Ъндър прешър
„Ъндър прешър“ – пееха в дует Фреди Меркюри и Дейвид Боуи, парчето звучеше от радиото в бюфета. Бюфетът бе ведомствен, обслужваше редакцията на младежкия вестник, комсомолско издание. Намираше се четвъртия етаж в масивната сграда на Полиграфическия комбинат. Тогава, по времето на реалния социализъм, почти всичко се наричаше „комбинат“. Металургичен – „Кремиковци“; млеко- и месокомбинати – оттам излизаше сирене и салам за народа; промкомбинати, където работеха шлосери, стругари и монтажници; даже занаятчиите шивачи, обущари и бръснари бяха събрани в една сграда – комбинат за битови услуги.
И ние, вестникарите от различни столични издания, бяхме набутани на едно място – в Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“ на тогавашния булевард „Ленин“. Журналисти, затворени в „комбинат“ и превърнати в „комбинатори“ – сега звучи абсурдно, навремето – нормално. Повечето от колегите участваха в доброволна „комбина“ с властта – тя им плащаше добре, а с перата си те прокарваха партийната правда. За свое успокоение си мислех, че „не съм от тях, как’Сийке“ (по Чудомир) – нали работех в единствения тогава сатиричен вестник, който си позволяваше да пише критично. Да си сатирик ми се струваше по-достойно, отколкото да отразяваш партийни конгреси или да пишеш очерци за герои на труда.
„Ъндър прешър“ – продължаваха да повтарят двете рокзвезди. Да ги питаш кой там, на Острова, ги натиска и по какви причини? Че ние тук сме под натиск от системата, това всякак се усещаше. Особено на този ден – 26 октомври 1989 г.
Още по обяд из редакциите се разчу, че цивилни и униформени милиционери са арестували в градинката на „Кристал“ няколко „неформали“ от движението „Екогласност“. Набили ги с палки, натикали ги в камионетки и ги откарали в районното управление. Събрани на групички по коридорите, журналистите шушукаха и обсъждаха новината, която нямаше да излезе в утрешните вестници. Защото никой нямаше да я напише. Станалото не беше за публикуване, а само за шепнене – на ухо. И то не на всяко ухо, само на доверено.
Бях дошъл в бюфета на младежкия вестник точно затова – да обсъдя случилото се с доверен приятел. Но с влизането видях, че още го няма. Заведението бе полупразно, на няколко от масите по двойки седяха колежки, навели глави една към друга. Познавах ги бегло, но без съмнение и те си говореха за „Кристал“ – тихо, почти шепнешком.
– Добър ден – казах на продавачката. – Едно кафе.
Тя бе вечно намусена и никога не се усмихваше. Гледаше клиентите накриво – говореха, че щото била родена в Кривина, село край София. Заради това ѝ викаха Шопкинята.
Тя не реагира на „добрия ми ден“, а с досада се обърна към кафе машината и ми подаде чашката с кафето. Вратата на бюфета се отвори със замах и вътре влетя носорог – журналист от спортния отдел на младежкия вестник. Не само по размери приличаше на африканския бозайник, а и по нрав – толкова бе раздразнен.
– Еколози! – викна от вратата. – Идиоти! Едно дърво не са засадили, пък тръгнали властта да свалят! Набили ги! Малко им е! Белене, Белене за тях!
Колежките по масите млъкнаха. Всяка наведе глава към обувките си, сякаш да провери дали са добре лъснати. И тук, вместо да се изежи, да покаже жило и бодил, сатирикът в мен се сви. Също като другите, и аз се загледах в обувките си. На едната открих петънце.
– Ъндър прешър! – изпя за последно дуетът Фреди-Боуи и радиото млъкна. В бюфета стана тихо.
Спортният журналист се огледа победоносно – бе ни начукал в канчетата партийната правда. Ще посмее ли някой да му възрази?
Отиде до бара и каза заповедно на Шопкинята:
– Дай едно кафе!
Тя го погледна кисело и отсече:
- Свърши!
Журналистът-носорог се бъзна, посочи чашата в ръката ми:
– Кога свърши? За него как имаше…
Тук Шопкинята най-неочаквано се усмихна. За пръв път я виждах така.
– Машината се развали! Точно за теб!
И продължи да се усмихва, като гледаше носорога смело в очите, без да ѝ пука.
Той изпухтя недоволно и аха да вдигне скандал. Но сякаш се усети, махна с ръка и
тръшна вратата с яд зад гърба си. А Шопкинята не спираше да се усмихва. Това ни даде сила и на нас да се засмеем.
Пропя и радиото, макар с песен на Йосиф Кобзон. Според идеологическите указания до музикалните редактори след всяко западно парче трябваше да следват няколко от соцестрадата – такива бяха времената.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук