Йорданка Белева

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Авторка е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, „Централна емисия“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“, „Кедер“, „Таралежите излизат през нощта“, „Божията милост“. Книгата ѝ „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда Хеликон, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019.

Дума на жена. Разговор с испанската писателка Карме Риера

Думите имат власт, защото в нашата традиция Бог идва чрез думите и създава света с тях. Но доскоро силата на думите беше атрибут само за мъжете. Например когато мъжете говорят, за обозначаване на тяхното общуване се използва глаголът говоря, но когато говорят жени, за разговора им се използват глаголи, които неглижират техните думи, като бъбря, бръщолевя, плямпам. Точно затова, когато излезе дебютната ми книга с разкази, при превода ѝ на кастилски аз ѝ дадох заглавието „Дума на жена“. [...]

Раните на празнотите

„Нашата поезия не се е докосвала до футуризма, поетизма, индивидуализма, сюрреализма. На мястото на тези течения зеят пред нас раните на празнотите, на белите полета, отсъствието“ – това споделя Вътьо Раковски през 1980 г. в интервю за в. „Антени“. В думите му има огорчение, безсилие и като че ли упрек към всички, които поддържат стабилна и непропусклива политическата граница на Желязната завеса (и) в литературата. Двайсет години преди това интервю поетът е заклеймен от социалистическата критика като „пътник без ясен път“. [...]

Тези разкази са червени

Преди три години излезе дебютната стихосбирка на Евгения Динева „Животните нямат бащи“ – ярка, запомняща се поезия, посветена на всички, които са се осмелили да си тръгнат. Дебютната ѝ книга с разкази „Калава“ няма посвещение, но то някак се усеща и като че ли е обратен прочит на посланието от стихосбирката – за всички, които са се осмелили да останат. И осмеляването, и оставането се регистрират от огледало за задно виждане, което не е за отсрещните светлини, а за тези, които ни настигат или от които бягаме. [...]

Снадената България

Политическият речник на прабаба ми не беше богат. По-скоро плод на повторението, отколкото на знанието, на скриването, отколкото на откриването, той съдържаше няколко турски думи, измежду които съм запомнила единствено барашък. Прабаба често цъкаше с уста и казваше, че няма барашък. Харесваше ми как звучи тази дума и се чудех защо нещо, което отсъства, може толкова силно да вълнува. Представях си барашъка като празник, за който хората се подготвят всеки ден, защото не знаят кога точно ще се появи. [...]