Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

Русия провокира с дронове и изтребители, заплашва Европа с ядрено оръжие. Историкът Армин Вагнер описва пред „Цайт“ днешната ситуация като по-критична, отколкото по време на Студената война. В книгата си „Азбука на апокалипсиса“ той разглежда сценария за Трета световна война

През Студената война от ХХ век над света беше надвиснала сянката на ядрен конфликт между НАТО и Варшавския договор, както и опасност от употреба на биологични и химически оръжия. От края на 70-те години се появяват книги на натовски офицери с възможни сценарии за война. В книгата си „Азбука на апокалипсиса. Офицери от НАТО разказват Третата световна война“ изследователят в Центъра за военна история и социални науки на Бундесвера в Потсдам Армин Вагнер анализира тези сценарии през призмата на политическата, военната, техническата и идейната история. Той разглежда литературното битие на ядрената заплаха, като преплита сценариите за Трета световна война, създадени през ХХ век, с тези след 2010 г., когато в центъра на вниманието влизат експанзионистичната политика на Русия и възходът на Китай.

Мнозина твърдят, че живеем в епоха на нова студена война. Вие какво мислите?

Ситуацията днес е различна – вече нямаме само две суперсили. Китай играе различна роля, правителството в Пекин разполага със значително по-голямо влияние и сила, отколкото през Студената война. За САЩ Китай е истинският противник, а не управниците в Москва. Това е отразено и в последните книги на американски военни – например в книгата на адмирал Джеймс Ставридис (бивш върховен главнокомандващ на съюзническите сили на НАТО в Европа, б.р.) – които се концентрират най-вече върху Индийско-Тихоокеанския регион, по-малко върху Източна Европа. Освен това понятието „студена война“ описва една приключила епоха. Не бих говорил за нова студена война и защото конфронтацията между НАТО и Русия е по-изострена от преди.

През последните години кремълските управници неведнъж са заплашвали Запада с атомни оръжия. Това много напомня за ситуацията по време на Студената война.

По онова време и двете страни притежаваха изключително комплексни ядрени стратегии. Използването на ядрени оръжия със сигурност беше възможно според военните, но служеше предимно като инструмент в реториката. Особено важна беше т.нар. способност за втори удар – възможността да се унищожи врагът с междуконтинентални балистични ракети, изстреляни от подводници, дори ако той вече е използвал ядрени бойни глави. Това беше от решаващо значение за доверието им в собствената ядрена мощ, така поне смятаха ядрените стратези. Зад това се крие логика, чиито последици са почти непоносими: трябва да се удари врагът дори ако самите ние вече сме ударени. В крайна сметка този баланс служеше за възпиране. Днес ние знаем, че руснаците вероятно много бързо биха използвали ядрено оръжие на европейското бойно поле, това е било планирано от самото начало. Русия заплашва, но в момента не виждам лидерите в Кремъл да са готови реално да използват подобни оръжия за масово унищожение. Вместо това сме свидетели на конфликт, който се води все повече по хибриден начин.

Каква е стратегията зад хибридните атаки?

Целта на Владимир Путин не е физически да унищожи Запада. По-скоро целта му е да проникне в западните общества, да подкопае доверието в техните правителства, както и устойчивостта и стабилността на обществата. Това неговият режим постига чрез дезинформация, използване на саботьори и провокиране на НАТО с дронове. Заплахата с ядрени удари може да е част от подобна хибридна война.

Във вашата книга разглеждате сценариите за ескалация на Студената война, които са създадени от военни. Каква роля играят те в публичната сфера?

През ХХ век се появява литературният жанр сценарий за възможна следваща война. Особено влияние има книгата „Третата световна война“ на британския генерал Джон Хакет, издадена през 1978 г. Германското списание „Шпигел“ публикува в поредица откъси от нея. В сценария на Хакет войната се води предимно в разделена Германия. Такива романи или нехудожествени произведения не са били официални документи, но са позволявали на военните да представят в политическите и обществените дебати своите възгледи и искания – например за по-големи усилия във въоръжаването.

Имате ли пример за това?

В сценария на Хакет Варшавският договор успява да настъпи в Западна Германия. Сили от САЩ отблъскват съветските войски. Хакет подчертава, че успехът на НАТО в неговия сценарий, който се развива през 1985 г., е възможен само защото пактът е направил повече за своята отбрана през последните пет години в сравнение с „пропиляното време преди това“. Хакет пише, че без тези усилия руснаците биха могли да стигнат до река Рейн, западният отбранителен съюз да се разпадне, а Западна Германия да бъде унищожена. Влияние оказва и белгийският автор Робер Клозе със своята книга „Европа без защита“ от 1977 г. Той предупреждава, че Западът може да загуби в надпреварата със Съветския съюз, ако не подходи решително към своята отбрана. Клозе предрича, че противникът ще превземе Западна Германия само за два дена. През 80-те години настояванията на тези автори за енергично конвенционално въоръжаване най-накрая бяха чути. Това даде сила на НАТО.

И днес се чуват призиви европейците да инвестират повече във въоръжените си сили. Най-вече от Доналд Тръмп.

Такива призиви имаше още през 80-те години. Днес вече никой не очаква мащабни танкови битки в Централна Европа, каквито се разиграват в някои сценарии. Но точно както и тогава, Русия днес отново поставя на изпитание сплотеността на НАТО. Още през 80-те години военни експерти си задават въпроса дали НАТО ще остане единен, ако започнат удари от изток. И днес трябва да се запитаме дали американците ще се сражават за Талин. Вероятните сценарии днес обаче са други: става дума за ограничени руски атаки, например срещу Естония, за да се изпита единството на Запада.

Съмненията относно надеждността на американците днес са по-силни, отколкото през Студената война, особено откакто Тръмп постави под въпрос член 5 от Договора за НАТО, задължението за взаимопомощ на членовете на пакта.

И през 70-те и 80-те години се изразява загриженост, че Съединените щати не биха рискували всичко заради европейските си партньори. „Накъде отива НАТО?“ – пита с тревога германският генерал Йоханес Щайнхоф през 1976 г. и извежда няколко искания. Първото гласи: стратегическият ядрен потенциал на САЩ трябва да остане ядро на възпирането за Западна Европа, особено в случай че европейските партньори от НАТО не могат да спрат с конвенционални оръжия нападение на Варшавския договор. Следователно ядрените оръжия трябва да останат основни за възпирането.

Шефът на германското разузнаване Мартин Йегер предупреди, че Германия е цел номер едно за Русия и броят на хибридните операции ще нараства. Може ли подобни действия да бъдат предотвратени чрез възпиране?

Проблемът с хибридните операции е, че причинителят обикновено остава скрит и е почти невъзможно да се докаже ясно кой е отговорен за тях. Използването на саботьори, атентатори и агенти всъщност не е нещо ново, подобни методи играят роля и в сценариите от Студената война. И тук има паралели с настоящето. Новото са полетите на дронове. Саботажите срещу военни кораби в корабостроителници, които видяхме през последните месеци, са класически пример за хибридна война, те и през 80-те са изглеждали възможни.[1]

Цитирате американския писател Джонатан Шел, който пише през 80-те години, когато се очертава конфронтацията между САЩ и СССР: „Доктрината за възпиране принуждава света да съществува на ръба на унищожението, защото всяка нация, която би отстъпила с крачка или две, би предала своите интереси и своята независимост на опонентите“. Това схващане било ли е широко разпространено?

Шел описва въздействащо дилемата на времето. Възпирането гарантира, че конфликтът между блоковете няма да влезе в гореща фаза, но надпреварата във въоръжаването тревожеше много хора. Между 1980 и 1990 г. са публикувани на английски близо 250 романа и разказа, в които става дума за следващата война – най-често ядрена. Разбираемо е, че подобни сценарии тревожеха много хора.

Интензивното въоръжаване на Запада обаче беше съпътствано от предложения за диалог към Източния блок. Твърде слаб ли е диалогът днес?

През Студената война, дори когато преговорите бяха затруднени, Западът и Изтокът бяха в постоянен диалог. Техни представители се срещаха в Женева и Виена, обсъждаха разоръжаването. Когато другата страна е готова да се ангажира с диалог, това само по себе си дава сигурност. Затова сериозните разговори между противници винаги са добра идея.

Превод от немски Людмила Димова