Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е измежду най-страшните. Турците никога не са помисляли, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук.“ Откъс от покъртителния репортаж, публикуван във в. „Дейли Нюз“ на 2 август 1876 г.

Аз мисля, че хората в Англия и въобще в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да призная, че и самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели се ще удивят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цветущо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички – бедни и богати – се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и да пише. И накрая процентът на грамотните в България е толкова голям, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти? И друго, аз мислех, че изгарянето на български села означава изгарянето на няколко колиби, направени от кал, които нямат голяма стойност в действителност и които могат да бъдат възстановени. Бях особено много учуден да установя, че множеството от тези села са наистина добре построени, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха сравнително значителен брой хора, които бяха постигнали равнището на всички удобства, и че някои от тези села могат да служат като пример на много английски и френски села. Истината е, че българите, наместо диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани и мирни люде. Що се отнася до въстанието, слаб опит за такова е имало в три или четири града, но в Батак не е имало никакви прояви и дори се вижда, че нито един турчин не е бил убит тук.

Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите да са оказали някаква съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, пристигнал с башибозуците и поискал да бъде предадено оръжието. Жителите отначало отказали, но все пак предложили да го предадат на редовните войски или на каймакамина в Пазарджик. Ахмед ага отказал да позволи това и продължил да настоява оръжието да бъде предадено на него и неговите башибозуци. След значително колебание това било направено. Не трябва обаче да се предполага, че това оръжие е било специално подготвено от жителите за въстание. Оръжието е обикновено и всеки християнин или турчин го носи открито. Такъв е обичаят тук. Какво е последвало предаването на оръжието, ще бъде най-добре разбрано с продължение на разказа за видяното вчера. На мястото, където слязохме по главната улица на селището, насъбралите се около нас хора показаха край пътя купчина от пепел. В нея можеха да се различат голям брой калцинирани кости. Тая купчина изгорени убити тела показва, че турците са правили напразни и неуспешни опити да изгарят труповете.

Малко по-нататък стигнахме до нещо, което ни изпълни с ужас и жалост. Това беше скелетът на младо момиче, не повече от петнадесетгодишно, захвърлено в хендека край пътя и отчасти покрито с отломките от разрушена стена. То беше все още облечено в женска риза. Глезените – обути с чорапи без стъпала, но малките крака, от които обувките бяха смъкнати, бяха голи и поради това, че плътта беше изсъхнала, вместо да се разложи, изглеждаха почти съвършени. На черепа имаше дълбока рана. Богата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше все още повлечена в прахта. Трябва да се отбележи, че всички скелети на жени, намерени тук, са облечени само в женски ризи. Това нещастно дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и скъпоценности или от чиста бруталност, след това изнасилено и убито. Ние говорихме с много жени, минали всички етапи на мъченията, но без последния. Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, които тя би могла да носи със себе си. Мнозина поемали грижата да я изнасилят, а последният от тях я убивал или не, съобразно каквото му е настроението.

На следващата къща ни спря мъж, за да покаже останките на своя малък сляп брат, жив изгорен. Видяхме купчина от калцинирани кости. Грубият селянин с мъжествено лице се свлече на земята и зарида като дете. Обезумял, изглежда той не разбираше, че нещастното сляпо момче е по-добре сега и че той би трябвало да благодари на турците, наместо да плаче за брат си…

Сега вече се приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета гниеща плът. Въздухът е тежък, с тегнеща до припадък миризма, която се увеличаваше все повече с нашето придвижване напред. Всичко започна да става ужасно. Училището е от едната страна на пътя, черквата – от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени. Точно край училищната сграда има широка, недълбока яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но кучетата ги изровили отчасти. Вода е напълнила ямата и сега тя се е превърнала в ужасен резервоар за утайките от канализационната система, с плуващи наоколо или наполовина стърчащи в калта човешки останки. Наблизо, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото, има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела, които плуваха из водата. Бреговете на рекичката са били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето и ядени от кучетата. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла далеч надолу по своите брегове, през тесните канали и тъмните дефилета, под дебелите храсти и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние чак до Пещера и дори до Пазарджик. Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и като го държахме до носовете си, продължихме нашето изследване.

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да се огледаме около нас. Видяхме, че мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от пет до шест фута по-високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънък слой от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута и ужасната миризма идва именно от там. Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в съседство до селото. Хората, изпратени да извършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така, както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те направили опит да покрият безкрайната грамада от гниещи човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да смеят да влязат вътре. Успели са само частично. Оттогава кучетата са се захванали за работа там и от тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце – в ужасна безредица. Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем напълно да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, смазани под тежките камъни; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са погинали, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица… Всички лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасяваща маса. Сега те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жътварите гинат тук – в черковния двор.

Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дърворезбите, но все още запазена без особени повреди. Ниска постройка с нисък покрив, подпрян с тежки и неравномерни арки, които изглеждаха високи само колкото едър човек да може да мине под тях. Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Никога не съм могъл да си въобразя нещо ужасяващо до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да напуснем страшния дом на чумата. Навсякъде ужаси след ужаси…

От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е измежду най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помисляли, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично: „Християните не заслужават дори да бъдат погребвани. Нека ги ръфат кучетата“.

Ние говорихме с много от хората, но нямахме сърце да изслушаме историите на много от тях. Ограничавахме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод не би могъл да даде по-добра представа за ужасяващия характер на клането и начина, по който цели семейства са били унищожени. „Колко души имаше вашето семейство?“ – питахме ние. – „Десет“ – беше може би отговорът. – „Колко са останал живи?“ – „Двама.“ – „Колко бяхте вие?“ – „Осем“. „Колко са останали?“ – „Трима.“ – „Колко души бяхте вие?“ – „Петнайсет.“ – „Колко са останали?“ – „Пет.“ И така нататък за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали от един до пет души. Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни и хубави синове – Георги, Иванчо и Стоян. Те били оженени за добри и работни невести – Райка, Стоянка и Анка – и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Летко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. Семейството е наброявало всичко деветнадесет души, живеещи под един покрив. От цялото това цветущо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала само тази стара, нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло и горката стара жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше в отчаяние. Възрастен мъж ни разказа за своя вуйчо Благой Христов, уважаван старейшина. Той имал пет женени синове, които имали двадесет и седем деца. Семейството наброявало общо с жените тридесет и девет души, събрани под един и същ покрив. От това голямо семейство останали живи само осем души…

А що се отнася до днешните условия за живот на хората, прибрали се отново тук, просто е ужасно да се помисли. В покрайнините на градчето турските власти са построили няколко дървени навеса, под които завърналите се българи спят, но те нямат за препитание нищо друго освен това, което изпросят или заемат от своите съседи. В допълнение на това с дързък цинизъм и пълно пренебрежение към европейските искания идва заповедта на турските власти да се събират редовните данъци и военни облагания точно така, както това е ставало преди събитията. Ако поставите въпроса пред Високата порта в Цариград, там ще отрекат този факт с най-благовидните протести и ще дадат най-дълбоки уверения и обещания, че всичко ще бъде направено, за да се помогне на пострадалите. Но навсякъде хората от изгорелите селища идваха при г-н Скайлър, за да засвидетелстват един и същи факт: ако те не платят данъците и военните вноски, над тях надвисва заплаха да бъдат изгонени от заслоните и ъглите на съборените стени, където те са намерили временен приют. За тях е просто невъзможно да платят данъците, а какъв ще бъде резултатът от тези искания, трудно е да се предвиди. Правителството има голяма нужда от пари и трябва да ги намери. Всяко село трябва да изпълни своя редовен наряд от данъци. Живият трябва да плаща за мъртвите.

Превод от английски Теодор Димитров