Венеция 2026: изненади и спорове
Още преди началото на 83-тото издание на Венецианския кинофестивал (2–12 септември 2026) се обговаряше фактът, че в конкурса има само една жена режисьор. Директорът Алберто Барбера обясни, че филмите са избирани според качествата си, а не според пола на създателите си. И точно тази жена – Мей ел Туки, датчанка с баща египтянин, се пребори с всички останали мъже и за втори път отнесе в Дания (след Карл Теодор Драйер през 1955 г. за „Словото“) Златния лъв за своята творба „Неизвестна жена“. Най-мечтаното отличие от Венеция ѝ беше връчено от друга жена – председателката на журито, американската актриса, сценаристка и режисьорка Маги Джиленхол. И то далеч не от женска солидарност, а поради заслужените качества на филма.
Главната героиня Мари (Матилде Арсел), бавачка на дъщерята на богат вдовец, е напът да се омъжи за него. Годината е 1945, войната току-що е свършила, но нейната сянка още витае върху недалечното минало на жената. Оттам идва реална заплаха да избухне скандална за времето си тайна, която би попречила на бъдещия ѝ брак. Докъде стига Мари, за да я прикрие? За да оневини себе си, тя е готова на предателство. Изпъква изумителната игра на Матилде Арсел, дебютантка в киното, за пръв път дошла на кинофестивал. Нейната героиня търпи привидно добрите обноски на обществото, зад които прозират лицемерие и очевидни класови различия. Опитва се да бъде независима, но е смазана морално. Режисурата изглежда студена и дистанцирана, но зад нея стои пленителна красота. „Неизвестна жена“ дотолкова очарова журито, че то наруши регламента на фестивала да не се награждава два пъти един и същи филм и присъди заслужено купата Волпи за най-добра женска роля на Матилде Арсел. На финалната пресконференция Маги Джиленхол мотивира избора на колегите си, че това правило може да се наруши само ако решението е взето с пълно мнозинство.
Такова явно е имало и при Сребърния лъв за най-добра режисура, присъден на Иля Хржановски за „Дау“. Немско-френско-шведската копродукция на живеещия в чужбина и отказал се от руско гражданство режисьор поради несъгласието си с войната на Путин в Украйна също е потопена в близката история на ХХ век. Филмът за съветския физик Лев Ландау, носител на Нобелова награда (1962), трае над три часа, мислен и правен над 20 години. Заснет е в три открояващи се визуални пространства – документ, мечта, памет, от трима оператори. Обхваща над 40 години история – колективна, на един народ, и лична, на един учен. Смазващата машина на съветския режим се стреми да моделира свободата – в работата, мисълта, начина на живот, любовта и сексуалността, на Дау. Ролята е поверена не на актьор, а на гръцкия диригент (Теодор Куренцис), физически приличащ на Ландау. Филмът не е само портрет на учен, когото се опитват да убедят да участва в създаването на атомната бомба, а и панорама на епохата, в която властта мачка и унищожава, за да подчини на военните си цели научните експерименти. Те се осъществяват в огромен и удивително точно намерен от режисьора декор – лаборатория, метафора на насилието и тоталитаризма. Хржановски посвети наградата си на мечтаната победа на Украйна.
В друга горяща точка на планетата отвежда документалният филм „Наза“, включен изненадващо като 21-вото заглавие в конкурса няколко дни преди началото на фестивала. Въз основа на разкрития, публикувани от „Гардиън“ (един от спонсорите на филма) между 2023–2025 г., израелските режисьори Ювал Абрахам и Рейчъл Сор разследват как Израел планира атаките си в Газа. Заглавието на филма е акроним на иврит от военния жаргон за съпътстващи жертви. Абрахам интервюира през нощта на покривите на Тел Авив 24 израелски военни и служители от разузнаването. Те са в профил и маскирани, гласовете им са защитени чрез цифрова обработка. Излагат факти, документи, свидетелства, смразяващи обяснения за дистанционно управлявани операции, ръководени от изкуствен интелект. Интервюираните рисуват диаграми на лист хартия, които са толкова компрометиращи, че някои детайли трябва да бъдат показани неясни на екрана. Ужасяващото е, че жертвите са атакувани не в битка, а у дома, при семействата си, за да загинат повече хора наведнъж.
Най-потресаващи във филма са студенината, безразличието и липсата на разкаяние, с които 24-мата разказват. Нямат никакво съмнение в правотата на действията си. Заповедите трябва да се изпълняват, защото им е втълпено отгоре, че „всички жители на Газа са терористи“.
„Наза“ разтърси зрителите на официалната прожекция и те ръкопляскаха повече от 20 минути. Филмът водеше до края класацията на журналистите във всекидневния бюлетин на фестивала. Журито обаче му отреди само своята Специална награда. А „Наза“ заслужаваше много повече и стана повод за спорове в професионалните среди.
Обратната реакция – удоволствие и пълно съгласие, настъпи при обявяването на второто по значимост отличие – Сребърен лъв – Голямата награда на журито, за южнокорейския „Възможна любов“ на Ли Чанг-донг. Във филма са съпоставени две семейни двойки с различен социален произход. Едната се бори с последствията от уволнението на съпруга. Жената в другата е документалист и иска да направи филм за безработния. Съпругата на безработния е съгласна да даде интервю, за да се сближи с богатото семейство в хода на снимките. „Героят“ на бъдещия филм се оттегля и вечно негодува. Между един и друг опит на режисьорката да го „ухажва“ се надига стачка на безработните, жестоко потушена от полицията. Пътищата на двете двойки се кръстосват, те се съизмерват през собствените си страхове и съмнения. Свободата и любовта, богатството и властта се преосмислят, потопени в малко думи на фона на изумителна природа, издигнала се до равностойно действащо лице. Героите сякаш се разтварят и преоткриват в нея. Умиротворяващото настроение на „Възможна любов“ е толкова пленително, че международната критика му даде и Наградата на ФИПРЕССИ.
Френският филм „Добрият малък войник“ на Стефан Бризе също надниква в света на социално слабите. Карла (Алба Рорвахер), амбициозна и способна италианка, е назначена да отговаря за човешките ресурси в известна френска застрахователна компания. Тя се раздвоява между целите, наложени от студения ѝ началник (Венсан Линдон), и служителите, които иска да защити. Системата игнорира страданията на работниците. Филмът е язвителен и разобличава нейния цинизъм, който принуждава брилянтната и влюбена в работата си героиня да насочи своята агресия както към колегите, така и към самата себе си. Тя открива, че законите на пазара са безмилостни. Карла е едновременно жертва и палач. Толкова е обсебена от новите правила, че ги прехвърля и върху сина си тийнейджър, от когото изисква да бъде пръв в училище. Героинята е винаги на работа, личният ѝ живот след развода е показан най-вече през видеоразговори и телефонни съобщения. Дори и интимността ѝ се управлява дистанционно и виртуално. Постепенно тя се превръща в малко подчиняващо се войниче. Блестящи диалози, добре развити характери, силни словесни двубои са основните качества на филма, поради което журито присъди Наградата за най-добър сценарий на Стефан Бризе, Корали Амедео и Оливие Горс.
Веднага след прожекцията на „Диви коне, девет“ (САЩ) на Мартин Макдона нямаше никакво съмнение, че Джон Малкович ще отнесе купата Волпи за най-добър актьор. Действието във филма се развива в Чили малко преди преврата на 11 септември 1973 г. Двама агенти на ЦРУ – възрастният Крис (Джон Малкович) и по-младият му колега Лий (Сам Рокуел), отиват на Великденския остров (Рапа Нуи за местните жители), първоначално незнайно защо. Забулено в мистерия е и заглавието на филма, най-вероятно код на предстояща мисия. Такива е имало много в живота на Крис, който е участвал пряко в преврати и убийства в САЩ (най-вече това на Джон Кенеди), а и по света. Явно за някого той вече е неудобен с бъбривостта си, с мнимата си разсеяност и се търси начин за ликвидирането му. Хитрият агент обаче се досеща за намеренията на своите бивши колеги и открито им се присмива. Сценаристът и режисьор Макдона натоварва героя си, вече неизлечимо болен, с учудваща жизненост. Безупречната и брилянтна игра на Малкович, несъмнен кандидат за Оскар, преминава през смях и ирония, за да кулминира в сарказъм. Той извайва образа си чрез запомнящи се мимика, жестове, походка. Двамата със Сам Рокуел се надиграват и взаимно се допълват.
От италианските пет филма достойни за конкурса бяха само два – „Ще се случи тази нощ“ на Нани Морети – романтична, но без привкус на евтин сантиментализъм любовна история, и „Завръщане в Буенос Айрес“ на Марко Бекиш – драматичен разказ за завръщането от Италия в Аржентина след трийсет години на оцелял от мъченията на диктатурата лекар, който трябва да свидетелства в процес срещу своите палачи.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук