Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

„Предсмъртните видения на Никола Петков“, Томас Макгонигъл, превод от английски Ваня Томова, издателство „Сиела“, 2019 г.

Дванайсет минути. Толкова, говори се, се е проточила агонията на Никола Петков на бесилото в Централния софийски затвор. Бавна, мъчителна смърт, обезсмъртена в краткия, ужасяващ, но блестящ роман на Томас Макгонигъл „Предсмъртните видения на Никола Петков“. Написана на английски и публикувана в САЩ от реномираното издателство Dalkey Archive Press преди повече от тридесет години, до този момент напълно неизвестна за родните читатели и критика (макар сп. „Съвременник“ да пусна откъс преди време), книгата на Макгонигъл, смятам, е ярко събитие в българската литература. Казвам българската литература, защото, макар и авторът да е американец, езикът навлиза така дълбоко в тъканта на историята и културата ни, спуска се толкова неусетно по кръвообращението, познава всяка кост в такъв тънък детайл, че читателят някак забравя, че всъщност това е превод (прекрасният превод е на Ваня Томова). „Предсмъртните видения на Никола Петков“ е изгубеният, неслучил се на български български авангарден роман. Това е неотъпканата литературна пътека от втората половина на ХХ век, по която, за съжаление, може би заради идеологическите ограничения на епохата и културната ѝ затвореност, но може би и заради липса на творческа смелост или визия за възможното, български автори (в страната или чужбина) не са поели. Подобно на мъртвец след дълги години изгнание в отвъдното, тази книга се завръща в родната си къща, за да ни покаже собственото ни минало такова, каквото никога не сме го виждали.

„Предсмъртните видения...“ не е лесна книга. В основата, преминаващ като въже през повествованието, е призрачният и едновременно плътен, бих казал плътски глас на умиращия Никола Петков, Нико, Ники. Това не е точно вътрешен монолог или поток на съзнанието, а по-скоро капките му, отекващи с налудно постоянство по циментовия под. Разказът е силно насечен, фрагментиран и дори изреченията често остават недовършени, преминаващи в многоточия, една постоянна ентропия на гаснещия живот. Тук има нещо и като стил, и като усещане от Бекетовия „Молой“, който постепенно забавя ход, слиза от колелото, върви, пълзи, приближава се бавно, но сигурно към смъртта. Паралелно Макгонигъл добавя колаж от множество други гласове: палача Пико, цитати от вестникарски статии, официални прессъобщения, мемоари и мнения на съвременници, както и своята собствена история на млад автор от ирландски произход, който живее в Манхатън в началото на 80-те и събира материал за написването на романа си за българския опозиционен лидер Никола Петков. От чисто литературна гледна точка книгата представлява интересна смесица от радикален модернистки стил с постмодернистки елементи на метафикция.

Странно, но въпреки на пръв поглед хаотичната композиция биографичните моменти от живота на Петков са ясно проследими: убийствата на баща му Димитър Петков и брат му Петко, следването и бохемският живот в Париж, завръщането му в България и включването в политиката на земеделците заедно с Г. М. Димитров, интернирането му в лагери по време на войната, участието в първото правителство на ОФ, излизането в опозиция, арестът и процесът срещу него. На друго ниво обаче това е екзистенциален разказ за неизменното приближаване на човека към смъртта, за постоянното търсене на смисъл, за мъглявите, често инцидентни психологически причини зад всеки житейски избор и (може би) глупавото желание на егото за героизъм и саможертва. В този смисъл изборът на Макгонигъл да превърне Петков в основен персонаж е също така инцидентен, а България е инцидентен декор. С подобен успех романът би могъл да бъде посветен на унгареца Ласло Райк или чехословака Рудолф Слански. Това не означава обаче, че в образа на Петков липсва конкретика, а просто, че историята му е разказана преди всичко през призмата на общочовешката трагедия. България е всяко място; Петков е всеки човек.

В крайна сметка, може би най-голямото постижение на Макгонигъл е, подобно на Фокнър, способността му да превръща баналността на всекидневието, сивите факти на историческото събитие, в литературен мит. „След събитието – пише той – това е всичко, което имаме: приетото в литературата.“