Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

„На един дъх“, Георги Борисов, Издателство за поезия Да, 2025 г.

През 1990 г. тъкмо е паднал режимът, всичко бушува с еуфорични отблясъци. Все още има меко есенно слънце през октомври, когато под асмата на Литературния музей в Стара Загора по време на конкурса „Веселин Ханчев“ се е разположило журито – членовете Георги Борисов и Румен Леонидов, и председателят (самият!) Константин Павлов. Девойките поетеси се щурат насам-натам и искат да си покажат стиховете, но някой ги е посъветвал да не влизат по стаите на членовете, а тук, под обедната асма на двора. Оттогава Георги Борисов носи образа на поетически сатир. Той е силен, талантлив, мощен играч със стихиите. В същата година журито не присъжда голяма и първа награда, а втората е за Бойко Пенчев. Стихотворенията на победителя са в поетиката на Фурнаджиев и Борис Христов. В същия стил са и тези на поета Николай Тончев, тогава с Бойко още студенти. Може би Георги Борисов е бил един от образците – митологичен, библейски, пантеистичен, с експресионистичен размах в класически римуван стих.

Започвам да следя Георги Борисов някъде от това време, от книгата му „Пришълец“ (1992), вече четвърта по ред. С новата „На един дъх“, книгите му са общо 15. Обикнатият лирически герой на Борисов обикновено е в средиземноморски контекст, сред кипариси и смокини, тип Йов, само на пръв поглед жертва, самотник, нематериален до кости, мъжкар сред омаен животински и растителен свят. Но мъжкарят само косвено принадлежи на жените: „плачат всички тела на жени покрай мен от любов“. Не в него, а покрай него, а той е отдаден изцяло на поезията. Тя „изисква върховно напрежение, състояние на краен предел и подем“ („Моите истории“, том 1). Георги Борисов е изключителен пример за професионален писател, който внимателно работи със своята библиография. Не само поезията му е драматургична, но и списъкът с творчеството му. Пише и мисли по този начин: „Моята книга е моята крепост“.

С „На един дъх“ Борисов доплита дантелата. Тук са поетическите отломки от мемоарите „Моите истории“, 1 и 2 том, подготвителните наброски към различни творби от миналото, някои варианти, като например „Смъртта от първия етаж“ за таткото на Митко от „Моите истории“, бележки от проучвания. И не са само обичаните класически римувани, но също и свободни, поезия в проза, афоризми. Те сдвояват или раздвояват, дописват старите писма от пощенската кутия. Четенето е минирано с подозрение, че вече някъде другаде сме чели това стихотворение или афоризъм. Книгата държи нащрек верните читатели на Георги Борисов. Да му мислят новите, които ще се учат да четат отзад напред, докато объркването премине („бъркотията, която ще ни завърти като заклани кокошки около дръвника“). Тези творби играят ролята на словесни детски упражнения, били са използвани за загряване преди състезанието. И сега са попаднали в едно непредвидено задръстване. Перфекционизмът на Георги Борисов да бъде изцяло и докрай отдаден на писателското дело е развил интересен автокритически подход. Някои писатели с право отказват да разчитат на бъдещите си изследователи, като се наемат да свършат тяхната работа. Нека и това направят! Поклонник на правилото „нито ден без писане“, Борисов вероятно е развил и някаква ревност спрямо многобройните си преводи, една изтощителна и денонощна работа. Да бъдеш редактор е присъда завинаги, редактираш постоянно независимо чии творби, а твоите са ти винаги подръка. Преподреждането на стихове е перманентно упражнение за Борисов през годините. Той без почивка играе с идеята си за цялостност и завършеност. Само дето досега преподреждаше избраните си произведения, а сега преподрежда „излишните“. Изважда на показ самата подготовка за написването на титулярите.

Дъските на оградата са заковани, а творбите от „На един дъх“ са разстоянията между тях. Били са пренебрегнати преди, а сега се оказват въздухът.

Силната метафоричност на стиховете (Г. Б. обича да ги облича в образи), изведена на мизансцен, захапва собствената си опашка. Никоя книга не е сама по себе си, а е книга за друга книга. Както впрочем винаги е било.

Vindex litterarum (лат.) – защитник, спасител на литературата или отмъстител за писмеността.