в нея. Ние всички преминавахме по този сложен път на трансформиране на болката в сила, на болката – в светлина, на паметта – в светлина, в нещо, което би могло да ни държи, да ни дава някаква вътрешна устойчивост... Юрко (Thirteenth, Юрий Саманюк, б.а.) също загина. Имаше невероятно чувство за хумор, носеше толкова живот и сила в себе си, носеше много, много светлина. Загинаха и други… Тежко ми е, че губим толкова красиви, светли и силни хора, които никога няма да върнем. Разрушените сгради можеш да построиш наново, но живота – не. Това е най-болезненото. Не се научих да приемам смъртта. И до ден днешен не съм се настрадала, не съм се наплакала, защото си забраних да страдам. Реших просто, че няма да го преживея – сега трябва да се боря, а страданието и сълзите ги отложих за тогава, когато ще имам време за тях. По някакъв начин ги пакетирах вътре в себе си и ще си поплача после… Вероятно подобна реакция не е правилна, но истината е, че много се страхувам да пускам на свобода всичко, скрито в мен, защото просто ще ме унищожи.

Ех, Алиса, Алиса, не знам как да ви утеша… Питам се обаче и как се трансформира страхът по време на война.

(Намира сили да се засмее) Имам особени отношения със страха. Не знам, може би е, защото преди години попаднах в плен и преминах през толкова екстремен опит, че той просто изгори границата на страха в мен. Не знам къде се премести тя, но е някъде много надалече. Дори не знам къде е тази червена линия. Затова когато осем години по-късно отидох на фронта и се опитвах на открия къде е тя, установих, че страхът не беше изчезнал напълно, но вече не беше онзи, парализиращият, от който ти спира дъхът. Защото пленът през 2014 г. беше нещо внезапно, като взрив, от който нещо в теб умира; взривната вълна отнесе нанякъде страха и после дори не можех да го открия в себе си. А той е много важен рефлекс – ако го изгубиш (случва се при много доброволци, преживели екстремен опит), ти преставаш да усещаш реалността и можеш да загинеш просто защото не изпитваш страх. Тоест трябва да съхраниш онзи рефлекс, който може да опази собствения ти живот. Затова понякога сама се провокирах да изпитам известен страх, за да почувствам опасността.

Ако погледнем реалността днес, близо ли е краят на тази война?

Знаете ли, аз престанах да мисля за перспективите и да правя прогнози. В един момент просто реших да убия за себе си надеждата. Защото надеждата е категория, ти се надяваш, че един ден ще стане по-добре. Сега ми се струва, че всичко е рутинна работа, която вършиш днес, утре… Престанах да си правя дългосрочни планове, защото няма никакъв смисъл в това. Ти живееш вътре в цунамито и не можеш да предскажеш как ще се разплискат вълните. По-продуктивно е да се съсредоточиш в работата, която имаш да свършиш, да правиш това, което е по силите ти, да промениш нещо тук и сега, а не да чертаеш проекции на бъдещето.

А какво правите, може би нов филм?

Да, завършвам нов филм, който също не беше замислен като такъв. Член съм обаче на Организацията на жените, попадали в плен и претърпели сексуално насилие, свързано с конфликта. Документираме свидетелските им показания. Действаме като адвокати, разговаряме, разказваме за това, че Русия използва сексуалното насилие като оръжие във войната, а това е военно престъпление, както и акт на геноцид… Това е филм за силата на солидарността между хора, обединени от своята травма в името на справедливостта – нещо като мултипортрет от истории на жени. Проектът започна като документиране на свидетелствата, а после прерасна в нещо повече, в пълнометражен филм за това какво още можем да направим, за да се борим заедно.