Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Литературата като книга“, Алберт Бенбасат, издателство „Колибри“, 2025 г.

Тази частица „и“ в заглавието си изпълнява предназначението – съюз е, не разделя. Вярно, за някои книгите може да не са чак толкова съдбоносни (фатални), колкото ни се струва на нас, четящите, но според Алберт Бенбасат са. Само че не по начина, по който си представяме: в изданието с негови критико-исторически студии и статии „Литературата като книга. Изследвания, студии, есета“ професорът по книгознание пише: „След като толкова величаем книгите – това е проблем. След като толкова защитаваме книгите – това е проблем. След като постоянно афишираме колко обичаме книгите – това е проблем. След като се хвалим колко много сме прочели, какво тъкмо сме прочели, колко е хубаво да се чете, а колко лошо да не се чете – това е проблем. След като броим книгите в библиотеките си, след като си снимаме книгите в библиотеката и публикуваме резултата в социалните мрежи – това е проблем. Инфантилност, зле прикрит комплекс за малоценност“.

Книгите, предупреждава Алберт Бенбасат, не са (за) хвалба, друго са. Какво? Речено е просто и ясно: „Книгата е кауза“, „осмото чудо на света“. И след като са това, към тях е нужно да се отнасяме с необходимото уважение, с дължимия респект. И да ги броим не за култ и фетиш, а за дело и дълг: искат усилие и енергия, не симулация и имитация: „Безброй книги не са истински – казва Алберт Бенбасат. – Фалшификат са.“ И за да ни спаси от хлътването по фалшификати (ментета) вади „Литературата като книга“. Убеждението е: истинската литература заслужава издаване в истински книги.

Като тези в неговите изследвания. Например първата книжна публикация на български на романа „Под игото“: малцина знаят, че най-напред opus magnum-ът на Иван Вазов излиза на английски, още по-малко са тези, на които е известно, че тъкмо Патриарха подтиква Тодор Чипев да се заеме с издаване. И че хич не е станал Крез с продаването на правата (2500 лв. за „Под игото“ + 1500 лв. за „Повести и разкази“, изплащани на части). Но не тези „потайности“ са най-важни за първото цялостно издание на романа на български език, уникалното е друго: „Под игото“ (1894) на Иван Вазов е първата издадена у нас литературно-художествена книга от български автор, която съдържа оригинални илюстрации“.

Историята е разказана с майсторство, четох я с настървение, но за мен сякаш по-любопитна беше тази за „Първото издание на Ботевите съчинения – загадки и разгадки“. Не за друго, а защото потвърди едно отколешно мое подозрение (изложил съм го в есето „На Дякона Левски Светото Евангелие, рисувание“ от книгата „От Мърквичка до Минотавъра“) за намесата на Захарий Стоянов в стихотворението „Обесването на Васил Левски“, което – благодарение на тази намеса – от „такива обикновени думи над бесилницата му, над памятта му“ (Захарий Стоянов) се превръща в „най-високата възможна, сублимната метафора на българската литература“ (Росен Янков). Всъщност двустишието: „и твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила“ в оригинала е анжамбман: „Със страшна сила // зимата пее свойта зла песен“, който Летописеца премахва, за да изкове покъртващото внушение. Блестяща манипулация!

Още много „потайни“ сюжети има в книгата на Алберт Бенбасат: именно за „потайническата“ литература, за митологизирането на Алеко, за първия критик на „Под игото“… И трагични съдби: Райко Алексиев, Борис Руменов (Борю Зевзека), Яворов и разлъката му с Дора Габе… Професорът проследява и една нишка, която си струва да изтъчем – еврейските приноси в културата и литературата ни, съвсем не малко, хеле пък маловажни. Изобщо книга без комплекс за малоценност, а „осмо чудо на света“; книга (с) кауза. И ако решим да разиграем малко заглавията – това на моята статия и това на Бенбасатовата книга, може би ще стигнем до същината на стореното от библиофила: „литературата като съдба и съдбата като книга“. И след като сме стигнали до това прозрение, да сменим съюза „и“: не „книги и съдби“, а „книги = съдби“.  

Със съюз тръгнахме, с тъждество завършихме…