Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Вера Млечевска е куратор на проекта „Как живеем“ на Рада Букова и Лазар Лютаков, с който България участва във Венецианското биенале

В трескавата подготовка на българското участие във Венецианското биенале сякаш не беше времето да говорим за самия проект и за ролите ви в него. Каква беше вашата роля като куратор в проекта „Как живеем“ – инициатор, идеолог, организатор, съавтор...?

Каквато често е ролята на куратора – да оцени как една идея може да проработи като изложба; как работите си кореспондират една с друга и с даденото пространство; да оцени какъв е потенциалът на авторите да изпълнят произведенията, които са замислили; да оцени как тази изложба би кореспондирала с контекста на Биеналето. Също така на идейно ниво имаше неща, които ми бяха любопитни и ме вълнуват. Например фактът, че изложбата борави с една съвременна материалност, която е дълбоко проблематична. В България и не само тук, на много други места всичко старо се изхвърля и се слага нещо напълно ново, но направено от нетрайни материали, които изгубват красивия си съвършен вид за кратко време, а после остават като грозна материя години наред. Тези неща са направени с трайност ден, година, пет... В първия момент те са направо съвършени. Всичко това е до голяма степен подчинено на модата, на потребността нещата вечно да се заменят с нови и модерни, което е един също любопитен аспект от прочита на историята на капитализма. Според някои теоретици именно модата тласка някои центрове на предмодерна Европа към все по-голям разкош и изобилие и експанзията на междуконтиненталната търговия. Това постоянно предоговаряне какво ще бъде следващото модно нещо, как ще се хареса на потребителя и постоянната потребност от надскачане бяха теми, които обсъждахме с авторите, и част от тях влязоха в апликационния текст. Така че, да, в един момент ни обединяваха общи идеи, които ни задвижиха заедно, а после всеки от нас пое ангажимента да реализира своята част по изложбата.

Сигурна съм, че при реализацията на проекта е имало трудности и препятствия – винаги има такива. В ретроспектива – какви бяха те?

Да, имаше различни обструкции. Отидохме за пръв път да видим пространството едва през март, тъй като всички дейности по организацията бяха временно спрени. Това ни натовари всички, художниците не бяха виждали мястото, в което само след два месеца трябваше да правят изложба. Всичко трябваше да се прави почти за след два дни – всички текстове, чертежи, работата по книжката беше много експресна. Работеше се в абсолютна спешност, което е доста затормозяващо.

Общо е желанието, мисля, България да продължи да участва във Венецианското биенале и занапред. Разбира се, всеки път ще има нов конкурс и нов проект, обаче натрупаният опит е много важен. Сигурна съм, че дори и най-подготвеният човек попада в обстоятелства, за които не е мислил. Така че от позицията на вашия вече натрупан опит какво е важно да знаят бъдещите участници във Венецианското биенале?

Има много неща, които човек реално не може да предвиди, но те се случват в определен момент на определено място. Следващия път на друго място, проблемите биха били от различно естество. В интерес на бъдещите участия на България в Биеналето е конкурсът да се проведе много по-рано, тъй като ние работехме на ръба на възможното. В самата Венеция също има множество фактори, които не винаги са предвидими. Например имаше павилиони, които си сменяха заглавието на изложбата, визията и деня на откриването, за да се отличат от други. Във Венеция павилионите влизат в една донякъде конкурентна ситуация, която се поражда именно в специфичното време, в което се случват нещата. Също така, човек ненадейно получава солидарност и разбиране от хора, от които не очаква, и понякога се разминава именно с хората, на които се доверява и на които разчита. Според мен човек трябва да е нащрек във всеки един момент на местна и на венецианска земя.

Въпросите зададе Диана Попова

Наградите

Златен лъв на 58-ото Биенале във Венеция получи павилионът на Литва „Слънце & Море (Марина)“, опера пърформанс на Лина Лапелите, Вайва Грайните и Ругиле Бардзюкайте. Златният лъв за индивидуално участие в международната изложба бе присъден на Артур Джафа от САЩ,  а Сребърният лъв за млад автор – на Харис Епаминонда от Кипър. Наградата за цялостен принос в изкуството бе дадена на Джими Дъръм от САЩ. Със Специално споменаване журито начело със Стефани Розентал от Германия отличи Отобонг Нканга от Нигерия и Тереза Марголес от Мексико, както и павилионът на Белгия.