Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Рифенщал“, режисьор Андрес Вайел, Германия, 2024 г.

За Лени Рифенщал (1902–2003), която с филмите си създава историята на киното от ХХ век, но също и иконографията на нацисткия режим, са направени много филми. Защо е нужен нов за тази противоречива фигура – това се е питал и екипът на режисьора Андрес Вайел преди да започне работа, сподели монтажистът Щефан Крумбигел, в чието присъствие на фестивала София ДокуМентал беше прожектиран „Рифенщал“.

Вайел, автор на забележителни документални филми (Black Box BRD, 2001, за лявата екстремистка фракция „Червена армия“, „Бойс“, 2017), се опитва да проникне зад фасадата, създадена приживе от самата Рифенщал. Той получава достъп до огромния ѝ архив. Още през май 1945 г. тя изгаря много документи, тогава започва да изгражда и легендата за себе си. След смъртта на нейния асистент и партньор, 40 години по-младия Хорст Кетнер, архивът е предаден на федералната фондация „Пруско културно наследство“. Екипът на филма дълго проучва частни филми, дневници, писма, записи на телефонни обаждания.

Лени Рифенщал упорито отрича да е съучастница на режима, отхвърля всякаква отговорност, представя се като отдадена на своята работа и тъкмо с нея оправдава близостта си до фюрера Виждаме я смело да се катери по алпийските зъбери в режисьорския си дебют „Синя светлина“ (1932), да монтира филм или вече на възраст да обяснява пламенно как е организирала заснемането на „Триумф на волята“ на конгреса на нацистката партия през 1934 г. По-късно за още по-грандиозния „Олимпия“ ще каже, че е получила нареждане да го направи. Защитната ѝ теза – 90% от германците са били възхитени от Хитлер, тя не е правела нищо по-различно. И Сталин да я бе помолил, щяла да даде най-доброто от себе си.

Как реагира тя на обвиненията показват някои архивни записи. Не позволява да се рови в миналото ѝ, избухва, спира записа, заплашва журналисти със съд, представя се като жертва. Избрани са епизоди с близки планове, които следят лицето ѝ, позата, опитите да изглежда изкусителка дори и на преклонна възраст. Тя постоянно се саморежисира и играе.

Централен в това отношение е епизодът от нейно телевизионно участие през 1976 г., опит да се опровергае твърдението ѝ, че не е знаела за нацистките престъпления. В студиото до нея е работничка на същата възраст, която заявява обратното, и предизвиква бурната реакция на Рифенщал. След предаването режисьорката е засипана от обаждания и писма в своя подкрепа, всички грижливо запазени в архива ѝ.

При Рифенщал няма и най-малки признаци за катарзис. Тя ни се представя като лишена от всякакви угризения, нарцистична до безчувственост. Щефан Крумбигел е прав, когато казва, че в този смисъл днес тя е актуален образ. Филмът не коментира, оставя я сама да се разкрие чрез противоречиви изказвания за отношенията си с Хитлер. Цитирани са и откъси от дневниците ѝ, в които тя пише за сексуално насилие, което е преживяла като млада актриса и режисьорка, включително и от министъра на пропагандата Гьобелс.

Изведен е паралел между нея и архитекта Алберт Шпеер (като постановчик на нацистките партийни конгреси той също има принос за панорамните кадри в „Триумф на волята“). След войната е осъден на 20 години затвор – когато излиза, предприема друга стратегия. Признава до известна степен вината си, защото е можел да узнае за престъпленията на режима, но не се е интересувал и не е питал. И става световно известен, мемоарите му са преведени на 50 езика. Режисьорката го търси за съвет какъв хонорар да си поиска от телевизиите или когато започва да пише спомените си.

Филмът прави и едно разкритие около дейността ѝ като военен кореспондент в Полша. Там, в град Конске, тя става свидетелка на едно от първите масови унищожения на евреи. На 12 септември 1939 г. местни жители, предимно евреи, са заставени да изкопаят гроб за четирима убити германски войници. В един момент ситуацията ескалира, те побягват в паника, а германците стрелят по тях. В архива на Рифенщал Андрес Вайел открива различни варианти на разказа ѝ. През 1948 г. тя казва: „Аз съм свидетелка. Аз го преживях и за мен беше шок“. След 1952 г. вече твърди, че не е била пряк свидетел, макар да е разбрала отдалеч за случилото се. Открито е обаче писмо на адютант, който разказва какво е видял. Режисьорката е искала да снима погребението на убитите германци, но евреите са ѝ пречели и тя е извикала да се махнат, те са изведени с удари от войниците, а когато побягват, 22-ма са застреляни. Ако това е вярно, може да се приеме, че Рифенщал неволно е предизвикала убийствата. Филмът не издава категорична присъда, но показва нейна снимка от онзи момент – в очите ѝ се чете ужас.