„Ние сме братя и сестри в тъгата“. Разговор с Йерней Лоренци
Мира Тодорова разговаря със словенския режисьор, който създаде представление по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ на сцената на Народния театър (премиера 6 и 7 октомври 2026 г.)
Нека започнем от театралния повод, който за пореден път ви доведе в България – спектакъла по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“. Какво задейства театралното ви въображение, човешките ви мисли и емоции, докато четяхте романа?
Прочетох „Физика на тъгата“ преди години, но вече бях чел „Естествен роман“ на Георги. На 7 януари 2024 г. той ми писа. Беше гледал „Орфей“ (постановка на Йерней Лоренци на сцената на Народния театър от 2022 г., б.р.) и ми изпрати съобщение, за да ме поздрави. Така започна разговорът ни. След това аз му честитих рождения ден (на 7 януари), а той ми отговори: „Благодаря. Ами ако някой ден направим „Физика на тъгата“?“. И аз казах: „Уау. Дай ми малко време“. А на 14 февруари му изпратих снимка на словенското издание на книгата му и казах: „Да! Благодаря. Нека го направим!“. Започнах отново да чета книгата през перспективата на възможния театрален спектакъл. И тогава нещо започна да се случва, не толкова в главата, а дълбоко в мен, в самата ми същност, за мен това е най-важното. Нещо като влюбване. В началото не бях съвсем сигурен и всъщност не знаех как да го направя. Но при второто четене въображението ми започна да работи и си водех някакви бележки – без разбиране, без аргументация, по-скоро започнах да се свързвам с романа, с темите и мотивите и те започнаха да работят в мен някак инкогнито. Вече имах много силни усещания за спектакъла, дори някакви конкретни образи. След което казах: „Да, разбира се. Хайде!“. С Георги се срещнахме в Любляна, в началото бях леко скован, но само след две минути осъзнах, че той е много сърдечен човек с широко съзнание и отворено сърце. Започнахме да разговаряме така, сякаш се познаваме от много отдавна. И все още помня, че на първата ни среща той ми каза нещо важно, което в този момент не осъзнах: „Ти ще отвориш личните истории на актьорите, нали?“. Тогава не знаех, че може би точно това ще бъде начинът, по който ще направим спектакъла. Но неговото изречение се оказа наистина ключово. Осъзнах много неща и най-важното – „аз сме“. Едно от същностните зрънца в романа. Така че по-скоро започнах с интуиция, от някакъв инстинкт и след това започнах да изтеглям усещанията нагоре към мозъка, да мисля и да се опитвам да разбера. В книгата има толкова много теми, идеи, мотиви, но това, което най-много ме докосна, е хуманизмът на романа и изобщо на Георги. Хуманизмът, който толкова много липсва в това наше полудяло време.
Концепцията за хуманизъм e дълбоко свързана с идеята за емпатия. Това е и една от основните теми в романа на Георги Господинов. Определяте спектакъла като изследване на „загубата на състрадание“ и на способността ни да погледнем през очите на другия. Какво театърът ви позволява да направите с емпатията, което литературата не може?
Да, всичко е за това – за емпатията и загубата на емпатия. И за момента, в който започваш да осъзнаваш, че си я загубил. Това е нещо много важно за съвремието ни в 2026 г. Затова се опитваме да направим на сцената общност, колектив. Не става дума да изграждане на роли или драматични конфликти, а за малка мозайка от истории, спомени, чувства, желания, страхове, но ние търсим това, което ни свързва. Всички ние сме свързани много повече, отколкото си даваме сметка. Когато сме радостни или тъжни, самотни. Ние сме братя и сестри в тъгата. И би било по-леко, ако осъзнаваме, че не сме сами дори в самотата си.
За Тимъти Снайдър например емпатията не е просто морална добродетел, тя е едно от условията, които правят свободата възможна. Конвенционалната представа за свободата е индивидът срещу света. Снайдър обръща тази логика: индивидът става свободен чрез отношенията си със света и с другите хора. Ако се изолирам, всъщност ставам по-уязвим – към страха, пропагандата, манипулацията, икономическата зависимост, алгоритмите, авторитарните наративи... Така че имаш нужда от другите, за да бъдеш свободен.
Напълно съм съгласен. Аз не съществувам без другите. Аз съм никой сам по себе си. Аз съм сбор от отношения. Аз съм мъж, защото ти си жена. Аз съм словенец, защото ти си българка, аз съм баща, защото имам деца, аз съм режисьор, защото работя с актьори. Така че не съществувам извън тези отношения.
Театърът, който правите, също е базиран на отношения, и то на равноправните отношения между актьорите на сцената, между актьорите и зрителите. Театърът ви е по-скоро пространство за среща, отколкото за излъчване на послания и „казване“ на неща.
Да, именно, наистина става дума за среща, аз така го наричам в моя личен театрален речник. Искам на тази огромна сцена на Народния театър „Иван Вазов“ да направя нещо като гостна стая, в която да се срещнем с публиката.
Това е много крехко, уязвимо и интимно театрално начинание. И въпреки това то съществува в контекста на театралната условност. Кое е най-голямото предизвикателство в опита да се примирят формалността и автентичното, интимното?
Когато започвахме, аз познавах само петима от актьорите, бях работил с тях в „Орфей“. Знаех, че трябва да стигнем до момент, в който всички да се чувстваме комфортно да споделяме лични истории без какъвто и да било натиск – това е базова етика. И трябва да кажа, че още на първата репетиция всички бяха невероятни – отворени, сърдечни, щедри, готови да споделят себе си, да бъдат един сред други. Това са хуманизмът и емпатията, за които говорим. На първата репетиция аз не започнах с някакви философски идеи или театрални стратегии, а със себе си, със своите истории, в опит да предложа общо пространство, в което да поканя всички. Защото аз не мога да направя това сам, аз имам нужда от вас, от всички вас, красиви хора, и съм много благодарен за начина, по който всички вие откликнахте – актьорите, Георги, целият екип… Без това нищо не би било възможно. Разбира се, ако някой не би искал да се включи в този режим на споделяне, това също би било напълно легитимно, кой съм аз, че да карам когото и да било да прави нещо, което не желае. В този смисъл аз не искам да бъда режисьор, а един от всички.
Във вашия театър има много смирение и доверие. Как го постигате всеки път?
Опитвам се. Не се случва всеки път. Но е важно да не се тръгва от позицията „Аз, аз, аз“. За мен е много важна идеята за общността – как да я постигнем на сцената и с публиката, да станем едно! Надявам се и тук да сме успели. Доверието ми е наистина голямо, силно, дълбоко. Моят театър няма нужда от много декор и сценография, имаме нужда само един от друг. Докато работехме, всеки се оглеждаше в миналото си, задаваше си въпроса „Кой съм аз?“. Лично за мен толкова много спомени и силни чувства, може би някакви осъзнавания или дори малки отговори излязоха на повърхността. Кой съм бил преди, къде съм сега, какви са били мечтите ми… Сигурен съм, че в бъдеще ще има много други представления по „Физика на тъгата“ и всяко ще е напълно различно. Книгата е като лабиринт, като мозайка, толкова много идеи, мотиви, ситуации и всяко четене е различно. Можеш да я прочетеш от началото до края, но след това можеш да я отвориш на която и да е страница и да откриеш нови подходи и ключове... Невероятно е! И това се дължи на драматургията на самия роман, основана на идеите за „страничен коридор“, „асоциация“, „лабиринт“.
Романът не е изграден като линейно повествование. Тази нелинейност е една от най-важните ви отправни точки. Как пренасяте този литературен лабиринт, изграден от спомени, истории, лични преживявания и обществени събития, във физическата и времева реалност на театъра?
Да, това беше въпросът: как да го пренеса на сцената. Когато става дума за романа – всеки чете сам за себе си, но в публиката много хора „четат“ и възприемат едновременно, като всички те са автори на своето преживяване. Значи имаме повече автори, имаме колектив. И решението дойде от онова изречение на Георги за отключването на индивидуалните истории на актьорите, а оттам и на зрителите. Така че на сцената индивидуалните актове на четене се превръщат в мозайка от отделни преживявания на множество хора, споделящи едно и също време и пространство.
Работите с актьорите в диалектиката между играта и присъствието на сцената, между това да играеш и да бъдеш. Те са едновременно актьори и самите себе си.
За мен това винаги е било много важно! Да присъстваш като човек. Това е въпрос на етика. За мен е важно пространството между личното „Аз“ и ролята, пространството по средата. Мразя крайностите – или е това, или е онова, ляво или дясно… За мен животът е много по-сложен и се случва някъде по средата, нищо не е черно-бяло. Особено в наши дни са много популярни гръмките определения, големите решения. Аз не искам да участвам в това. Не вярвам в големите опозиции, за мен всичко е по средата и е трудно уловимо. И трябва да имаме търпение.
Спектаклите ви също се случват в пространството между мита и историята, между историческия разказ и личните истории, между отделния човек и общността. В едно интервю казвате, че прилагате силата на гравитацията към мита. Защо ви е необходим този личен, човешки мащаб, през който четете големите епоси, били те митологични повествования, романи, или дори Библията?
Във всички тези големи разкази са заложени основанията на човешката ни цивилизация и култура, поне на западната. Зад всеки митичен разказ стои човешка история. Аз не искам да взимам нещо от мита, искам да мина отвъд него или да вляза вътре в него…
Да разопаковате мита в търсене на човешката основа.
Да разопаковам мита, именно! Браво! Ще го запомня. Благодаря!
Романът и спектакълът се занимават много с миналото, паметта, спомена. Днес миналото присъства особено силно, може би защото бъдещето е станало трудно за въобразяване. По какъв начин ви занимава миналото?
Политически това е опасно. Колко велики сме били някога! Което отново е пълна глупост. И понеже не можем да произведем смисъл за бъдещето, се обръщаме към миналото в търсене на някаква стойност. Аз имам проблем, когато се противопоставят две сили – възвеличаване или демонизиране. За мен това са двете сили на Апокалипсиса. По отношение на миналото е същото – или го възвеличаваме, или го демонизираме. Например: Югославия беше супер или Югославия беше ад. Това не е вярно. Югославия не беше нито рай, нито ад. В човешката си същност ние се борим с едни и същи чувства и демони през всички времена, отпреди хиляди години. Ако прочетеш Библията, например Книга на Йов… Удивително е! Йов си задава въпроса: „Какъв е смисълът“… Има повече нива на митологията. Има национална митология, митология на града, митология на семейството, лична митология и ние всички правим това – възвеличаваме или демонизираме. Мисля, че Георги прави нещо различно. И по отношение на социалистическа България. Той, слава богу, има и страхотно чувство за хумор. Но нито възвеличава, нито демонизира. И това беше наистина много важно за мен! Емпатията не се отнася само до друг човек, можем да изпитваме емпатия и към друго време. Как мога да съдя някого от друго време? Работих върху книгата на Хана Арент „Айхман в Йерусалим“. Защо направих този проект – освен че страшно харесвам Хана Арент, за мен тя е невероятна и трябва да се изучава във всяко училище… За мен Айхман не е просто сериен убиец или някакъв маниак. Той е бил по-добър баща, отколкото съм аз. Имал е четирима синове. Айхман не е бил чудовище и не е мразел евреите, просто си е вършил работата. Разбира се, за нас е трудно да приемем това. Ние сме смесица от различни неща, добри и лоши, и това, разбира се, го има в книгата, всички мотиви идват от книгата. Едновременно с това имаме някакви малки лични неща, ситуации, мисли. Но ние сме част от една по-голяма политическа и социална система, с която сме в диалог през цялото време. Не можем да съществуваме в изолация. И в книгата на Георги също има преплитане на личните истории, които са неминуемо свързани с общата социополитическа картина. И разбира се, няма строги отговори. Има ли случайност? Понякога си мислим: „О, това е съдба“. Глупости! Трудно е да приемем, че понякога сме изгубени и това е окей. За мен става дума повече за приемане. Това, което аз се опитвам да правя, е да приемам. За мен приемането е най-важното. И истинският диалог. Ако ми кажеш, че подкрепяш Русия, а аз ти кажа, че те мразя заради това – това не е диалог. Мен ме интересува диалогът. Истинският диалог и истинското приемане. Пространство за другия без осъждане и разделения. Но иначе – къде е границата между отговорността и вината. В това отношение трудът на немския философ Карл Ясперс „Въпросът за вината“ е абсолютно задължителен за мен. Книгата е базирана на лекции, изнесени от Ясперс в Хайделбергския университет през зимата на 1945–1946 г., непосредствено след края на Втората световна война, и поставя началото на дебата за колективната и индивидуалната отговорност на германския народ за престъпленията на националсоциализма.
През последните години много рядко поставяте драматургични текстове?
Да, през последните единайсет години съм направил само две пиеси – „Пасион“ и „Крал Лир“, но тепърва смятам да работя и с театрални текстове. Харесвам, че има много начини за правене на театър
Музиката и ритъмът са фундаментален принцип във вашия театър. Музиката не просто илюстрира, тя е носител на смисъл, организира спектакъла.
За мен музиката помага спектакълът да влезе в плътта на публиката. Аз се целя във възприятията и усещанията на зрителите и решавам коя част от тях да атакувам. Опитвам се да подхождам холистично, да не атакувам само главата, само техните мисли. Затова музиката е много важна, но трябва да си призная, че тази ми страст към използването ѝ на сцената идва от моята фрустрация, че толкова много обичам музиката, но не мога да пея, мисля, че имам слух, но не мога да свиря на никакъв инструмент. Музиката за мен е много по-важна от сценографията, защото тя отваря вътрешни пространства. Зрението има нужда от обект, когато окото срещне предмет, то спира дотам. Аз обичам да работя и със светлината. Но театърът, който правя, не е толкова за очите. В християнството, особено за католицизма, да не говорим за капитализма – всичко е свързано с очите. А очите са алчни. Мен ме интересува прозрачността, това, което може да мине през, отвъд или под, и музиката е един от тези елементи.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук