Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

Стоян Заимов в своите „Етюди върху „Записките“ на Захарий Стоянов“ (1895) предлага една изключително интересна и проницателна историософска схема за „петте истини, на които се крепи българската свобода“. Става дума за подредба на основополагащите събития, които, вкопчени едно в друго, задават историческата верига, изтръгнала „Майка България от тирановите обятия на Османската империя“.

Всяка една от тези „пет халки на историческата верига“, настоява Стоян Заимов, си има собствен ковач – исторически ковач или политически фактор.

Първата халка на историческата верига е Българският таен революционен комитет (Левски), както и делото на по-сетнешните апостоли, събрани в Гюргево.

Втората – Априлското въстание (1876).

Третата – клането и ужасът след него.

Четвъртата – Цариградската конференция, на която се прави опит да се даде някаква автономия на българите (23 декември 1876–20 януари 1877).

Петата – руско-турската война (1877–1878) след неуспеха на конференцията.

Ковачите на историческата верига, пише Стоян Заимов, „бяха Васил Левски, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски и неколцина други“. Те „бяха още и чуковете, пробудили младежта, недоволните в градовете и селата, наковалнята бе обещаната свобода, а материалът – доскоро покорната рая“.

Но за да стане възможна тази схема, някой е трябвало да нанесе първия удар по наковалнята на общата свобода, да обикаля нечут и невидян надлъж и нашир. Да бъде едновременно всеки и никой. Да е „отвън наглед – божа кравичка, отвътре – страшен лев, който да разклати Турция и тя да потрепери“, настоява поп Минчо Кънчев в прочутата си „Видрица“.

Ясно е едно и по него не може да има спор: „Ако Левски бе организационният гений на борбата за свобода, а Ботев поетическият ѝ гений, то Априлското въстание намери своя майстор в лицето на Георги Бенковски, роден революционер и стратег“ (Иван Хаджийски, „Психология на Априлското въстание“). Както е ясно и че въстанието на инак мирните и слабо въоръжени българи с техните черешови топчета е било обречено, не е могло да не завърши с кървав погром.

Но отзвукът по цял свят е огромен. Благодарение на репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан в „Дейли Нюз“ и на френския дописник Иван дьо Вестин във „Фигаро“, на речта на писателя Виктор Юго във Френския сенат и на пламенните слова на Уилям Гладстон, събрани в книгата му „Българските ужаси и Източният въпрос“. Без да забравяме и за англичанина Робърт Джаспър Мор, чийто пътепис „Под Балкана. Бележки за едно посещение в Пловдивска област през 1876 г.“ също изиграва огромна роля за обръщането на световното обществено мнение в полза на страдащите българи. Включително и със сърцераздирателните си описания като това за трагедията на Батак: „Преди Батак е бил процъфтяващо селище с 680 къщи и население от около 9000 души… Надвесени над порутените си домове, групи бедно облечени, полугладни, бездомни жени с облени от сълзи лица постоянно клатеха телата си напред и назад и в продължение на целия Божи ден издаваха тихо плачевно ридание, което беше сърцераздирателно оплакване на техните заклани роднини“.

Да, Април 1876 г. може и да е „въстание на нетърпеливите и обречените“, както настоя наскоро проф. Андрей Пантев, но с какво намалява това неговото значение? И как да си обясним факта, че датата 20 април досега не е била официален празник? А защо да не е и нашият национален празник? Нима с нея не започва летоброенето в най-новата ни история?

Защото без саможертвата на 20 април нямаше да има никаква последваща освободителна война и никакъв 3 март. Защото тъкмо чрез своите страдания българите се появяват отново като народ на картата на Европа. Което само по себе си е знаменателно и невероятно.