Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

„Всичко може да се свърже с всичко – и тази връзка променя перспективата“, казва един от героите на Умберто Еко в „Махалото на Фуко“. Казва го по повод произволните комбинации, които компютърът създава от заложени в него най-различни фрази и факти. Но компютърът просто ги изважда на случаен принцип, а хората са тези, които ги тълкуват и намират или измислят връзките между тях. Правят го чрез своя опит, знания и (по)желания, а вероятно и на базата на някакво (пред)усещане за свързаност на всичко в света и в живота. Поради което намирането на връзките може да доведе както до конспиративна теория, така и до повече или по-малко различна картина на реалността. При това и едната, и другата могат да бъдат еднакво плашещи.

И тук на помощ идва изкуството.

„Не може да се избяга от изкуството“ е названието на изложбата на Ян Фабър в НГ САМСИ (куратор Йоанна де Вос; 22.03–28.04.2019). Публиката на откриването трепетно очакваше този многопосочен, провокативен и буквално многолик художник. Знаейки, че е светило в съвременното изкуство, и с респекта от това, което прави. А той се преобразява. Открива и разкрива безбройните си идентичности, рисува ги, скулптира ги, въплъщава се в тях в пърформанси, споделя, че говори с тях в своите „Нощни дневници“ – и се чуди дали няма шизофрения. Не, няма, струва ми се. Просто изкуството му дава свободата – а и смелостта, бих казала – да живее в множественото си Аз.

Почитта си към гангстера Жак Мерсин, известен със своите дегизировки, благодарение на които е оцелявал извън правилата и институциите повече от две десетилетия, Ян Фабър изразява чрез собствените си скулптирани лица като многоликия бог на промените Янус. А също и в пърформанса в Лувъра през 2008 г. „Изкуството ме предпази от затвора“, показан на видео в САМСИ. В края на четиричасовите си метаморфози Ян Фабър загива прострелян като Мерсин в подножието на Нике от Самотраки. Но не съвсем, разбира се – става и се затичва отново в непрекъснатото си бягство от и към изкуството...

Не знам защо очаквах появата на този художник в София да предизвика някакъв скандал. Въпреки че изложбата му не предполага това. Напротив даже, тя по-скоро сдържано представя художника на нова (и може би недостатъчно подготвена) публика. Обаче има интернет, има Гугъл, има доста информация за изявите на Ян Фабър. Защо дори гангстерският момент на най-повърхностно ниво не развълнува сякаш никого поне във Фейсбук (доколкото знам, разбира се)? Дали не е, защото обществото ни официално отказа да приеме множествеността на социалните роли. От която позиция гледа навъсено и враждебно не само към различните идентичности, но и към индивидуалностите даже. А и в случая няма „българска следа“, която да предизвика обичайни страсти на битово ниво...

И тук спирам тази своя верига от асоциации, за да разгледам друга изложба. Която предлага други възможности за произволни или не връзки.

Изложбата „NEXT BALKAN: Съвременно сръбско изкуство“ (куратори Мина Пишчевич и Миодраг Нинич; 09.04–05.05.2019) представя млади художници в две изложбени зали в София – галерия „Васка Емануилова“ и в пространството за културни събития SeeMeOn 29. Организирана е от Арт фондация ДОМА и е първа изява в рамките на платформата NEXT BALKAN. Разбирам и приветствам идеята младото съвременно изкуство от страните на Балканите да се опознава взаимно, но в случая формата „национално представяне“ съдържа сякаш вътрешни противоречия. От текста на кураторите става ясно, че тези деветнадесет млади художници работят в различни направления и с различни изразни средства. Мога да предположа, че в Сърбия има и други млади художници, които работят в различни направления и с различни изразни средства. По какъв признак са избрали точно тези, на мен поне не ми стана ясно. От друга страна, ако съдя по биографиите им, те също като младите български художници живеят, учат, специализират и работят в различни държави. И дори само по тази причина във все по-отворения ни свят националното определяне става все по-относително и все повече самоопределение...

Така или иначе, и в тази изложба всеки може да намери своите валидни връзки. Но те зависят изцяло от зрителя, струва ми се. Защото принципът „ние да се съберем, пък все нещо ще се получи“ винаги дава резултат. Тоест все нещо се получава.

Но всъщност аз успях да видя само половината изложба – тази в галерия „Васка Емануилова“, където са художниците, използващи в работите си по-традиционни изразни средства. Още не съм видяла по-съвременните в SeeMeOn 29. А там са и работите на Бранко Милишкович, чийто пърформанс Ingression с участието на Войн де Войн определено ме заинтригува. Гледах го в залата на ул. „Париж“ 1 на Столичната община, която подкрепя платформата NEXT BALKAN. А между другото в съобщението за пресата Войн де Войн е определен като „интердисциплинарен артист и пърформър от България“. Споменавам го във връзка с националните представяния – и настоящите, и бъдещите...

И пак между другото, докато чаках пред SeeMeOn 29 някой да ми отвори или да отговори по телефона (което не се случи въпреки предварителната уговорка), разглеждах и снимах графити по ул. „Цар Симеон“. Впечатли ме причудлива композиция на ъглова къща с пеперуда в преливно синьо, а близо до нея пречупен кръст в светлосиньо. Но истински ме озадачи надпис върху олющена стена – „Делян Пеевски“. Започнат е старателно, с удебелени букви, но после, изглежда, на автора му е омръзнало и го е завършил набързо и небрежно. Но как въобще му е хрумнало да напише това, не мога да си представя. Тук реалността не ми подаде съвсем никаква връзка.

Поради което я изоставям, за да разгледам друга изложба – в галерия „Структура“ – на тримата млади художници Радоил Серафимов, Руди Нинов и Станимир Генов „Всичко наведнъж“ (куратор Мария Василева; 10.04–18.05.2019). И ето, в нея случайни връзки няма. Всичко е преценено много внимателно – и форматите на картините, и подредбата им в пространството, и редуването като цветност, образност и повърхности... – за да има чисто и пълноценно общуване с живописта. И то е вълнуващо преживяване. От оживения „разговор“ на абстрактни картини. Различно абстрактни, доколкото открояват индивидуалността на авторите си при своето взаимодействие. Оставени са без етикети, за да не разсейват преживяването. Отделно има лист с названията на работите, които могат да допълнят впечатленията и да дадат нови (взаимо)връзки съответно.

А каква е връзката между тези три изложби, е резонният въпрос на финала. И той има два еднакво валидни отговора – прозаичен и конспиративен. Първият е: това са просто три изложби в разгара на сезона в София. А вторият е: „тамплиерите са замесени във всичко“ (както заключава компютърът в „Махалото на Фуко“ от Умберто Еко).