Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Даниел Келман, „Тил“, ИК „Колибри“, 2019 г., превод от немски Жанина Драгостинова

„Войната още не беше стигнала до нас. Живеехме в страх и надежда и се опитвахме да не привлечем Божия гняв… Нямахме нужда от нищо от широкия свят и изобщо не се сещахме за него, докато една сутрин по главната ни улица не затрополи каруца, теглена от магаре.“

Самият Тил Уленшпигел идва при жителите на укрепения градец със 105 къщи, за да предизвика възторзи и смут. В романа „Тил“ на Даниел Келман легендарният шегобиец е съвременник на Тридесетгодишната война (1618–1648), макар че е живял три века по-рано. Много от известните анекдоти за него присъстват преобразени в романа, лишени от безобидния хумор. Защото Тил на Даниел Келман не е от същия материал като другите хора – той е непредвидим, остър, дори зъл. Той е от странстващите хора, артист – има свобода, но никоя власт не го пази. Прескача от епизод на епизод. Виждаме го да ходи по въже, опънато високо в небето, „както се върви по земята“. Виждаме го на различни места, в неочаквани ситуации, през очите на други герои – исторически или измислени. Даниел Келман не пише негова биография, нито исторически роман. Смесвайки фикция с историческа фактология, той създава достоверно усещане за човешката ситуация в едно време на зли сили, суеверие и хронично недояждане.

„Година по-късно войната стигна до нас“ – в края на първата глава внезапно осъзнаваме, че колективният глас, който сме слушали досега, е хор от мъртъвци… Всяка глава е структурирана различно, перспективите рязко се сменят, линията на времето се чупи. Връщаме се назад към детството на Тил. Баща му Клаус Уленшпигел е също тъй различен от средата си. Воденичар, който чете тайни книги, използва магически квадрати и иска да разбере как се е появил светът. Всяка нощ наблюдава движението на луната и разсъждава над загадката кое е онова зърно, което като се отнеме, купчината зърна престава да бъде купчина. Край на лутанията му слагат двама отци йезуити, които го уличават във вещерство, и той е изгорен на клада. С единия от тях – доктор Атанасий Кирхер, реална фигура, професор от Колигиум Романум, публикувал многобройни трактати, Тил ще се срещне по-късно. Известният учен е тръгнал за Холщайн да търси последния дракон на Севера, защото драконовата кръв е лек срещу чумата. Никой не е виждал дракона, но така трябва да бъде – дракон, който е видян, не притежава най-важното драконово качество – да бъде невидим. Иронията е навсякъде в този роман, от нея са изтъкани образите и ситуациите. Авторът удържа докрай съотношението между ужаса и смеха. И не попада в идеологически капани, характерни за исторически четива.

Тридесетгодишната война продължава толкова дълго, че повечето живи изобщо не познават мира, забелязва един от героите. Започнала като религиозен конфликт между протестанти и католици, тя опустошава Европа. Мартин фон Волкенщайн или дебелият граф, изпратен от императора да търси Тил, става свидетел на последната ѝ битка при Цусмарсхаузен. Дебелият граф обаче отказва да разказва достоверно, вместо това прилага разказ за друга битка, който му харесал – от „Симплицисимус“ на Гримелсхаузен.

В лагера на шведите се озовава Фридрих V, наречен Зимния крал, друга историческа фигура, оживяла в романа. Някога курфюрст на Пфалц, той се съгласява да приеме короната, след като протестантите в Бохемия се разбунтували срещу католическия император, и така става причина за войната. Той и съпругата му Елизабет, дъщеря на краля на Шотландия и Англия Джеймс I, царуват една зима, заради което са известни с прозвището Зимните крале. Впоследствие живеят като изгнаници и обект на присмех. Болен от чума, малко преди да умре, Фридрих отива при шведския крал Густав Адолф с надеждата да си възвърне титлата и достойнството. Преди да види мъртвите деца, болните мъже, мръсотията в лагера, той усеща непоносимата воня, която ще го преследва докрай.

Авторът никъде не влиза в романтични щампи, въпреки че има поводи. Но и тук се намесва безпощадната ирония. За Елизабет, която е израсла с Чосър, а Джон Дън ѝ е посветил стих, „това не е език за театър, смесица от стенания и твърдо грухтене, което звучи така, сякаш се бориш да се спасиш от удушаване“. Последната глава на романа е отредена на Зимната кралица, която се явява на преговорите за мир във Вестфалия, все така изправена като свещ и достатъчно красива, за да предизвика объркване. Трябва сама да потърси това, което се полага на сина ѝ. И тук отново се явява Тил Уленшпигел, който някога е бил неин шут. Оцелял е по свръхестествен начин, зарит под земята при обсадата на Бърно. След срещата със Зимната кралица не ни остава съмнение в неговото безсмъртие.