Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Спорът ще бъде ли погълната литературата от „царството на движещите се образи“ изниква периодично и всъщност се води вече цяло столетие –  от 20-те години на ХХ век, които са и времето на авангардите. Още тогава мислители като Валтер Бенямин или Теодор Адорно са склонни да се подпишат под пророческите думи на режисьора Абел Ганс: „Времето на изображението дойде!“. На противоположния бряг е философът Анри Бергсон, нобелов лауреат за литература през 1927 г., който в четвърта глава на най-прочутото си съчинение „Творческата еволюция“ настоява, че „киното е от страната на несъщественото“. И то защо? Защото киното не е „автентично изкуство“, а „механизъм“ – то само подражава, превежда или символизира. Казано на интуитивисткия език на Бергсон, киното не предава процеса на събитийността, а само слепва миговете на разказа, механично изтръгнати от реалността. То „възпроизвежда“, но не „е“. Критика, която смайва съвременен мислител като Жил Дельоз, който открива още в първото голямо съчинение на Бергсон „Материя и памет“ прекрасно развита теория за присъщата динамика на образите – истинска „философия на киното“. Парадоксалното е, че Бергсон сам не прилага – спрямо кинематографа – собствените си заключения.

Киното обаче продължава да шества и да набира сили, затова скоро италианско-френският писател и критик Ричиото Канудо го провъзгласява за „седмото изкуство“.  Въпреки това споровете за „бъдещето на киното“ продължават. На бащата на руския формализъм Виктор Шкловски дължим едно много интересно провиждане за връзката кино-литература в хоризонта на следващия век. Шкловски пише (в издадената през 1923 г. в Берлин студия „Литература и кинематограф“), че пред киното има няколко пътя и че само един от тях ще бъде водещият, а другите ще останат „в запас“. Несъмнено, твърди той, ще властват „филмите на ужаса“ – „с гоненици, напълно канонични за кинематографа, с неуспешни и успешни убийства, с бурни и стремителни обрати“.  Ще има и друго течение – със сантиментални любовни драми, с участието на животни и т.н. Това, според Шкловски, ще е пътят на киното като индустрия, като „фабрика за илюзии“, която още от началото на ХХ век се превръща в една от водещите индустрии в Съединените щати.

Друг е пътят на „чаплиновското кино“, а трети – документалното изследване на реалността със средствата на киноразказа. Мечтата на Шкловски, както и на мнозина авангардисти от ХХ век, е киното „да тече като река и подобно на времето да не се вслушва в ничии съвети, а да ни кара само да забелязваме фактите“. Така въздействието му върху литературата ще е двойно. Първо, литературата ще започне да се освобождава от прийомите на киното. И второ, тя постепенно ще се откаже от „сюжетирането“ и ще се върне в сферата на чисто езиковото. Както появата на фотографията е принудила натурализмът да се оттегли на заден план.

Това ли се случва днес? Сто години по-късно виждаме как дилемата, очертана от Виктор Шкловски, е общо взето валидна. В един силно визуализиран свят киното като индустрия продължава да властва с подкрепата на дигиталните филмови платформи и канали в интернет. Вярно е – както ще прочетете в интервюто с Жаклин Вагенщайн в броя – че големите съвременни режисьори (Шльондорф, Озон, Серебреников, Агнешка Холанд) продължават да посягат към голямата литература и да търсят в нея вдъхновение. Ала е вярно и това, че киноиндустрията все повече се технологизира. Днес почти никой не издава в книги сценариите на нашумели филми от последните години – както някога издаваха сценариите на Бергман или Фелини, на Уди Алън или Франсоа Трюфо, на Константин Павлов или ГГгГгггГеорги Мишев. Но най-важният въпрос си остава: дали литературата, тъкмо заради глобалната визуалност, няма да дръзне да се отправи наново към брега на „чисто езиковото“? Предстои да видим.