Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Бог е кръг, чийто център е навсякъде,
а окръжността – никъде. 

Николай Кузански

Цикличността на световните процеси е нещо очевидно. Поне толкова, колкото е очевиден и техническият прогрес. Или колкото е очевидна липсата на духовен и морален прогрес на човешкия род.

Въпреки електричеството, автомобила, самолета, а сега и новото виртуално пространство, в което пребиваваме, създадено от информационната революция, ние не сме по-мъдри или по-морални от нашите прадеди. Не сме по-мъдри или по-морални от Фьодор Достоевски и Васил Левски или от Джордж Вашингтон и Паисий Хилендарски (които са съвременници), макар че те не са ползвали тези фантастични блага на техническия прогрес, които ние ползваме.

Техническият прогрес е особено очевиден (поне за по-старите от нас, хората от миналия век, отрасли и образовани без интернет и социални мрежи). Но и днес все така, както в най-древни времена, пролетта, лятото, есента и зимата се редуват – и в природата, и в нашия личен живот. (Сезоните са постоянна метафора за фазите на човешкия живот поне в европейската поезия от Ренесанса насам.) 

Кръговратите в природата – смяната на сезоните, на деня с нощта, на будното състояние със съня, на приливите с отливите на морето – тези природни феномени ни дават сетивна представа за кръговото време. (Както раждането и смъртта вътре в един жизнен цикъл ни дават представа за линеарното време. Всичко се ражда, расте, старее и умира.)

Но тази цикличност, или кръговратност, която виждаме и в природата, и в личното битие на човека, съществува и в човешката история. Подобно на цикличността на денонощията и на годишните времена (или въртенето на Земята около себе си и около Слънцето), съществуват различни – по-малки и по-големи – цикли и в историята на човечеството. Техническият прогрес, който не престава и дори се ускорява главоломно (поне от Индустриалната революция в началото на XIX в. насам) може би също е само фаза от един по-голям кръговрат.

Не съм професионално запознат с теориите за предполагаемите икономически цикли (с практическо приложение в икономиката) – като т.нар. Вълни на Кондратиев, теорията за периодичните икономически кризи, подобни на Голямата депресия от 30-те или на по-малката световна финансова криза от 2008 г., и съответните световни икономически възходи. (Кондратиев също разделя всяка вълна на четири „сезона” .) Но аз знам от жизнен опит, че тези периодични икономически кризи и възходи са факт.

Смятам, че сега, в края на второто десетилетие на XXI в., в развитието на света съвпадат няколко различни преломни, революционни момента. (Защото вътре в циклите има преломни моменти – като изгрева и залеза, раждането и смъртта, пролетното и есенното равноденствие.) Графически тази цикличност може да се изрази по-ясно като синусоида, отколкото като кръг. В момента човечеството преживява три преломни, революционни момента в три различни по дължина исторически цикъла.

Ще започна с най-дългия цикъл: изглежда, че идва краят на патриархалното общество. Патриархално е било всяко човешко общество в света (или почти всяко) през последните шест хиляди години. През цялото „историческо време“ – от Древния Египет и Месопотамия до днес – нашата цивилизация е била патриархална. Каква структура е имало обществото преди това, е спорно, няма писмени свидетелства. Но поне археологическите свидетелства за повсеместен култ към женски божества, свързани вероятно с плодородието, и структурата на едно родово-племенно общество, където ролята на майката е голяма, сравнено с първите исторически общества на робски труд и абсолютна монархия, ме карат да вярвам в „мита“ за матриархат преди патриархата. Напоследък се хвърлят много усилия в развенчаването на този „мит“. Но матриархатът не трябва да се дефинира като огледален образ на патриархата, като господство на жените над мъжете, а по-скоро като родово общество, в което е имало по-голямо равенство между половете и важна роля на жената и на майката на рода и в обществото, и в ритуалите.

Днес изглежда, че идва краят на патриархалното историческо общество. Феминизмът, борбата за равенство на половете, винаги е срещал яростен отпор. Рядко говорим за това, че до Първата световна война жените почти никъде по света (освен в Австралия и в Нова Зеландия) не са имали право да гласуват. В България – чак до 1937 г. (Кемал Ататюрк дава право на жените да гласуват в Турция по-рано). Въпреки опозицията „слабият пол“ става все по-силен в днешния свят. При всяко положение светът върви, ако не към матриархат, то поне към социално равенство на половете, тоест идва краят на патриархалното общество, съществувало повече от пет хиляди години.

Втората криза е в рамките на един сравнително по-кратък световен цикъл. Днес във все повече демократични страни, от САЩ на Тръмп до Унгария на Орбан, сме свидетели на остра реакция срещу либералната демокрация. Същевременно нараства и влиянието на тоталитарните държави в света – Китай и Русия (Путин активно подкрепя враговете на либералната демокрация на Запад), Саудитска Арабия и Иран, Турция на Ердоган... Идва ли краят на либералната демокрация и капитализма, какъвто го познаваме? Разпада ли се най-съвършената политическа и икономическа система, която човечеството познава? И ако е така – какво следва от тук нататък? Надявам се, че не вървим към някакъв нов глобален тоталитаризъм.

В култовия си роман „Елементарните частици“ Мишел Уелбек казва: „Метафизическите мутации, тоест радикалните и глобалните изменения в мирогледа на мнозинството, се проявяват рядко в човешката история. Пример за това е раждането на християнството. Когато една метафизическа мутация се осъществи, тя се разпространява, без да срещне съпротива, докато не изчерпи своите възможности. Тя помита безогледно икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии“.

Ще ползвам термина на Уелбек „метафизическа мутация“ (има поредица от метафизически мутации в историята), за втория културноисторически цикъл, в който сега преживяваме криза, без да смятам, че трябва да се приема буквално апокалиптичната чисто литературна визия на френския писател. 

Последната метафизическа мутация се е състояла в западния свят през XVIII в. Това е станало във времето на Просвещението, във времето на Лок, Нютон, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и Френската революции са първите ярки примери за „помитане на икономически и политически системи“ вследствие на тази мутация. Метафизическата мутация, довела до създаването на „нов световен ред“ (novus ordo seculorum), който съществува и до днес, е мирогледът на Просвещението. Ако може той да се синтезира в едно изречение, това е идеята, че светът е математически изградена структура, в която има причинно-следствени връзки – рационално изградено Мироздание; a в политически план – идеята, че Народът е суверен в държавата, която трябва да бъде също рационално построена като Мирозданието, с разделение и взаимно контролиране на трите власти.

Преди Просвещението общият знаменател, идеологията, обединяваща обществото, е била религията. В Европа – християнската религия. Но религията е географски и етнически ограничен обединител на обществото. Християнското общество не е глобално въпреки европейската колонизация на голяма част от света. Християнската идея не може да обедини целия свят, в който живеят хора с други религиозни вярвания, както и много атеисти.

В технико-икономическо отношение сме били свидетели, грубо казано, на три вълни на глобални промени от Просвещението насам: индустриалната революция от XVIII–XIX в., големите технически изобретения (електричество, телефон, радио, кино, двигател с вътрешно горене, самолет, поточна линия) от края на XIX и началото на XX в. и последната революционна вълна – на информационните технологии от 90-те години на ХХ в.

В социалнополитическо отношение също е имало три революционни вълни от Просвещението насам. Общата просвещенска идея е, че хората са създадени равни и имат неотменими права. Но през XIX в., по време на индустриалната революция, се водят и националноосвободителни революции. Основното противопоставяне тогава е империя – суверенна национална държава. (В Стария свят нацията е едноетническа, в Новия – многоетническа.)

При втората революционна вълна, от началото на XX в., основното противопоставяне става индивид – държава. След Първата световна война заедно с развитието на либералната демокрация започва възходът и на две нови тоталитарни идеологии, по различен начин базирани на просвещенския рационализъм и егалитаризъм, но враждебни на просвещенския либерален дух.

Първата от тези тоталитарни идеологии, националсоциализмът, се основава на подчинението на индивида на нацията. Втората, комунизмът – на подчинението на индивида на социалната класа и нейната Партия. (Разбира се, Партията, единствената Партия, сама се превърна в нова господстваща класа на „по-равни“ между равните животни във Фермата.) През втората половина на миналия век, до края на Студената война, се водеше глобална борба между идеологията на индивидуалната свобода (либералната демокрация) и идеологията на равенството (тоталитаризма). Основното противопоставяне беше индивид срещу държава.

А какво става днес? Заплашително набира мощ една нова антилиберална, антипрогресистка, антидемократична вълна. Първо, през 90-те години на миналия век се възроди религиозният фундаментализъм като реакция на материалистическия прагматизъм и атеизъм на съвременното общество. А сега се надигна и втора, националпопулистка вълна, която е реакция срещу глобализма, реакция срещу световната доминация на либералната демокрация и глобалния наднационален пазар.

Не е вярно, че бедните стават все по-бедни, докато богатите стават все по-богати. Бедните днес са определено по-богати от бедните вчера. Но заплашително нараства пропастта между най-богатите и най-бедните и дори между малцината най-богати и средната класа. От друга страна, информационната технология прави дори най-бедните днес по-информирани и по-мобилни. Оттам и заплашителното за западните общества нарастване на потока от имигранти от бедни към богати страни – миграцията от юг и изток към Европа и Съединените щати.

Бедните хора в САЩ, Великобритания и Франция, които са най-податливи на новите националпопулистки, антилиберални идеологии, не си дават обаче сметка, че не толкова имигрантите, колкото новите технологии изяждат работните им места. В един модерен завод роботите взимат работата на „сините якички“, а не на чужденците. Вятърните турбини взимат работата на миньорите. Сега основното противоречие е между физически труд и информация.

И оттук идваме до третия цикъл, в който светът преживява революционна промяна, до третата от съвпадащите глобални кризи. Информационната революция от края на миналия век представляваше третата вълна на научно-техническата революция в рамките на просвещенската метафизическа мутация. Информационната технология – компютризацията, интернет, глобалната мрежа – вече владее света. Това е последната революция в рамките на просвещенската парадигма на либералната демокрация и рационалното научно мислене.

Сега се говори за четвърта технологична революция – създаването на изкуствен интелект. Но това е вече изцяло нова „метафизическа мутация“ – начало на нов цикъл. Ако изкуственият интелект завладее света, това ще доведе до симбиоза между машината и човека.

Какво ще означава на практика тази промяна? Оптимистичната прогноза би била механизиране или компютризиране на телесните ни функции и вследствие на това – реално човешко безсмъртие. Песимистичната прогноза е „умните машини“ напълно да изместят хората. Компютърът още не може да бие Бетовен, Рембранд, Ницше или Витгенщайн. Но ако и това се случи, хората биха станали пасивен и ненужен придатък към света на умните машини.

Безсмъртие на човешкия род с помощта на технологията, с помощта на изкуствения интелект? Така или иначе, настоящият момент е кризисен и преломен за света в три цикъла с различна дължина: патриархалното общество, либералнодемократичното общество и изобщо човешкото общество са едновременно в криза. Предстои прелом. 

Всяка Реформация е следвана от Контрареформация. Глобализацията – от антиглобализация, либералната демокрация – от краен консервативизъм и популизъм. Надявам се, че това е временно явление – нормална реакция на революционните промени в трите цикъла: на преминаването към непатриархално общество, на изчерпването на просвещенския модел и демократичния капитализъм, и на новото информационно общество. А то довежда вече до нещо радикално ново — симбиоза на човешкия род с изкуствения интелект.

Светът е изправен пред остри социални, морални, психологически и екологически проблеми. За да се преодолеят проблемите, които са глобални, действията също трябва да са глобални – чрез международни институции и международно сътрудничество. Няма локални решения за глобалните проблеми. 

Трябва да се преодолее растящото икономическо неравенство. Когато хората имат прекалено много или когато нямат нищо, те са принудени постоянно да мислят за материалните неща, за насъщния или за управление и опазване на богатството. Вещите с изкуствен интелект могат да ни освободят от робуването на притежанията и парите. С помощта на блокчейн технологиите може да се създаде един безвалутен и безбанков – без пари и без посредници – посткапитализъм. Чрез интернет и социалните медии може да се създаде електронна пряка демокрация, която няма да изисква постоянни дебати – в парламента или на агората (площада), но в която ще участват всички. Докато умните машини работят за нас, ние можем да се съсредоточим над духа и идеите, можем да съчетаем материалното и виртуалното в един нов свят на идеи, един видим духовен свят. И накрая — изкуственият интелект може да доведе и до физическо безсмъртие на хората, които ще могат да сменят телесните си части като машините… Това е утопията. Древната мечта за земен рай.

Но има, разбира се, и съответната дистопия – апокалиптичната визия за наближаващия Край на света. Край на човешкия род и начало на новия род на изкуствения самоусъвършенстващ се интелект. Или изобщо край на нашата планета и на човешкия род – чрез екологическа катастрофа или чрез световна високотехнологична война… 

От тук нататък навлизаме в сферата на научната фантастика или на мистиката. 

***

Есхатологичната, линеарна представа за времето предвижда както Начало (с Големия взрив или Сътворението, така и Край на света – ден на Страшния съд, ден на унищожението на Земята и хората. 

Или все пак времето е кръговрат? И тогава – всичко ще се повтори. Отново и отново. 

Ние все още се раждаме, растем, остаряваме и умираме. Въртят се сезоните на земята. Обществата и световете също се раждат, растат, остаряват и умират. И пак се раждат. Погребаното семе възкръсва на пролет.

Наистина линеарното време не е по-малко очевидно от кръговото време. Но не е ли нашето лично време на този свят, от люлката до гроба, само една малка дъга от далеч по-голяма окръжност? Не е ли дори и човешката история една малка дъга от един по-голям кръговрат? 

Освен това има една неподвижна точка в средата на всеки кръговрат (the steel point of the turning world – според „Бърнт Нортън“ на Т. С. Елиът) — това е „оста“ на въртящия се свят. Времето не спира, сезоните не спират да се редуват, но все пак винаги е сега. Сега е, когато пишем или четем това изречение. Сега е центърът, който е навсякъде, а окръжността – никъде.  

Например Коледа се случва всяка година и тя, макар че е във времето, е постоянно повторение на Рождеството на Христос, което е свещено събитие извън времето. Зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства, почти съвпада с Коледа. Така че Коледа е празник oще от римско време и на Рождеството на Светлината: Dies Natalis Soli Invicti. Традиционният празник се повтаря всяка година и така ни дава представа за безкрайността. Повторението на свещеното събитие ни свързва с „неподвижната точка във въртящия се свят“. Центърът. Вечният кръговрат има един неподвижен център. Неподвижната точка не е в кръга на времето и не е в пространството. Но тя е във всеки от нас, тук и сега, винаги, дори и ако нас ни няма. Центърът е навсякъде.

Но както светът се върти, както вървим към края на света, може да се окаже, че всъщност вървим към началото. И Творецът, по чийто образ и подобие сме създадени, може би е бъдещият безсмъртен Човек.