Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Збигнев Херберт не се нуждае от представяне. Големият полски поет е представян в антологии и отделни издания, превеждан е от сериозни, големи преводачи. „Седмият ангел“ обаче за първи път среща толкова цялостно българския читател с поезията в проза на Херберт. Настоящият чудесен превод е на Здравко Кисьов. Една част от текстовете той е споделил още приживе със сина си Роман Кисьов, като го е поканил да създаде илюстрациите към тях, а друга синът открива в архива на баща си след неговата смърт. И така българският читател има наистина щастлива възможност – да чете 50 къси поетически творби в проза от този знаков не само за полската, а и за европейската литература поет. Всички те са от втората му, публикувана през 1957 г. книга „Хермес, кучето и звездата“.

Фрагментът е в основата на тези текстове. Те са лапидарни, „немногословни“, със сгъстена метафоричност. В тях не експресивността на чувствата, а способността за рефлексия върху света и човека, върху отношенията между тях е важната. Херберт е интелектуално мощен поет, той не избира да „излива“ душата и сърцето си, той дълбае чрез поезията си в неизразимото, търси скрития смисъл на нещата, създава техни „нови образи“, за да ни предаде или поне да ни насочи към онова, до което неговият поетически ум е достигнал. А то е наистина много. Поезията в проза на Збигнев Херберт по един удивително синтезиран начин разкрива сложността и нееднозначността на човека, на света извън него. От друга страна, тя предлага, без да настоява да ги приемем, „кодове“ за прочит, за нов прочит, за друга гледна точка към отношенията помежду им – чрез парадокса, чрез иронията, чрез демитологизирането на богове и хора, на предмети и артефакти.

Книгата на Херберт отразява една много същностна свързаност на поета – с предходни култури и цивилизации, с творци и техните творения, с един свят, който и до днес наричаме „класически“. Но поетът „чете“ по нов начин митовете и „разказите“ („Хермес, кучето и звездата“, „По пътя към Делфи“). Неговият Хермес е самотен, какво от това, че е безсмъртен. Така както самотен е човекът. Аполон е жесток и си „играе с главата на Медуза, съсухрена и грозна от старост“.

Връзката с вещния свят, с предметите и природата е особено важна за Херберт. Този свят може да „преоткрие“ нас, човеците, но може и да ни сдобие с тъга – знанието, на което винаги сме се уповавали, може да се окаже мъртво. „Смъртта на думите“ е тъжна прогноза за бъдещето, в което „в черната пръст ще останат разхвърлени звуци“.

Поетът в „Седмият ангел“ се безпокои за човека. Но не за онзи, който е влязъл в историята, а за онзи, който е извън нея. Защото индивидуално човешкото е важно за Херберт, той би искал то да бъде неотменна част от общия човешки ход.

Много важна рефлексия, която можем да открием в книгата, е върху твореца. Свикнали сме да го мислим, поне в една преобладаваща перспектива, като владетел на словото, своеобразен демиург, жрец. Тази романтическа по своя произход нагласа не е чужда нито на българската, нито на полската литература. Херберт обаче не желае да приеме тази гледна точка. Неговият „класик“ е „със запушено ухо“. И въпреки че „даже камъните чете“, „никога не се досеща, че жилките по мрамора в баните на Диоклециан са спукани вени на робите от каменоломните галерии“.

Много може да бъде написано за „Седмият ангел“ на Збигнев Херберт. Но най-важното е читателят сам да се срещне с книгата и да се запита с нейните въпроси, да приеме или отхвърли нейните отговори. Защото тя му дава тази свобода, както прави голямата литература.

И още нещо, което трябва да не се пропуска – доброто и сериозно издание обикновено предлага на читателя бележки, прочити, биографични данни. В случая това е сторено. Чудесната работа на издателите включва кратки думи от преводача, „историята“ на книгата от неговия син и неин илюстратор и задълбочен, сериозен текст на изследователката Калина Бахнева, който би могъл да ни заведе по-далеч в прочита на Збигнев Херберт.