Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Невчесани размисли

„За Полша – с любов“, Емил Басат, издателство „Парадигма“, 2018 г.

Полската романтична традиция представлява за Боян Пенев в моделен смисъл противодействие на кризата в европейската и българската култура, осезателно проявяваща се след 1918 г.

Войчех Галонзка „Опитомяване на скорпионите“, с. 99

Българите се имаме за народ трезв, реалистичен; здраво стъпил на земята. Сякаш е така, ала тръгнем ли да мислим други народи, здравият разум май отстъпва на митологични матрици. Руснаците са все освободители и братушки (макар че Константин Стоилов им дава друго определение – „врагушки“, заради безпардонното държане на чиновниците от северната империя); турците – поробители и омразници (пък те ни харесват, няма майтап); немците – постоянно преследван, но никога непостигнат пример; французите – надути и небръснещи ни за пет пари… На поляците и унгарците обаче се възхищаваме, вероятно защото, за разлика от нас, при тях аристокрацията е играла съществена роля при оформянето на националното самосъзнание. Особено сме верни на поляците, независимо че мнозина от тях служат на Османската империя: помним по-добре Мехмед Садък паша (генерал Михаил Чайковски), създателят на Казак-алай, казашкия полк, воювал срещу Русия през Кримската война (1853–1856 г.), отколкото генерал-майор Валериан Дорожински, дал живота си при отбраната на Шипка (август 1877 г.) Но това не ни спира да ги харесваме, защото изпълняват службата си свободолюбиво, знаейки своя род и език. Романтици навсякъде, и в Мазовецко, и в Мазурско, и в Париж; тъкмо към тях се обръща Боян Пенев, за да внесе липсващия според него романтизъм в българската литература и култура, пристрастени, както смята, към реализма. Този романтизъм е в основата доста българи да се обърнат „към Полша с любов“, да разпространяват чрез преводи и преподаване полската култура у нас. Богдан Глишев, един от тези полски апостоли, преводач-самоук, както се нарича, изрича с неподправена искреност: „Полша е това, което ние не сме“. Митът за Полша е романтичен мит, мит за страна и народ, които в българските очи са достойни, горди и непримирими; не преклоняват главичка, а грандиозно пеят: „Jeszcze Polska nie zginęła“ („Още Полша не е загинала“). Дали пък не поради тази причина проф. Боян Биолчев не озаглави труда си за Адам Мицкевич и полското малко провокативно „Отвъд мита“?

Искаше ми се през техните гласове и мисли да станете съпричастни, скъпи читатели, на онова, което героите ми наричат „глътка въздух“, „усещане за свобода“, „морален пример“.

Емил Басат „За Полша – с любов“, с. 10

Очертанията на този „български мит“ се проявяват ярко в книгата на Емил Басат „За Полша – с любов. Българските гласове на полската литература“. Това е неговата поредна книга с разговори с преводачи. Интересът му към Централна Европа е осезаем: има книга-интервюта с български преводачи от чешки („Чешки триптих“, в съавторство с Величко Тодоров), словашки преводачи от български („Словашките лица на българската литература“), български от унгарски („Българо-унгарски двуглас“). Сега „За Полша – с любов“. Предстои да излезе трети том от поредицата „Преводът – лица и маски“. За полската е интересно, че както казва Емил Басат, има още толкова преводачи от полски, за цяла книга. В тази са включени Димитрина Лау-Буковска, Благовеста Лингорска, Божко Божков, Магдалена Атанасова, Иван Вълев, проф. Боян Биолчев, Вера Деянова, Богдан Глишев, Антоанета Попова, Мира Костова, Лъчезар Селяшки, Силвия Борисова, проф. Галя Симеонова-Конах, проф. Калина Бахнева, проф. Панайот Карагьозов, проф. Правда Спасова, проф. Маргрета Григорова, Юлиян Божков и Камен Рикев. И при повечето чуваме преклонението на Боян Пенев пред полското, при някои дори по-подчертано. Разбираемо е, социализмът стори така, че Полша да ни се вижда още по-романтична, още по-достойна, още по-непокорна. Да спомена само „Силата на вкуса“, стихотворението от Збигнев Херберт, преведено и от Вера Деянова, и от Димитрина Лау-Буковска, стига; отделно непрестанните полски вълнения срещу натрапения на Източна Европа комунизъм. „Солидарност“, Лех Валенса, Адам Михник (със смайващия си жест от екрана на телевизора), папа Йоан Павел II, Лешек Балцерович… Тази възвишена Полша звучи в думите на интервюираните от Емил Басат: Благовеста Лингорска: „За мене Полша беше Западът“; Магдалена Атанасова: „Полша винаги е била моята духовна родина“; Иван Вълев „[В] полската литература има нещо по-различно от българската и руската, някаква силна романтична струя, която ме увличаше“; Боян Биолчев: „Полша е моята интелектуална родина“; Вера Деянова: „Носех Полша в ума и сърцето“; Богдан Глишев: „Защо Бродски тръгва към Полша? Защото и той като клетия преводач Богдан Глишев има нужда от свобода“; Лъчезар Селяшки: „Полша […] за мен е втора, преди всичко духовна родина“; Силвия Борисова: „Жечпосполита се възражда и гради благодарение на две много важни качества на народа си – чувството за саможертва и чувството за солидарност“; Калина Бахнева: „Факт е, че поляци и българи са много различни. Една от основните разлики засяга полската амбиция и организираност“; Правда Спасова: „Ами какво е Полша? Много. Усещане за свобода, образованост, абсурдно чувство за хумор, към което развих усет там и което тук много ми липсва“; Маргрета Григорова: „Още първото ми усещане за Полша е било нежно и красиво. Представях си я като красива кралица“; Юлиян Божков: „Този дух на свободата влезе и в мене, пред погледа ми се разиграваха сцени, които издигнаха неимоверно поляците в детските ми тогава очи“; Камен Рикев: „Действително в България полската култура си е извоювала небивал престиж“… Престижът на „най-веселата барака в соцлагера“ се е запазил и до днес, което личи и от потока издавана полска литература на български – само през последните години Вислава Шимборска, Ева Липска, Ришард Капушчински, Ришард Криницки, Адам Загаевски, Чеслав Милош, Йежи Гедройч, Марек Биенчик, Витолд Гомбрович, Бруно Шулц, Анджей Сташук, Мариус Шчигел, Олга Токарчук, Кая Малановска, Игнаци Карпович; култовите фентъзи автори Яцек Дукай и Анджей Сапковски… 111 са полските книги в интернет магазията на „Български книжици“ и пак не са достатъчно; на мен специално много ми липсва „Дневник“ на Витолд Гомбрович…

Що се отнася до поляците, трябва да ти кажа, че те ценят хората, които са патриоти и обичат собствената си страна. Подмазвачи и чуждопоклонници не уважават! С такива полякът приятелски отношения не създава.

Божко Божков в „За Полша – с любов“, с. 51

Камен Рикев отбелязва, че в Полша: „За мнозина остава непонятно и българското русофилство, редовно приемано за обяснение на обществените факти в страната, обсъждани в полската преса“. Непонятно е понякога и българското самоподценяване спрямо други народи. В „За Полша – с любов“ също го срещаме в думите на проф. Правда Спасова: „Поляците спорят, но имат върху какво да стъпят, спорейки. А ние просто се мразим, без аргументи. На нас ни липсва едно такова, в най-добрия смисъл – философско-артистично отношение към нещата“. Проф. Галя Симеонова-Конах обаче мисли иначе: „Чувството за „стихиен постмодернизъм“, което има своите корени и в южното начало, е свързано манталитетно с поведенчески изкази като ирония, невяра в авторитетите, с културата на ироничния дискурс – с всички положителни и отрицателни последици от това. Това се вижда в българската литература […]“. В „За Полша – с любов“ има много такива и сблъскващи се, и съпътстващи се гласове, които с цялото свое многообразие ни учат на едно: как, обичайки Полша, можем да обичаме и България.

И как? Ами с любов и към двете…