С кинорежисьора разговаря Виолета Цветкова

Господин Киряков, наскоро навършихте 80 години. Банално е да се пита за равносметки в подобни моменти…

Никога не правя равносметки. Никога! Аз съм зодия Овен, работохолик. Работя, правя един филм, оставям го зад гърба си и търся следващия.

Въпросът ми всъщност е дали сте самокритичен, или по-скоро си казвате „каквото е – това е“?

Безумно самокритичен съм. Понякога дори мазохистично критичен. Ще ви разкажа една стара история, която навремето ми изглеждаше смешна. Като студент във Франция често ходех във френската филмотека. Тогавашният ѝ директор, прочутият Анри Ланглоа, един ден ме помоли да придружавам руския режисьор Марк Донской, който за пръв път идваше в Париж. Отивам аз, а той трябваше да даде интервю за в. „Фигаро“. Донской каза нещо, което аз, тогава на 21–22 години, приех с доста ирония: „Когато направих първия си филм, бях най-гениалният режисьор на света. Когато направих втория си филм, пак бях гениален, но не чак толкова. И продължавайки напред, започнах да изпитвам панически страх от всеки следващ мой филм“. Ни най-малко не се сравнявам с Марк Донской, но наистина изпитвам точно това – след всеки мой филм страхът е още по-голям за следващия.

Иначе за равносметката – вървял съм по един път според моите виждания за живота, за морала. Обичам професията си, обичам това, което правя, и както пее Едит Пиаф, „от всяка любов остава по една капка мед, която ти топли сърцето цял живот“.

Киното детска мечта ли беше за вас?

Бях на 10 години, когато в родния ми град Варна гледах един френски филм. И тогава, без никой да знае, в главата ми остана решението, че ще правя кино и че ще уча кино в Париж. В ония години това беше абсурд. През дълги перипетии минах, но имах късмет. В много трудни моменти птичето ми е кацало на рамото. Това е щастие. Опитвали са се да ме прекършат, да ме вербуват, какво ли не. Правех се на идиот, защото завършването ми беше идея фикс. Истината е, че отидох първо във Виена, излъгах, че съм болен, получих паспорт, не знам по какви причини. Учих в Париж и се върнах. А след това винаги, когато се е налагало да пътувам в чужбина, не са ми давали паспорт, без някой да гарантира за мен, че ще се върна.

Разбира се, после се правеха внушения, че съм вербуван от някакви служби. Седем-осем години пък са ме подслушвали, защото решили, че американците са ме вербували. Но аз, понеже не се интересувам, си говорех всичко, като се събирахме с Николай Генчев, Свобода Бъчварова… Разбрах едва когато ме извикаха на разпит в 6-о управление. Бяха викали и всички останали. Явно искаха да развалят групата. Глупостите на системата.

Разбира се, като се върнах от Франция, беше трудно. Дълго време работих като асистент, но в началото не ми даваха и това. Накрая полека-лека започнах, първо с поръчкови филми, дълго време в студия „Време“, където също се появи напрежение, защото с моята организираност непрекъснато имах теми и правех много филми.

Как успявахте да прокарвате теми, неудобни за тогавашната власт, например „Да спасим въздуха“?

Всъщност започнах да правя научнопопулярен филм колко е добър въздухът в България. И тръгвайки на снимки, видях, че това е пълна лъжа и измама, затова започнах да правя съвсем различен филм. Открих неща, за които ме обвиняваха после, че издавам държавна тайна. На художествения съвет полудяха – първо, защото годината бе 1977, а второ, на българския социалистически народ аз му казвам да не диша. В студията се побъркаха от страх. Преди това обаче поканих Николай Хайтов да види филма, защото той правеше нещо на тема екология в БНТ. Гледа филма, стана, прегърна ме и каза: „Ти си им … майката“ (смее се). Каза, че ще прати двама души от неговото сп. „Родопи“ на художествения съвет. Те бяха доволни от филма, но се появи една дама от току-що образувания комитет за спасяване на природата, която каза: „Аз съм потресена, напускам съвета – този филм може само да служи на западните централи за пропаганда срещу нашия строй и нашето общество“.

Комисията обаче имаше хитър началник, който реши да не правят скандал, и дадоха филма на фестивала в Пловдив. Там го видяха малко хора и после 17 години никой нямаше право да го гледа. В Пловдив обаче Захари Жандов беше председател на журито и наградиха филма със Златен ритон. Това означаваше да се излъчи и по БНТ, но скрито-покрито – няма такъв филм.

А какво се случи със „За служебно ползване“?

Подобна е историята. Пак получих Златен ритон за филм, заради който ме заплашваха със затвор. Беше през 1987–1988 г. Една много мила журналистка ми разказа как в Народното събрание са внесени тайни данни за състоянието на въздуха в България. Закриват заседанието и шефът на екокомисията нарежда на квесторите да изземат всички документи, раздадени на депутатите. Оттам започнах, казаха се много неща, а на финала вървят сиви хора, носят торби и звучи песен на Висоцки за лъжата… Успехът беше голям. Когато човек нещо го вълнува силно, той забравя за бедите, които би могъл да си причини в онази система. Но слава богу, не ме арестуваха. (Смее се.)

Това не е единствената сериозна тема, за която пръв говорите. Така е и с „Двойният ад“ за болните от СПИН, нали?

Да, така е. Моят приятел Иво Драганов, редактор в студията, всеки ден четеше вестниците, идваше при режисьорите и предлагаше теми. Един ден ми каза за този проблем и аз реших да го проуча. Обадих се в Министерството на здравеопазването и помолих да ме свържат с няколко заразени моряци от Бургас, за които се заговори, че ги гонят от жилищата им. Взех голяма стая в хотела и ги поканих. Влизат, подавам им ръка, а те – не. Питам ги „защо“, а те: „Ами има такова настроение сред хората…“. Чакайте, викам, аз не съм дошъл тук да се страхувам. Отзвукът след премиерата беше много силен, защото животът на тези хора наистина преминаваше през двойния ад. От една страна, заради личното им страдание, а от друга, заради обществения ад.

Пръв заговорихте открито и за децата от домовете. Как открихте героите си от филма „Очи“?

Имам две самоотвержени приятелки, които живеят в Швейцария. През 1990 г. ми съобщиха, че започват акция за събиране на пари и помощи за България. Заех се да им помогна събраните неща да отидат на подходящи места. Освен това едно швейцарско семейство ми даде права и някакви пари да обиколим страната, да снимаме филм, за да решат къде да изпратят своите помощи. Навъртяхме около 7000 км. Знаех, че съществуват такива домове, но не знаех каква е истината. Имаше един в Силистра – като концентрационен лагер. Наблизо бяха три сгради за „особени хора“, които стояха празни, не ги даваха, а швейцарците искаха да построят нов дом за тези деца. При опитите ми да се преборим започнаха да ми се обаждат по телефона и да ме заплашват, че ако още веднъж стъпя в Силистра, ще ме застрелят. Тогава едната от приятелките ми написа гневна статия, разшумя се. Намерихме недовършена сграда в едно павликенско село, довършихме я, оборудвахме я – дом кукла. На власт вече беше правителството на Виденов. На откриването дойдоха тогавашният министър, кметът на Павликени и цялата кохорта, организираха банкет за 500 души, а швейцарците се чудеха: „Нали нямат пари?!“.

В крайна сметка направих преглед на домовете за деца, за старци, за психически болни – около 500, част от които, слава богу, бяха затворени благодарение и на моята активност. Тогава направихме и филма „Очи“. И както казва един мой приятел, 15 години преди историята с Могилино, заснета от ВВС, ние имахме кадри оттам.

Документирахте еуфорията в зората на прехода – какво си спомняте от онова време?

Никога няма да забравя как заснехме „Демокрация“, брой първи“. Огромни опашки пред РЕП-овете, чувах хора да казват: „Луканка без пари да даваха, нямаше да се наредя“. Голяма емоция. Така беше и с филмите за студентите. Помня шествието с Кошлуков, което почваше от „Граф Игнатиев“ и Канала, минаваше по „Патриарха“, по „Витошка“… страхотно събитие, такава енергия имаше. Там се появи едно момче с китара и изпя песен срещу комунизма. Не мога да ви опиша с каква емоция. Дълго след това го търсих и не можах да го открия. И едва миналата година той сам ми се обади, видял филма някъде.

Паралелно с еуфорията се появиха и тежките теми за лагерите, за горяните, за прехода…

Да, направих четири филма за прехода. Направих паралели с Германия, с Естония, с Македония. В Германия например е забранено използването на фашистки и комунистически символи като червени знамена, пречупени кръстове, сърп и чук, а тук червените знамена се веят под път и над път... Както казва един от моите герои горяни, „те не са същите зверове, както едно време, те сега са по-мазни, ама са същите“.

Посвещаването на тези тежки теми не ви ли изтощаваше психически?

Аз наистина съм работохолик. Мога да не спя ден и нощ, когато съм започнал нещо, в което има страст, има желание… Много исках да направя филм за лагерите, но трябваха много пари. Спомням си, имаше опашка пред тогавашното кино „Култура“, където показваха филмите ми „Вестник „Демокрация“, „Нещо като Хайдпарк“ и този за студентите. Един журналист искаше да говори с мен и тогава се обърнах към всички, които са срещу извършеното изтребване на нацията, да участват финансово в заснемането на такъв филм. Пристигнаха два записа по 20 лева. В друго интервю казах, че сме на дъното, след като не можем да защитим нацията си от бедствие като комунистическите лагери. Някой подшушна на БСП и те съобщиха една вечер, че ще подкрепят финансово две трети от бюджета на този филм. И стана ужас. Отидох в СДС, ходих при Желев, питах какво да правя, а те: „Ами ти си правиш филма“. Други ми се обаждаха: „Няма да вземаш, това са мръсни пари“. Хора от лагерите настояваха: „Вземи ги, защото това са пари, които от гърба ни ги свалиха“.

Публикувахме текст във в. „Демокрация“, че филмът ще се прави и че няма да имам никакъв досег с хора от БСП, за да не ми влияят. Писмено поискахме достъп до техните архиви, отказаха ни и… разгеле, поставихме в надписите текст, че те финансират филма, но ни отказват достъп до архивите си. Така лъсна цялото им лицемерие… За мен един такъв филм задължително трябва да е емоционален. Ако не усетиш мъката, жестокостта на цялата тази история чрез разказите на хората – не става. Аз съм фен на емоционалния филм, абсолютно подкрепен с факти. Гърлото ми беше стегнато през цялото време. И сълзите ми бяха все на очите.

А яд, омраза изпитвахте ли?

От родителите си знам, че човек трябва да бъде безкомпромисен, но да не мрази, защото омразата го разяжда. Единственото, което искам, е да има правосъдие. За съжаление правосъдие нема́. И то защото българската политическа класа не го поиска, както по-късно ми разказа главният прокурор Татарчев.

Как стигнахте до историята на горяните?

За тях не знаехме почти нищо, защото се говореше под сурдинка. Мухата ми пусна един драматург от игралната студия, Иван Дечев. Каза ми, че има някакъв архив, разтърсих се и открих документи на Държавна сигурност за действията срещу горянското движение. Успях да намеря и последните живи няколко души.

На другия полюс е емоцията в поредицата ви филми за художници. Такива истории не се снимат без любов към изобразителното изкуство, нали?

За разлика от много мои колеги, не съм стоял в кабинет в София и да чакам нещо да ми дойде само́. Врял съм се навсякъде, из цяла България, търсел съм вода за мелницата. А художниците… те са нещо по-особено. Докато живеех в Париж, имах приятели сред тях. Като Жоел Рабинович, художник и скулптор, за когото е „Летящите хора на Жоел“. Той направи една композиция от 15 колони по 6,5 метра високи, от които излизаха 48 фигури, насочени към небето. Жоел ме заведе и при галериста Абел Рамблер, голям почитател и колекционер на Жул Паскин. От неговите разкази, картина по картина, се роди филмът „Голямата любов на френския „терорист“ Абел Рамблер“.

И с Иван Кирков бяхме приятели – невероятен, сърдеше се като дете, но и обичаше много. Много харесвах един пейзаж, който той не искаше нито да излага, нито да продава. Във филма организирах картините му под звуците на джаза, защото тази музика му беше голяма любов. Нося му накрая диска да го гледа, стоя напрегнат, той по едно време си свали очилата: „Да я вземаш тая картина и да ми се махаш от главата. Просълзи ме!“.

Със Светлин Русев обаче не сте били приятели. Защо направихте и за него филм?

Това беше голямо предизвикателство. Една 4–5-годишна сага. Не криех негативизма си към него заради участието му във властта, знаейки отлично, че целият този период е бил златен век за СБХ и за българските художници. Помагал им е и е върнал доверието във всички големи български художници от 30-те години. Не знаех, че е колекционер, но когато прожектирах филма за Паскин, го видях да влиза. Казах си: „какво прави той тук“. Свършва обаче филмът, идва да ме поздрави, виждам, че на окото има сълза и ръката му трепери. Казва ми: „Тоя филм трябва да го види цяла България“. След това разбрах, че е колекционер и е видял себе си в галериста Рамблер. После гледа „Летящите хора на Жоел“ и полудя. Поиска копие и помогна за организирането на изложбата на Рабинович в София. Така започнаха нещата. Виждах, че е луд работохолик. Но усетих и че е човек с мисия, рови, събира, помага. С оператора Димитър Митов снимахме негови изложби, материали, ей така, ако стане филм – стане. А Светлин Русев е непроницаем. Едва през последните четири-пет месеца той се отпусна и си отвори душата. Тогава разбрах, че съм спечелил доверието му. Най-интересното беше, че след премиерата хора, които бяха негативно настроени към него, излязоха развълнувани. Докато тези от неговата гилдия, като чуха разсъжденията му за миналото, за прехода, за властта, минаха малко така…

А каква е историята около филма за Стефан Груев?

„И в Рая има Ад“ ми е много голяма любов. Много исках да снимам филм за Стефан Груев, но ми беше неудобно. Когато се престраших и му казах, той истински се развълнува... Стефан е пример за това как един българин, живеещ в свободен свят, може да достигне върховете на цивилизацията. Тази история е показателна за предимството на свободата.

Спомням си две реплики на Стефан Груев: „Построили сте държава върху пясък“ и „Душата на българина вече не е същата“. Това ли направихме през тези последни 30 години?

Не съм нито политик, нито икономист, знам само едно – нещата се подмениха, преходът всъщност беше един дворцов преврат, всички знаят, че „сега са по-мазни, но са същите хора“, както казва горянинът Байчев. Това е положението – не успяхме да осъществим преход на базата на почтеността, на базата на морала, а само на хищническо отношение към държавата и хората. Не мога да кажа защо, но все пак – колкото и да е фалшиво и лицемерно, има някаква свобода. Хората могат да се изразят. Аз съм щастлив. И благодарение на това, че съм организиран човек, и при оная планова система, и при свободната пак си работя.

Много от хората, които останаха тук, обаче живеят на бартер – за тях направихте дебютния си игрален филм „Бартер“…

Много тежко живеем в България, но българинът оцелява. Не е закрита нацията.

Кандидатствате за субсидия с два нови проекта.

Единият е документален. Става дума за една българка, за която беше писал Петър Увалиев – красива жена, баща ѝ убит от комунистите, семейството ѝ преследвано, запознава се с английски дипломат, ченгетата разбират за връзката им, пребиват я и я принуждават да подпише, че ще докладва. Тя му казва, дават ѝ фалшива информация, за да докладва, женят се, заминават за Англия, където пак я шантажират. Голямата ѝ радост е, че мъжът ѝ отива на работа на остров Мавриций цели 24 години, през които тя превръща дома им в място за нерасистки настроения и невероятна благотворителност, за която получава орден от английската кралица.

Другият ми проект е игрален, малко черна комедия по сценарий на моя приятел Владо Ганев, който живее в Канада. Семейна история за един футболист, собственик на фитнес клуб, и за жена му, чиято мечта е да кара порше и… започва голям тормоз. (Смее се.) Много ми се иска да направя и филм за Българската православна църква, за нейната консервативност и нежеланието ѝ да се адаптира към съвременния свят.

А на 80 години каква е мечтата на Атанас Киряков?

Нещо да бачка. Нищо друго. Аз съм заразéн. И никаква равносметка не правя. Правил съм това, което ми е било кеф. Това е най-голямото щастие. Свободен човек съм и нещата зависят от моята организация. Какво по-хубаво от това в живота?

Атанас Киряков е роден на 22 март 1939 г. във Варна. Завършва кинорежисура в Париж. Създал е повече от 100 документални филма. Работи в БНТ (1966–1970) и в Студия „Време“ (1970–1982). Филмите му „Да спасим въздуха“ (1977) и „И в Рая има Ад“ (2007) са отличени с Голямата награда Златен ритон от Фестивала на документалното кино в Пловдив. Печели и Голямата награда Златен кораб от Световния фестивал на Червения кръст с филма „Равен на всички“. Автор е и на „Отмъщението – дългата сянка на Държавна сигурност“ (2014), „Преходът, или какво стана с нас“ (2013), „Иван Кирков, или да се спасиш в спомена“ (2009 ), „Голямата любов на френския „терорист“ Абел Рамблер“ (2008), „Летящите хора на Жоел“ (2007), „Обречените“ (1994), „Оцелелите“ (1990) и др. През 2015 г. засне и игралния филм „Бартер“ (Златна роза за най-добър тв игрален филм).