Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Вече на 82, актьорът Стефан Мавродиев е верен на личната си гледна точка; театърът и киното го обичат, а наскоро излезе и автобиографичната му книга „Играещият човек“

12 януари 2026. Предстои ми среща с един от най-разпознаваемите актьори. На 29 декември Стефан Мавродиев посрещна 82-рия си рожден ден, но всяка сутрин прави лицеви опори, тренира с гирички и продължава да играе в любимия си Младежки театър (забележителна роля в „Аз, Фойербах“, реж. Владимир Люцканов). Очакваме го в новия филм „Любов“ на Светла Цоцоркова и Светослав Овчаров, а в книжарниците е автобиографичната му книга „Играещият човек“ (Огнян Панов, изд. „Изток-Запад“, 2025 г.). Откликва без уговорки на молбата ми за интервю, посреща ме в дома си и близо два часа минават в спомени, смях и мечти край маса, отрупана с книги, пиеси, изписани листа. Извинява се за хаоса, а когато го убеждавам да остави всичко така, както си го е подредил, той изрича първата шега: „Ами то е както не съм си го подредил. Такъв съм, не ми се хвърля нищо – скъперник“. Така, с усмивка, разговорът ни поема към театъра, киното и живота на актьора.

Миналата година бе добра за вас, играете, книга написахте…

Не ги мисля годините като хубави и нехубави, но така стана. А книгата не съм я писал аз. Огнян Панов, когото преди това даже не познавах, ме срещна един ден и директно: „Искам да напиша…“. Убеди ме и започнах да му помагам. Иначе личната ми логика е друга – моята биография е в стиховете, които пиша. Казал съм си всичко там.

Но там е поетично, а тук има истории. Открих неща, които не знаех.

Защото ги разказах за пръв път публично.

Защо по-опитните актьори в Сатирата ви държаха далече от сцената?

В книгата само леко намеквам за това, защото е деликатно, тях вече ги няма. Истината е, че в края на 60-те, когато отидох в Сатиричния театър, те вече бяха наложили свой стил, а нивото на трупата рязко се вдигна благодарение на моя учител Методи Андонов. Другата им дейност беше много забавна, но не беше знакът на театъра – знакът бяха постановките, в които той прекрасно намери мястото на всеки от тях. Така ги постави, че до един се превърнаха в герои на нашето време. Всичко, което създаваше Методи, изразяваше случващото се в човешкия живот. Той им даде висока летва с анализа си и играейки в този анализ, те претърпяха метаморфоза, станаха гиганти. Иначе създател на Сатирата е другият мой учител, проф. Стефан Сърчаджиев, който покани Методи Андонов, той пък покани мен и… попаднах в гнездото на осите. Но да се върнем към книгата – Огнян Панов описа много интересно историите, които споделих с него. Пълно е с безумия и неочакваности, но знаете ли, това даже не са спомени. Това е животът ти, който живее с теб през целия ти живот.

Четях и си мислех, че сте могли да станете певец, танцьор, акробат или писател сатирик, не само поет – всичко това, а навярно и художник…

Ето това не можех да стана.

… или изкуствовед при вашата обсебеност от изобразителното изкуство?

Не обичам изкуствоведите... Но с художниците е друго, може би имам нагласата да възприемам изкуството им. Вдига ми адреналина – също като преди представление – отваря ми очите двойно, тройно.

И все пак от избора да станете актьор вие и театърът ли спечелихте, или другите изкуства загубиха?

Няма никакво значение. Резонен беше изборът, защото съм расъл във Варненската опера, във Варненския театър. А в училище знаете ли какво правех, като ме „извадеха на дЪската“ – голяма забава! Така казваше учителят ни по машинознание, сменяше ударенията: „МаврОдиев, на дЪската!“. И като излезех, за какъвто и урок да ме питаха, аз го разказвах не както пишеше в учебника, а както си го бях представил. Всички умираха от смях, даже ми намалиха поведението, щото съм развалял дисциплината.

Същото е и в театъра. Там мога да разкажа историята така, както си я представям – текстът е същият, но изваждането на темите е според усещането ми, аз съм господарят. Свободата да правиш нещата според това, което мислиш, и да се оказва, че то е верният път, ме накара да се занимавам с актьорство, а и с режисура в по-късен момент. Всъщност навремето, когато влизах от пиеса в пиеса, неведнъж трябваше да мъкна представление по три часа. И когато си главният герой, който мъкне спектакъла, ти не играеш роличката си, а се оглеждаш за всичко и почваш да мислиш за цялото. Имахме идеални отношения с режисьорите, защото се разбирахме какво искаме да кажем и го правехме. Анализът на действието ме подготви да започна да работя и от другата страна. Така, когато възрастта не ми даваше възможност да играя определени роли, реших, че е по-добре да намеря готин колега, на когото да кажа какво имам предвид и той да го изиграе. Избирам си нещо, което ми харесва, влюбвам се в текста и искам да го предам на тези, които играят. И се получава.

Значи прав е режисьорът Андрей Аврамов, че мнението ви е МАВРОдавно?

Много майтапи си правим. Но то е и намигане: „Мани го тоя“.

Вашето МАВРОдавно грешки прави ли?

Грешки прави в живота много, но в работата – не. Де да знам, може и да имам. Като много закъсам, имам велики моменти на преборване, на преодоляване на неща, които пречат на работата и трябва да ги махна, ама трудно се махат… Не ми се разказва.

А помните ли всяка от стотиците си роли в театъра и киното?

Текстовете не помня, но имам спомен за всяка роля. Помня усещането какво съм правил по всяко време.

Как стана например танцът на Христо Чернопеев в „Мера според мера“?

Режисьорът Георги Дюлгеров ми даде ролята. Мелник, лято, жега. Тръгваме заранта, той трябваше да снима нещо с другите, а за мен бяха уговорили местен танцьор да ми помогне за македонското хоро. Беше около девет часът, на хубава сянка, яка тренировка. Към пет следобед бате Радко, операторът Радослав Спасов – вечна му памет, страхотен – вика: „Мавро, сега!“. Танца го докарах горе-долу, ама само първата част, дето я тренирахме. Никой не ми каза как ще се снима и последва дива импровизация, нямаше спиране на кадъра, а аз изобщо не знаех какво правят. Бате Радко снимаше така: едното му око на камерата (имитира го), а другото – отворено и гледа какво става. Как го правеше, не знам – двойно гледаше. И според това, което ставаше на терена, ходеше с камерата. Развие се действието насам и той хоп, пълна импровизация, няма спиране. Танцът си вървеше, но свърши първата част и аз не знаех как да продължа. Тогава ми хрумна северняшката ръченица, нали Чернопеев е от Дерманци, Луковитско. И не знам как, но те завъртяха другата музика и цялата тази сцена бе заснета в един кадър. Цялата! Даже не помня дали правихме друг дубъл. Беше толкова екстремно, че и да го повториш, нямаше да е същото.

Кога беше най-щастливият ви период в театъра – през 80-те, когато Андрей Аврамов поставя „Архангелите не играят флипер“ и „Параграф 22“ може би?

През 80-те са и неговите „Грешката е вярна“, „Магия 82“, но през 70-те имахме и много хубави представления с Младен Киселов – „Мъжът си е мъж“, „Чайка“… Андрей Аврамов прохождаше като режисьор, сядахме, измисляхме и почвахме. „Архангелите…“ на Дарио Фо е малко като сценарий, но ние го измислихме. „Параграф 22“ е роман от Джоузеф Хелър, а ние драматургично също си го измислихме. Работехме с удоволствие, чувствахме се донякъде и автори. Да, ние пресъздаваме текстове, но сме и автори, защото пресъздаваме наша идея, като използваме материала. Оригиналният финал на „Архангелите…“ въобще не е такъв, наша измислица беше. Естествено, когато имахме категорични пиеси, бяхме абсолютно точни като изказ. „Магия 82“ си беше оригиналът на Боян Папазов.

След тези силни години за Младежкия театър настъпват 90-те…  

… много, много трудни времена. Само си представете гледката – зрителите са седем, а актьорите на сцената сме осем. И няма отопление.

За кратко се преместихте в „Сфумато“. Хрумваше ли ви да се откажете въобще от актьорството?

Не, никога. От „Сфумато“ ме поканиха за нещо, което нямаше как да играя в Младежкия. Иван Добчев ми предложи ролята на Войницки в негова постановка на „Вуйчо Ваньо“ – пиеса, която дълбоко обичам и чувствам. Не намерихме обаче общ език, разминахме се и както се казва, по взаимно съгласие се разделихме. Отидох при директора на Младежкия театър, говорихме, помислиха и казаха: „Ами хайде, връщай се“. Двайсет години трупата ни игра в Студентския дом заради опожарената ни сграда на бул. „Дондуков“, но направихме силни представления. Двайсет години! Явно имаше план да се открадне теренът и мястото стоя в разруха чак до 2005 г., когато отново построиха Младежкия театър. На царя е заслугата. И на Коста Цонев, който тогава беше депутат от НДСВ.

Там сте и до днес – това ли е вторият ви дом?

Естествено. Там ме приеха страхотно още през 1972 г. Невероятна трупа. А когато най-сетне построиха сградата, спомних си случката с „Вуйчо Ваньо“, това ме провокира да помисля в нова посока и предложих да я поставя сам. Директорът каза „да“ и си сбъднах идеята. В главата ми беше сецесионът, изкуството на измислицата. Във „Вуйчо Ваньо“ има страхотна тема за това как хората искат да живеят с мечтата си, а се оказва, че тя е голяма илюзия. Когато събереш на едно място провала на мечтата за реализация и на любовта ти, се получава „Вуйчо Ваньо“. Хубава комбинация. Това е и единствената пиеса на Чехов, където на финала той говори за Бога. Всъщност първо направихме „Йестърдей“…

И беше фурор. Вие сте автор на текстовете и играете в мюзикъла. Беше като историята на Младежкия…

Точно така. Имаше сценарий, но с Андрей Аврамов го насочихме към нашите си проблеми. А след това посегнах към „Вуйчо Ваньо“.

После пак се обърнахте към Чехов с „Иванов“.

Само че десет години по-късно. И още се играе. Жалко, че Борето Луканов (Шабелски) си отиде, вечна му памет. Това е първата Чехова пиеса с четири действия. В началото ми се струваше тромава, но като я прочетох за кой ли път, си казах: „Абе какви глупости говориш ти?!“. Обичам Чехов. Не знам дали ще доживея мига, но мечтая и за „Вишнева градина“ – Коко Азарян я направи в Народния театър, вечна му памет – не да играя, а да я поставя при нас. Особено нещо има в нея, сменя се времето, ХХ век е дошъл, всичко се променя. А сега дойде времето на моето поколение, което се оттегля. Темата ме вълнува.

Така е и в „Аз, Фойербах“, където играете застаряващ актьор мечтател, който се сблъсква с безразличен млад асистент-режисьор. Заради удоволствието да сте на сцената ли продължавате да играете, или намирате и нещо много лично в героя?

Всичко е удоволствие. Ако го няма, какво ще бъде? А пък ако не е лично, за какво ти е? В която и пиеса да играеш, трябва да е лично, иначе няма смисъл да го правиш. Да се преструваш на някого, да се преправяш… не, не, винаги всичко е лично. Не си спомням някога да съм играл нещо не като лично. Няма такъв разговор. А „Фойербах“ е много лично, защото и като излъчване вече съм такъв. Абе то е безумно, той е пълен идиот, абсолютно втренчен, не иска да се пусне, шантава работа.

Как да се пусне, като му се играе…

Това е животът му! И е все едно разстрел, като ти кажат: „Айде, от тебе няма нужда“. Разбирате ли?! ОТ ТЕБЕ НЯМА НУЖДА! Там е драмата. Ужасно е, това е то, съдбата.

Как общувате с младите? Питат ли ви за съвет?

Аз съм дърт, та дърт. А с младите е прекрасно! Те са сладури. И предимството е тяхно, защото са млади. Няма съвети. В момента, в който ти е трудно, мога да дам решение. Няма да се правя на важен с: „Ей сега аз ще ти обясня“, а ще му кажа: „Виж, много е баламска работата“… Така и режисирам. Не ги уча. Само обяснявам какво се случва в пиесата.

Лекичко, МАВРОдавно…

И разказвам с кеф. Така, че да им стане интересно. Номерът е да ги навиеш. Знаете ли, цаката на тая работа е, че не е работа. Актьорството е живот! Непрекъснат живот, който се подхранва от твоето въображение, от твоята емоция, от провокацията на света върху теб. Затова винаги е истинско, живо и ново. Нов театър, стар театър – пълни глупости са това. Или има театър, тоест реакцията ти е истинска, или няма, защото си кух. А формата е смешна работа. Тая болест я излекувахме още като студенти.

Какво пропуснахте да изтече от – по думите ви – „живота, тази продънена каца“?

Всичко е изтекло. Няма как. Ще го запазиш в главата си, но вече го няма. Прекрасните създания, които срещнах, едни станаха баби, други умряха; сега нови срещам, но ми е смешно, щото те: „О, добър ден, много сте хубав“… Бягай оттука бе, кого лъжеш (смее се). Иначе знам защо ме обичат младите. Защото, като направят нещо добре, помнят как съм ги освободил от глупави притеснения, дал съм възможност на тяхната природа да си каже думата. Това оценяват. Е (гледа дяволито), може и да му се върти нещо в главата на човек, ама те си викат: „Абе я си виж документа“…

А виждате ли светлина за всички, които живеем тук?

Трудно. Има две неща в манталитета ни, които в комбинация са фатални. Когато масовият българин е едновременно дребнав и си вижда само носа, а в същото време алчността му е космическа – тази комбинация е убийствена. От това трябва да се избяга.

Как?

С мислене, с наука, с образование, със смислени действия, с политики; да му отвориш изведнъж на човека вратата към нещо, в което той да намери смисъл, да може да се реализира. Младите могат да се реализират само ако им отворят вратата.

* * *

Преди десетина години, пак през януари, попитах Стефан Мавродиев за какво мечтае, а той ми отговори с думи от „Вятърът в тополите“: „Мечтата е да духне вятърът в тополите не само на сцената. Защото, както се казва в пиесата, „движат се нещата там, но тук, долу, нищо не помръдва, даже не подухва!“. Това е, да духне най-сетне вятърът, да прогони мъглите, да завали сняг, да стане нормално времето, да има живот“…

Стефан Мавродиев е роден на 29 декември 1943 г. във Варна. Баща му е учител и актьор във Варненския театър, а майка му пее във Варненската опера. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов. Започва кариерата си в Пловдивския драматичен театър, после играе на сцените на Сатирата, Младежкия театър, Народния театър, Театър 199 и „Сфумато“. Създава запомнящи се роли в „Архангелите не играят флипер“, „Параграф 22“, „Магия 82“, „Кавказкият тебеширен кръг“, „Суматоха“, „Чайка“, „Три сестри“, „Двамата веронци“, „Напразните усилия на любовта“, „Страшният съд“ и др. Има опит и като режисьор. Многобройни са ролите му и в киното. Автор на стихосбирки.