Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Калава“, Евгения Динева, издателство „Жанет 45“, 2025 г.

Преди три години излезе дебютната стихосбирка на Евгения Динева „Животните нямат бащи“ – ярка, запомняща се поезия, посветена на всички, които са се осмелили да си тръгнат. Дебютната ѝ книга с разкази „Калава“ няма посвещение, но то някак се усеща и като че ли е обратен прочит на посланието от стихосбирката – за всички, които са се осмелили да останат. И осмеляването, и оставането се регистрират от огледало за задно виждане. Онова огледало, което не е за отсрещните светлини, а за тези, които ни настигат или от които бягаме. Светлините на неотминаващото: детството и другите честни пространства на сърцето.

Евгения Динева разказва с лекотата на човек, който просто е попаднал на местопроизшествието: материалната среда, в която се случва историята. Разказите в „Калава“ сякаш са се написали сами. Подобно на историята, която четем в „Ароматът на червения цвят“, и която завършва така: „Връщам се към листа пред мен. Влакът спира. Пристигнали сме. Все още не знам къде – може да е навсякъде, – но сме пристигнали. И историята се е написала сама“. Използвах думата „местопроизшествие“ умишлено, защото думите на Евгения са като улики, които отвеждат винаги към извършителя: внимателния автор, създател на светове от памет.

Паметта в тази книга има настояване и то не е покана за разговор, а тъкмо обратно – мълчание. „Мълчание. Научих, че то винаги означава, че нещо не е наред. Научих и че има различни видове тишина.“ Мълчанието, в което читателят да припознае собствените си думи. Видовете тишина в „Калава“ се класифицират така, както се класифицират биологичните видове – по класове, по разред и по семейства: тематично, според източника на болката. С ерудитски препратки към класически текстове („Всички влакове си приличат. Обаче и в тях всеки е нещастен по своему.“), с фино композиране на сюжетната рамка – въпросът, с който започва книгата, е същият въпрос, с който завършва книгата. Отговор няма (или е друг вид тишина) и същевременно цялата книга е отговор – на цената за всички пропуснати повиквания, по едноименния разказ.

Но най-вече тишините в тази книга се класифицират като библиотечни единици, има сред историите на Евгения такива, които бих сложила в раздел езикознание, други сред географията, трети в биография. Но категорично на всички бих поставила етикет приложни науки, защото във всеки един от разказите регистрирах за себе си откритие. Дали това ще е снегът, който се сипе над думите, но не ги затрупва, а отваря неподозирана посока към тях, или пък разказът „Люспести смелчаци“, който е като разказано стихотворение. Евгения сякаш е писала по формулата (си) „едно въже, два края“ и читателят може да се завърже към тези страници: съпроводителното писмо на съучастието. Или да се отвърже от себе си, да направи онзи труден преход между „Ще се върна до ден, обещавам“ и „Не ме чакай, не знам кога ще се върна“ („Виелица“).

Всяка една от историите в „Калава“ въздейства и чисто физически. Докато ги четях, чувах многоезичието. Вдишвах тъгата. Докосвах пластовете мълчание. Но най-вече виждах червения цвят. „Калава, или маули, наричат в Индия червената нишка, която най-възрастният мъж намотава около китките на останалите членове на семейството. Мъжете я носят на дясната си ръка, жените – на лявата. Нишката е символ на отдаденост към обещанията, които сме дали; нашият дълг и връзка с думите и с другите. Калава ни напомня кои сме, когато изгубим посоката си. Според китайска легенда червената нишка на съдбата е невидима връв, намотана около пръстите на тези, на които е предопределено да се срещнат. Нишката се огъва и оплита, но никога не се къса. В Япония се нарича кумихимо, южноамериканците носят мъниста, нанизани на червен конец – Mal de Ojo.“ Цитатът е от едноименния разказ „Калава“, дал и заглавието на книгата. Не мога да си представя по-подходящо заглавие, което да обедини разказите на Евгения Динева. Защото червеният цвят въздейства най-силно. Сигнал е да поспрем и да почакаме, преди да преминем. Да си припомним кръвообращението на живота, какво от нас се влива в него.