Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„Бурята“ от Уилям Шекспир, режисьор Виктор Бодо, Театър „Арон Тамаши“, Сфънту Георге, Румъния. Гостуване на 9 юни 2026 г. в Театъра на българската армия

Виктор Бодо активно работи в Германия, Унгария, Австрия и приносът му за развитието на съвременния сценичен език е отбелязан с Европейската театрална награда Нови театрални реалности. Започва като актьор в трупата „Кретакор“ на Арпад Шилинг, а с адаптацията на „Процесът“ от Франц Кафка в Театър „Катона Йожеф“ в Будапеща идва и режисьорското признание. Кафка e сред важните автори в творчество на Бодо, както и предвестникът на кафкианската гротескност – Гогол. С моноспектакъла „Дневникът на един луд“ по Гогол Виктор Бодо се представи за първи път в България през 2017 г. А през 2026 неговата версия на „Бурята“ от Шекспир бе в международната програма на фестивала „Варненско лято“ и на платформата „Световен театър в София“. Спектакълът е решен в присъщия за режисьора експериментален подход към класиката. Впечатлява с динамична визуална среда, хумор, музикалност и актьори с необикновена изобретателност и енергичност.

От двете страни на сцената има по един огромен вентилатор, а в дъното са наредени столове за персонажите – актьори от пътуваща трупа или зрители като нас (сценография Ханна Ерош, светлинен дизайн Шандор Баумгартнер). Насън или наяве се развиват събитията? В началото Миранда, като че упоена, следва баща си Просперо, а Ариел (Янка Короди) избутва истинска пералня на сцената и прави балончета с перилен препарат. Намигване към известната марка, дошла от Великобритания, или към английския бард, с когото страната се идентифицира. Подобна двузначност протича до самия финал – смесват се гротеска и лирика, реално и абсурдно, горница и долница, за да се изиграе още веднъж знаменитата притча за бурята, след която на самотен остров се озовават враговете на Просперо (Тибор Палфи). И законният херцог на Милано се изправя срещу брат си, узурпирал миланския престол, и неговия съюзник – краля на Неапол. Особено смешни са заговорниците в тази история. Едни планират да убият краля на Неапол, за да завземат властта, а други да завладеят острова, като убият Просперо. Плановете им се провалят по комичен начин от вездесъщата/ия дух Ариел и идва прошката и помирението. За пореден път са определени границите между реда и хаоса. Просперо отново справедливо ще управлява Милано, а Ариел е на свобода! И финалната песен е жизнеутвърждаваща (композитор Клаус фон Хайденабер).

Утопия на фона на свят, в който възстановяването на човешкото общуване и спирането на военните конфликти се оказват непосилни задачи, а думата свобода звучи някак деформирано. Деформиран е и гласът на Калибан (Бенце Коня-Ютьо) в спектакъла – чудовището, заварено на острова от Просперо. Калибан е усвоил езика на хората, но не и изначалните добродетели свобода и съвест. И всичко това се провежда от актьора през действието и през прецизните модулации на гласа.

Поп/културните препратки и остроумието на режисьора предизвикват въображението и с минималистични средства се постигат ярки образни решения. Театър, изграден с доверие в изначалната сила на сценичните изкуства. Оттам идва спонтанната радост от играта, в която зрители и артисти са заедно. И като в джаза – основната тема се разработва чрез съвременни идеи и етномотиви. Хем е ново, хем е добре познато, хем е Шекспир, хем сме си на Балканите или пък в Трансилвания, ще рече – нейде през горите (от лат. trans silva). Оттам идва тази великолепна трупа, която толкова заразително разкрива природата на човека в окото на бурята. И когато тя утихва, както и страстите, които са я развихрили, хората смирено продължават нататък. Всичко е било илюзия или сън? За кой ли път се питаме.

Спектакълът се играе на унгарски език, защото Театър „Арон Тамаши“ е унгарски, намира се в румънския град Сфънту Георге. Макар и гост в този театър, Виктор Бодо е намерил в трупата съмишленици, с които първо да разглоби Шекспировата пиеса и после наново да сглоби смислово-емоционалното ѝ единство. Проявяват се с нова сила ярките цветове на текста като в картина след реставрацията. За миг сме надникнали в „окото на бурята“ и сме видели, че само привидно е ясно, а всъщност наоколо са ветрове.