Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Разговор с родената в Йоханесбург, отраснала в Кейптаун и живееща от 2018 г. в Берлин вокалистка и авторка на песни Луси Крюгер

На първо място, заглавието на този текст беше замислено като „Луси Крюгер е исангома“ (в зулу културата – посредници между света на предците и нашия свят, лечители, церемониални фигури в общността) – спонтанно екстатично възклицание, споходило автора на текста по средата на предишния (първи) концерт на Lucy Kruger & The Lost Boys в София, организиран от „Аларма Пънк Джаз“ през 2024 г. С уговорката, че тук не става дума за каквато и да било културна апроприация: Луси Крюгер е бяло момиче от Кейптаун и нито е наследничка на някоя от коренните южноафрикански традиции, нито има претенцията да включва елементи от тях в музиката си. Дори напротив, по собствените си думи изпитва огромна почит към културното и музикално богатство на Южна Африка, но въпросът е сложен и все още твърде чувствителен от историческа и социална гледна точка, за да постави тя самата себе си в едно изречение с южноафриканските певчески традиции. Което обаче не изключва подсъзнателните влияния на културната среда, в която си живял. На концерт музиката на Луси и нейните „Изгубени момчета“ е естествено ритуално изживяване, което носи усещането повече за общение с духовете (в тяхната абсолютна стойност, без да ги причисляваме към конкретна култура), отколкото за съзнателно програмиран арт рок пърформанс. Все едно че гледате ранните Ник Кейв, Джими Хендрикс или Пати Смит на сцената, само че от много, много по-близко. И да, има нещо „неевропейско“ в музиката на Луси – нещо отвъд всички западни жанрови определения на музикалната ѝ вселена – „арт поп“, „дрийм поп“, „инди нойз“, „ембиънт рок“, „постпънк“ и т.н. Може би е просто различният опит да идваш от другия край на света, може би естественото богатство на гласа ѝ и предизвикателствата непрекъснато да го изследва и да експериментира с формата и мястото му в музика, а може би е природната ѝ деликатност – първото нещо, което веднага се забелязва (и на сцената, и в обикновен разговор) и ни кара да ѝ вярваме, както никога не бихме повярвали дори на най-харизматичната рок звезда.

Започваме от албума Heaving („Издигане“), около чийто репертоар до голяма степен беше изграден концертът преди две години и който бележи нов етап в творчеството на Lucy Kruger & The Lost Boys...

В началото бяха скици на песни с определена концепция, не много сложна – просто исках да използвам гласа си по малко по-физически и изразителен начин, защото мисля, че в предишните три албума многократно бях споделяла това желание да се фокусирам върху гласа си и... да се откъсна от нещо. В известна степен мисля за трите албума, които доведоха до Heaving, като за подготовка за действително изразяване на нещо, но и за самия физически акт на изразяване. И така, размишлявах много за гласа като за нещо физическо, като за мускул, но също и какво е гласът, какво представлява от културна гледна точка, защото предполагам, че гласът е и доста полово обусловен... Имам гласа на жена, но се чудех какво означава от гледна точка на това как съм била възпитана да го използвам и какви са действителните му качества. И да, по онова време четях за историята на гласа и как се възприема той, какво означава, когато мъжът повиши глас, и каква е разликата, когато жената повиши глас, или какво означава, ако една жена крещи. И е много интересно да се мисли как... си бил обучен да използваш гласа си. Чувствах, че искам да експериментирам с това. Предполагам, че в писането на текстове има толкова много автобиография, но е и доста интелектуално... А аз исках да усетя какво би било... – тъй като всеки глас е толкова специфичен. Какво се случва, ако просто използваш гласа си – действителния глас, а не текста, който е прикрепен към него – като форма на автобиография. Това означава по-малко контрол, но също така и възможност да си играеш повече с гласа, предполагам. И така, опитах се да постигна това на физическо ниво, но накрая по естествен път се получи така, че текстовете също се фокусираха около тази тема.

Албумът, който създавате, обаче първоначално не е планиран по този начин. Разкажете ни тази история.

Предполагам, че търсех нещо, което е по-малко уязвимо по един... откровено чувствителен, интровертен и тих начин. А всъщност мисля, че в крайна сметка създадох нещо, което беше дори още по-уязвимо, защото истинското изразяване и липсата на сдържаност, евентуално провалът и прекаляването разкриват повече от теб, отколкото когато се сдържаш. И все още мисля, че бих могла да стигна много по-далеч, но това беше началото на нещо... Трябваше да го направя сама по някакъв начин, поне част от продукцията трябваше да направя сама, защото изискваше един вид самотно експериментиране, което означава, че трябваше да се доверя на себе си по отношение на измислянето на повечето от частите. Това също оформи стила на продукцията. Междувременно бях получила финансиране за създаване на албум и очаквах да имам около година, за да го запиша – един съвсем различен албум, за който исках аранжиментите да са доста сложни и красиви. А се оказа, че имам само два месеца и обстоятелствата наложиха да го завърша супербързо. И тогава онези първоначални скици на песните се явиха като благословия – към тяхната суровост се чувствах някак силно привързана. И така времето ме принуди да се насоча към тези песни, от което в крайна сметка сега се чувствам доста доволна.

Доколко се отдалечават песните ви от първоначалните си версии, когато ги свирите на сцената с тази чудесна група, с която сте през последните години – с традиционна рок структура, но включваща и някои специфични инструменти като виола и втори флортом? В какви отношения са записаните песни със собствените си огледални отражения на концерт?

Като се замисля за концертите на живо, да, сякаш винаги е било така – още в първата ми група Medicine Boy, в която работех с един от най-близките ми приятели Андре Лео. И днес се чудя как да си отговоря на този въпрос, но връзката между двете е както първо да изучаваш театър и после да излезеш на сцената – концертите винаги придават на песните малко по-различно измерение, което идва от изпълнението на живо. И песните се развиват по съвсем естествен начин благодарение на изпълнението им на живо. Това е, предполагам, едно от истинските, наистина прекрасните неща за мен, след като се преместих в Европа – че имаме възможността да свирим на живо много често, което отваря пространство за разширяване на границите на песните. Групата, с която работя, има доста традиционен инструментариум, като изключим виолата, но някак си все пак те намират начин да звучат необикновено. А песента Half Оf А Woman, тази, в която аз свиря на флортом, всъщност е от албума Sleeping Tapes for Some Girls („Касетки за сън за някои момичета“), който беше много интимен, малък, нежен албум. Но концертите я превърнаха в нещо съвсем друго, сякаш избухна... Не знам, има нещо като пристрастяване към интензивността, когато свириш на живо. Надявам се обаче, че това, което правим на сцената, не е някакъв вид насилена агресивност, а просто води до по-наситено усещане... Докато, когато слушам записана музика, от нея искам да получа съвсем различно преживяване. Знам, че понякога може да е хубаво да бъдеш звуково атакуван, но като цяло не това търся, когато слушам записана музика. Да, двете преживявания за мен се оказват доста различни. В настоящия момент концертите сякаш са ми по-важни, но смятам, че по-голямото предизвикателство е да постигна това, което искам, на запис, отколкото на живо.

Тоест първоначалните ви скици, както и някои отдавна завършени и записани песни, могат да поемат в неочаквани посоки, когато излезете на сцената?

Предполагам, понякога осъзнавам, че са го направили, още докато ги репетираме. Това наистина се случва и в момента, докато ги свирим на живо. И го осъзнавам, когато се върна в Южна Африка – понякога свиря там със старата си група, с оригиналните Lost Boys. Всеки път, когато се връщам и намирам музикантите все още при версията на дадено парче, което сме свирили последно при предишната ни среща, осъзнавам колко много е пътувала песента сама, без това да е твърде осъзнато движение. Ние не сме в никакъв случай група, която импровизира на живо, така че развитието на песните е по-скоро неусетно, случва се с течение на времето.

Луси Крюгер се завръща с групата си The Lost Boys в София на 3 октомври, събота, по покана на „Аларма Пънк Джаз“ и Indioteque за концерт в Голямата зала на клуб *Mixtape 5*. От българска страна преди тях на сцената ще излязат Mono & The Stereos. На следващия ден, 4 октомври, Lucy Kruger & The Lost ще свирят за първи път и в Пловдив по покана на НФ „Пост Култура“.