Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

„Милчо Левиев. Артистът не е самотен остров“, Владимир Гаджев, ИК „Колибри“, 2019 г.

На изток вирусът на джаза прескача Желязната завеса през 1957 г., отбелязва Владимир Гаджев. През 1957 г. в Москва се провежда Световен фестивал на младежта с богата международна програма от различни музикални образци. Вирусът, наречен джаз, предизвиква епидемия сред артистичните среди на комунистическа Европа и Владимир Гаджев цитира думите на Никита Хрушчов, който отбелязва този факт така: „Не бива да се смята за нормално проличалото увлечение от джазовата музика и джаза… Но има и такава музика, от която ти се повдига, възникват колики в стомаха. Музика, в която няма мелодия, не предизвиква нищо друго освен раздразнение“.

Да, Милчо Левиев е главен герой в тази книга – в това няма съмнение, а и заглавието е достатъчно красноречиво, но „Милчо Левиев. Артистът не е самотен остров“ може да се чете още и като енциклопедия на българския джаз, и като история на близкото минало. Защото Владимир Гаджев не пише биографията на големия наш джаз музикант по познатия начин – рождена дата, влияние, учители, обучение и т.н. Гаджев избира друг подход, различен от биографичните книги – той изследва кога джазът се появява в България и как постепенно с усилията на хора като Милчо Левиев този стил се превръща и тук в символ на провокацията и свободата.

А в биографията на Милчо Левиев има много такива знакови моменти – не само бягството му в Америка или отказът му от поста на ръководител на Радио биг бенда, но и онези малки и всекидневни жестове на отстояване.

Владимир Гаджев цитира дори тази служебна бележка, с която Милчо Левиев си осигурява правото да носи брада – в годините след 1968, когато „стагнацията на обществения живот продължава със серия от репресивни мерки“. Разказва дори за онзи случай, когато ръководството на Българската телевизия нарежда на Милчо Левиев да си обръсне брадата, за да бъде допуснат до замисленото съвместно с композитора Петър Ступел предаване „Бах и музиката“. И в крайна сметка, за да не пропадне предаването, се стига дотам режисьорите да показват само ръцете му върху клавиатурата, гърба му, но не и лицето…

Да, артистът наистина не е, а и не може да бъде самотен остров, затова и биографията на Милчо Левиев може да се чете през перипетиите на други музиканти, писатели и художници – някои успяват да устоят, други се поддават на натиска, но така или иначе всеки живее потопен в тази среда. Така Владимир Гаджев успява да проследи не само музикалното развитие на Милчо Левиев, разказва например за Радой Ралин и неговите актове на съпротива, за това как други музиканти се подписват върху произведенията на Милчо Левиев. И цитира думите на самия Милчо Левиев, който години по-късно си спомня:

През 60-те години все още имах надеждите за демократизация, но след чешките събития ми се скъсаха крилете. Ако човек е със силно чувство за справедливост, трябва да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване… Липсата на свобода в тази страна ме беше изнервила до такава степен, до такава степен бях решил да напусна, че бях готов дори да не работя като музикант.

Книгата проследява концертните, фестивалните и звукозаписни маршрути на Милчо Левиев, значението му в музиката, но тя е и енциклопедичен труд за България и света от 60-те и 70-те години, пълен с факти, цитати и бележки под линия. В него има място дори за ирония: наред с авторитетни източници, авторът дава примери и с т.нар. тарикатски градски фолклор от 60-те години.

Тошо комуниста
забрани туиста
йе-йе…

Биографията на Милчо Левиев завършва с думите, че съществуват хора, които се приспособяват към условията на времето, но има и други хора, които, за щастие, приспособяват времето към себе си и вървят напред. „Аз отдавна съм разбрал към коя от трите категории се числи Милчо Левиев и неговата Completely Different личност. Остава и ти, любезни читателю, да направиш своя избор“, пише Владимир Гаджев.