Списание Култура - лого

месечник за изкуство, култура и публицистика

  • За изданието
  • Контакти
  • 02 4341054
  • Уводна статия
  • Тема на броя
  • Интервю
  • Сцена
  • Идеи
  • Изкуство
  • Книги
  • Кино
  • Под линия

Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

22 10

Никола Гюзелев – 90 години от рождението му

От Момчил Георгиев 0 коментара A+ A A-

По случай 90-годишнината от рождението на Никола Гюзелев ви предлагаме не хронология на житейския му път или цифри от статистиката за брой роли, спектакли, оперни сцени – това лесно може да се открие в мрежата. По-скоро обръщаме внимание на неговите музикални и човешки качества, на мястото му на звездния оперен небосклон чрез любезно споделените спомени от негови колеги и ученици в последните седмици на август 2026 г.

Но нека преди това отбележим любопитния и малко известен факт, свързан с началото на пътя му към световната слава. Какво ли е да стъпиш на една сцена с този артист, който те е вдъхновил на 15 години, след като си го чул в царския монолог от „Борис Годунов“ по радиото, и те е поставил пред избора между пеенето и рисуването? И да остави такава следа, че дори след като завършиш Художествената академия, да търсиш пътя към високото професионално вокално майсторство през най-добрите вокални педагози като Илия Йосифов и Христо Бръмбаров. И ето – след като вече си бил партньор с Павароти, Доминго, Катя Ричарели и десетки други оперни звезди по световните сцени, през 1973 г. в Техеран, в една постановка на „Борис Годунов“, са Гюзелев и големият полски бас Едмунд Косовски. Именно последният е запалилият искрата „Глас от радиото“ (впрочем гостувал и у нас през 1954 г. в зала „България“ с арии от Монюшко и Софийската филхармония). Тук вече Гюзелев е Годунов, а Косовски не е протагонистът, а е в ролята на монаха Пимен.

Следва колажът от спомени за Никола Гюзелев.

Анна Томова-Синтова, с която са заедно на сцената още от 60-те години във Военния ансамбъл: „С него имахме силна творческа връзка, изявена през годините чрез много успешни съвместни концерти и спектакли у нас и в чужбина – незабравими успехи в Париж, Лондон, Виена, Москва и др. Никола бе един от моите особено високо ценени и обичани колеги. Наред с богатия си гласов талант, той притежаваше щедро и таланта на художник, което винаги е обогатявало личната му интерпретаторска и певческа изява. Така той в кратък срок успя с достойнство да се нареди до големите Борис Христов и Николай Гяуров, продължавайки традицията на прочутите ни български баси! Той липсва в съвременния оперен свят, но оставеното от него творческо наследство ще бъде едно голямо, вечно вдъхновение за новите генерации. Нека великата сфера на изкуството и вечната светлина бъдат винаги с него! С респект и скъп спомен“.

Акад. Пламен Карталов: „Да бъда в творчески контакт с Гюзелев означаваше да работя с артист, който не беше само художник в буквалния смисъл – той рисуваше и живееше с багрите на живописта. Но неговото истинско платно беше човешкият глас, той беше живописец и на гласа си. Той владееше гласа като художник, който познава до съвършенство цвета, светлината, сянката и нюанса. Всеки звук имаше своя багра, всяка фраза – своя пластичност, а всеки образ, който изграждаше на сцената, носеше едновременно музикална и драматична дълбочина. Да режисираш такъв артист, беше не просто работа. Това беше сътворчество. Пред теб стоеше човек, който притежава рядката способност да превръща гласа в живопис, а сценичното присъствие – в изкуство. И именно затова срещите ми с Никола Гюзелев останаха за мен не само като професионални моменти, а като срещи с един истински голям художник – виртуоз на гласа, артист от най-висока класа и човек, към когото изпитвах дълбоко уважение и приятелско чувство“.

Александрина Милчева: „Забележителна бе срещата ни на сцената на миланската „Ла Скала“ в поставената за първи път там „Хованщина“ под палката на Руслан Райчев, а той в ролята на Досифей. В „Борис Годунов“ сме били заедно в „Метрополитън“ и на други места, имаме десетки съвместни участия в Реквием на Верди“.

За едно от тези събития в Берлин пак с диригент Руслан Райчев и участието на Стефка Евстатиева и Калуди Калудов разказва и присъствалата на концерта Людмила Чешмеджиева: „По онова време бяхме много силна група певци, прославящи България, и той беше типичният носител на отговорността и ангажимента към това, което правим на сцената, което сега не наблюдавам в най-младото поколение“.

Александрина Пендачанска: „Нямам дълъг сценичен опит с него, но го помня като сърдечен и топъл човек, с когото се работеше много приятно. Имали сме съвместни участия в Реквием на Верди в София и Пловдив. Също така записи имаме и много се радвам, че имаме документирани два наши дуета. Записани са в Първо студио на БНР за неговия диск с Вердиеви дуети, в който участва и Владимир Стоянов. И там останах с усещането за партньор, на когото можеш да се облегнеш и на когото можеш да разчиташ“.

Николай Карнолски, от първите специализанти в Академията за певци в дома на Борис Христов в Рим, на която Гюзелев става директор през 1994 г.: „Маестрото не беше академичен учител, той беше Майстор, приятел, съсед. Вратата на дома му сякаш беше отворена за всеки, но никой не се задържаше там случайно. Това беше един колегиален и едновременно семеен кръг, където музиката беше всекидневие, а занаятът се учеше покрай домакинските задължения. Началото на 90-те, когато аз бях част от този кръг, бяха сложни и съдбоносни години, в които всеки от нас се опитваше да изгради живота си отначало. По-късно той се беше отдръпнал и затворил между стените на своя домашен „храм“, но не преставаше да търси и събира около себе си съмишленици и „посветени“. А ние, които продължихме по-нататък сами по своя път в света на операта, разбирахме все по-добре с годините неговите изисквания, критерии, разочарования… И днес при всяко споменаване на Маестрото сърцето ми се свива като при споменаване на изгубен близък човек...“.

Грациела Вълчева-Фиеро е от същите специализанти в Рим: „Имах привилегията да познавам Никола Гюзелев не само като учител, но и като партньор на сцената. Винаги съм се учила от отношението му към текста и музиката, от онази точност и естественост, с която превръщаше фразата в нещо живо и силно въздействащо. В пеенето му имаше нещо дълбоко лично, почти живописно богатство от цветове и нюанси, което и до днес остава за мен дълбоко вдъхновяващо. Той беше артист с изключителна щедрост, който отдаваше безрезервно своята енергия и присъствие. За мен той остана пример и артистично присъствие, на което никога не съм преставала да се възхищавам“.

Проф. д-р Елена Каралийска: „Общуването с маестро Никола Гюзелев беше удоволствие и предизвикателство. Неговата ерудиция и чувство за хумор бяха впечатляващи. Респектът му към събеседника спомагаше за създаване на дългогодишни искрени приятелства. Педагогът Гюзелев зачиташе индивидуалността и личното пространство на младите таланти и моделираше у тях качества, които бяха необходими за тяхното израстване. Маестрото намираше път към заключените пространства на душите им с деликатност и търпение. Погледът му на художник „сканираше“ същността на всеки един от нас. Гюзелев знаеше как да провокира интерес и любов към оперното изкуство. Липсва ми. Светла да е паметта му!“.

Здравка Андреева-Мусева за работата на пианиста Тео Мусев с певеца: „За Гюзелев равноправието в партньорството на камерно-музикалния подиум беше conditio sine qua non. Никакъв проблем не беше за гласище като Гюзелевото да се изпъне на авансцената и „да зареве“: „Хахахахаха, блоха!“, извиквайки буря от възторжени реакции, покривайки пианото и третирайки го като полезен камертон и опора в солистичния ексхибиционизъм. И никой нямаше да му върже кусур. Най-малко опитният асамблист Тео Мусев. Но Гюзелев напълно искрено и хипермузикантски се допитваше до пианиста си за всяка фраза, динамика или темпо. Тео дори се удивяваше на скромния и плодоносен колаборационизъм от страна на една такава мегазвезда като Никола Гюзелев“.

Завършваме с мисли на Никола Гюзелев, споделени пред проф. д-р Мария Попова, авторка на една от книгите за него: „Пеенето е мисловен процес. Операта е велико изкуство. На нея съм посветил живота си и не съм се разочаровал. В изкуството няма връх и няма финал на постиженията. Такъв връх не трябва да бъде цел на таланта, защото той никога не може да бъде постигнат. Още от първите ми стъпки в изкуството мое верую стана изискването да търся свой личен почерк, а за тази цел е нужен не само изключително строг самоконтрол, но и сверяване с тези антени, които свързват артиста с публиката, с приятелите, с написаното и казаното за неговото изкуство.“

Споделете

Автор

Момчил Георгиев

Коментари

За да добавите коментар трябва да се логнете тук
    Няма намерени резултати.

Архив

  • Архив на списанието
  • Архив на вестника

Изтегли на PDF


  • Популярни
  • Обсъждани
  • Францисканската духовна революция. Разговор с Владимир Градев
    22.10.2026
  • Здравка Евтимова – Истории за доброто
    22.10.2026
  • Писането като молитва
    22.10.2026
  • Васил Казанджиев и Юлия Христова: срещи с музиката
    22.10.2026

За нас

„Култура“ – най-старото специализирано издание за изкуство и култура в България, чийто първи брой излиза на 26 януари 1957 г. под името „Народна култура“, се издава от 2007 г. от Фондация „Комунитас“.

Изданието е територия, свободна за дискусии, то не налага единствено валидна гледна точка, а поддържа идеята, че културата е общност на ценности и идеи. 
Езикът на „Култура“ е език на диалога, не на конфронтацията.


Навигация

  • За изданието
  • Контакти
  • Абонамент
  • Регистрация
  • Предишни броеве
  • Автори

Партньори

  • Портал Култура
  • Книжарница Анджело Ронкали
  • Фондация Комунитас

Контакти

  • Адрес: София, ул. Шести септември, 17

  • Телефон: 02 4341054

  • Email: redaktori@kultura.bg

 

Редакционен съвет

  • проф. Цочо Бояджиев

  • проф. Чавдар Попов

  • проф. Момчил Методиев

Следвайте ни

© Copyright 2026 Всички права запазени.

CrisDesign Ltd - Web Design and SEO