Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

С писателя Карло Мусо, съавтор на автобиографията на папа Франциск, разговаря Йорданка Белева

Дълго ли работихте върху книгата „Надежда“?

В продължение на шест години. Автобиографията на папата е резултат от работа, започнала през 2019 г. и приключила в началото на декември 2024 г. Творба, която остана тайна през цялото време и за която на практика само двамата бяхме наясно: „най-добре пазената тайна в световното книгоиздаване“, писа една медия. След като приключихме, имах възможността да го видя и чуя още няколко пъти през последните му месеци, докато боледуваше.

Какво е чувството да си съавтор с личност като папа Франциск?

Беше изключително преживяване. Преди всичко човешко. Още от самото начало Франциск беше поразителен със своята простота и смирение, с готовността си и способността за автентична връзка. В една от първите ни срещи, след като работихме час и половина сами в една малка стая в резиденцията „Света Марта“, преди да си тръгнем, застанахме до вратата и в този момент аз отстъпих назад, усмихвайки се. „Няма начин да мина преди папата...“. А той ми каза: „Не, моля ви, излезте първи вие. Знаете ли, трябва да изгася осветлението; това е натрапчива идея, която ние, свещениците, имаме“. Така и направи – изключи всички светлини в стаята, една по една. Впечатляващи бяха и чувството му за хумор, и дори самоирония, съпроводени с естествена и автентична склонност да съчувства на случващото се. „Ако искате да сте сигурни, че никой няма да ви се смее утре, направете го сами днес“, казва той в книгата.

Как бихте описали процеса по съвместната ви работа по книгата?

Това беше много открит и откровен процес, без никакви предубеждения от негова страна, включващ много срещи и обмен на мнения, включително текстови съобщения, взаимни предложения и телефонни разговори. Имаше ми голямо доверие през цялото време, за което съм благодарен, изумен и се чувствам благословен.

Имаше ли цензура или забранени теми?

Никаква цензура. Имах абсолютна свобода.

Автобиографията е озаглавена „Надежда“. Каква концепция за надеждата имаше папа Франциск?

В неговата концепция надеждата е истинска християнска добродетел. Добродетел на утехата и на търпението, но и добродетел на смелостта и борбата: „Това е добродетелта на движението и двигателят на промяната“. Франциск дори използва думата революция: революция в нежността.

Имали сте честта да общувате с папата отблизо и непосредствено, каква личност беше той?

Той беше такъв, какъвто изглеждаше, в което беше и неговото изключително величие. И в автобиографията си той ни се явява такъв, какъвто винаги е бил: близък, брат и баща, спътник в пътуването, достижим. Сред многото негови образи, които нося в паметта си, е този на човек, който дори в последните си години, вече осемдесетгодишен, ако е поглеждал назад, това е било само за да хвърли поглед още по-напред. Например накуцвайки, когато физическите трудности вземаха връх, дори и тогава той беше невероятно млад. „Напред!“ е думата, призивът на папата, за който най-често се сещам.

Кой е най-въздействащият, най-докосващият момент от книгата „Надежда“?

Много са. Драматични истории от юношеството, като например неразказваната досега история за съученик от гимназията, който убива приятел с пистолета на баща си (и се самоубива след своето задържане), или историята за проблемното момче, което един ден заколва майка си с нож. Това са и първите сблъсъци на Хорхе Берголио със света на затвора, които по-късно ще се превърнат в постоянен фокус през целия му понтификат, наистина до самия край. Има съкровен разказ за неговата „бездомна“ леля, която води дълъг, самотен живот, или наистина великолепния разказ за проститутката от Флорес, която в края на живота си се превръща в „съвременна Мария Магдалина“ и се посвещава на грижите за възрастни хора, от които никой не се интересува.

Но най-вече си спомням неговото възмущение – бих казал дори гнева му – от престъпната варварска жестокост на войната, от безбройните невинни жертви, които конфликтите умножават. И той се срещаше с множество такива хора по време на многобройните си пътувания: сираци, вдовици, бежанци...

„Мечтая за папство, което все повече е ориентирано в служба на другите, на общността“, казваше папата. Възможна ли е мечтата му?

Самият Франциск винаги е показвал, че е това е възможно.

Какво най-много ви липсва от разговорите с него?

Липсва ми много. И същевременно не спирам да усещам неговото присъствие – в преживяванията на хиляди хора, които градят братство и справедливост, лекуват рани и градят живота си. Това са истинските победители. Разбира се, в тази година след смъртта му, в която светът изглежда още по-елитарен и по-жесток пред лицето на огромните трагедии, бих искал да мога да го попитам: какво да правим сега?

Книгата „Надежда“ е част от наследството, което папата оставя за човечеството. Какъв трябва да е споменът за папа Франциск?

Да не бъде идея, а ангажимент. Защото Франциск знаеше как да свидетелства за вярата си, като същевременно посочваше „практическите“ пътища и начини за решаване. Вярвам, че той беше много обичан дори от онези, които не са вярващи, тъй като беше признат за „достоверен“. Качество, което, за съжаление, рядко е валидно дори за световните лидери. Именно неговият авторитет, а също и смелостта му – неговата открита и безкомпромисна позиция в битките за мир и човешко достойнство – го превърнаха в отправна точка на надеждите на много мъже и жени по света. Той не се страхуваше да заеме позиция дори когато това беше неудобно или непопулярно. Свидетелстваше, че мълчанието може да бъде и съучастник, че именно поради глобализираното безразличие се извършват днешните престъпления. Това е нещо, което засяга всички нас, и особено днес. Затова бих казал, че голямото наследство на папа Франциск е във всички онези въздействащи послания, които не са изгубили от актуалността си.

Послеслов от Карло Мусо към книгата „Надежда“ в каре

Започнахме през 2019 г. работата по изграждането на тази книга и тя е резултат от множество срещи, разговори, анализи на текстове на публични и частни документи. Хронологичната структура се разгръща през годините до неговото свещеническо ръкоположение, сетне хвърля светлина върху следващия половин век и целия период на понтификата, дълбоко подхранван от тези корени. Един цитат от Густав Малер, припомнен в текста, гласи: „Традицията не е култ към пепелта, а съхраняване на огъня“. Традицията не е музей, коментира папа Франциск: идеята за непрекъснато връщане към пепелта е носталгията на фундаменталистите, но не това е истинското значение на тази дума. Традицията е корен, необходим на дървото, за да дава то непрекъснато нови плодове.

Ако има една дума, която неговата фигура въплъщава и която многократно ми е идвала наум по време на многобройните ни работни срещи заедно с образа на автентичното смирение, тя е: напред! Човек, роден през 1936 г., който обръща поглед назад само за да отправи поглед още по-напред.

Затова тези страници са написани с дух на служение и със страстното желание да предадем две от най-трайните наследства, които човешките същества могат да оставят след себе си: корени и криле. В този смисъл неговата история е наистина нашата.

Въпреки положените усилия да се избегнат грешки или неточности, всички те се дължат единствено на мен. Това беше едно дълго, интензивно приключение, за което изпитвам дълбоко чувство на благодарност.

От своя страна искам да посветя усилията, грешките и неточностите си на моя дядо по майчина линия, роден в Пиемонт и изпратен с двамата си братя в окопите на Първата световна война (откъдето само той се връща), емигрирал в Буенос Айрес след Втората световна война и погребан в Кочабамба, Боливия, в camp-sant foresté (чуждо гробище), много преди аз да се родя. Както и на баба ми и на майка ми, които никога не го видяха да се завръща.

Ето защо се казвам Карло.

Карло Мусо е писател и журналист. Ръководи отдела за „нонфикшън“ (документалистика) в издателската група „Мондадори“, после основава собственото независимо издателство „Либрериа Пиеноджорно“. Сътрудничи за издаването на някои от книгите на папа Франциск, в това число на първата от тях – „Името на Бог е Милосърдие“ (Разговори с Андреа Торниели, бълг. изд. 2016 г.). Съавтор на автобиографията на папа Франциск „Надежда“, издадена от Фондация „Комунитас“ през 2025 г., превод Тони Николов.