Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

Участието на България на XXIII биенале на изкуствата във Венеция, 1942 г.

Какво е общото впечатление от участието на българските автори във Венеция от перспективата на изминалите почти 80 години? Те възпяват природата, семейството, традицията, фолклора – теми в унисон с идеите и на немската, и на италианската пропаганда.

През 1942 г. България е поканена да участва в Биеналето във Венеция. Борис Денев е назначен за комисар на българския павилион. Той отговаря за организацията на българското участие, като в екипа са и Стефан Попвасилев, началник на отделението за народна култура и изкуство към Министерството на просвещението, проф. Васил Захариев, директор на Художествената академия, и проф. Иван Лазаров.

В активната кореспонденция между Антонио Марайни, генерален секретар на Биеналето, и Борис Денев, българския комисар, заради войната пощата се забавя прекалено и настъпва неразбирателство. Условията на италианските организатори са да се представят не повече от петима живописци и няколко скулптори, но Денев в очакване на отговора вече е съставил с колегите си от българската комисия списък от 43-ма автори. След като се разминават и следващите писма, които засягат детайли по транспорта и застраховките, ремонта и осветлението на павилиона, се изготвя краен списък с авторите. Денев не успява да изпрати исканите фотографии и данни за каталог и се импровизира на място.

На откриването на Биеналето в българския павилион са изложени 101 творби от 35 известни български живописци, скулптори и графици, като най-много са картините с маслени бои – пейзажи, композиции, портрети. Продадени са 17 живописни и една графична работа, а в България са върнати 72, за които Борис Денев поема отговорно грижата за опаковката и транспорта, логистиката по продажбите, комуникацията с организаторите от италианска и българска страна (Министерство на народното просвещение – Отделение за висше образование и култура). Две картини на Никола Михайлов заминават за Берлин, а девет остават в Италия, откъдето Борис Георгиев ги взема лично. Отчетът, който Денев предоставя, е много точен – кои картини са откупени, на каква стойност и от кого. Сумата от 150 000 лева, която му е предоставена за двете командировки, е преведена в италиански лири от БНБ на негово име, а остатъка той връща обратно чрез Банка Комерчиале ди Венеция. В отчета присъстват дневните и транспортни разходи, както и писмен отчет, в който има и елементи на анализ за участието на българските художници (по-скоро успешно на фона на останалите участници), но с препоръка следващите участия да бъдат на принципа на индивидуални представяния на отделни художници.

В текста си той синтезира накратко условията, в които се развива българската нация и българското изкуство през вековете, подчертава ролята на християнството, дошло от Византия, и влиянията от византийското изобразително изкуство, „изкуство нереално, мистично, подчинено на строги канони и неоплодявано непосредствено от видимия свят“. Денев осъзнава и подчертава неговата „откъснатост от процесите в Европа от Ренесанса до края на XIX в.“, а в най-ново време и това, че българското изкуство не познава „онова изкуство, което от няколко века се очертава като присъщо на европейските народи“.

Самият Борис Денев в различни периоди през младостта си научава много в няколко европейски академии, въпреки че студентските му години са разсичани от войните в началото на века. Но той знае за какво говори, когато в текста си подчертава това европейско формиране на вкуса, погледа към света и отговорността да опознаеш в тънкости „науките на изкуството“. Той подчертава важността на тези „първи пионери на това ново за българите изкуство, ученици на Италия, Виена и Мюнхен“, между които е и той.

В контекста на написаното от Денев, вероятно оповестено и публично, се разпознава това, което насища текстовете в официалния каталог на Биеналето от 1942 и статиите в чуждоезичната преса. В български контекст нагласите за „национална държава“, радостта от връщането на Добруджа в пределите на България карат Денев да е донякъде оптимистичен за бъдещето. „И днес младото изкуство на България, въпреки тежките условия на живот и многото войни, които българският народ води за своята независимост, крачи бързо напред, има вече стотици художници и една художествена академия, основана преди 50 години.“

В духа на движението „Родно изкуство“ и на пресечните точки в стила и – доколкото може да се каже – „философията“ на групата художници, представена на биеналето, Денев заключава, че не имитирането на европейски образци с „лъже-ново изкуство“, изкопирано от актуалните художествени течения, а „типичното българско“, свързано с традицията, е това, което може да впечатли чужденците. За него са важни двете призми, през които българското изкуство може да бъде видяно: 1. През погледа на българските организатори, които имат консенсус за колекция от точно тези художници в точно тези условия; 2. През погледа на колекционерите и обикновените зрители извън България, които научават за родината ни чрез представеното изкуство на Биеналето.

Не трябва да забравяме, че до този момент България участва спорадично в Биеналето, чието първо издание е още през 1895 г., а през 1942 г. се сдобива със собствен павилион поради факта, че Полша вече е окупирана и не съществува практически като държава, както и че в списъка на участващите страни са само съюзниците на Германия и неутралните Швеция и Швейцария. В тази екстремна ситуация участието на България е все пак някаква показателна извадка за състоянието на официално признатото изкуство в България, съставя се и представителен списък от художници, приемани както в общите изложби на обединените дружества, така и купувани с охота от колекционерите в България и чужбина.

За да разберем по-добре официалната нагласа, е добре да отбележим, че художникът, който получава голямата награда на биеналето, е Артур Кампф, включен лично от Хитлер в прословутия му списък от велики творци на всички времена. Кампф е известен главно с историческите си академични картини – той е вдъхновение за „народа“ на Германия по време на двете световни войни. На откриването на Биеналето присъстват лично Гьобелс и Мусолини, много творби са откупени от институции, подкрепящи биеналето в тази съкратена формула.

Какво е общото впечатление от участието на българските автори във Венеция от перспективата на изминалите почти 80 години? Те възпяват природата, семейството, традицията, фолклора – а тези теми са в унисон с идеите и на немската, и на италианската пропаганда. Успехът е значителен поради високия форум, който не е обикновена „изложба за сближение“, а като се има предвид „морето от картини, в което е удавена Венеция“, излиза, че „успехът ни не е малък“, смята Денев.

Както става винаги в България около такива събития, българските художници се вълнуват от това дали ще бъдат включени в селекцията на журито. Намираме такива данни в кореспонденцията на Борис Денев, например от една пощенска карта на Кочо Гърнев, научил от вестник „Зора“, че „чрез Вас ще се събират работи за Венеция – Биенале! Аз имам и бих искал да изложа 3 работи“. Гърнев се вълнува дали ще бъдат взети неговите картини за Венеция и кога ще стане ясно кои са одобрени за участие. Той даже дава заглавията и размерите им и описва начина, по който ще стигнат от Мюнхен до София: „Заминават си студентите и ще могат да ги донесат навити, а моите колеги ще ги поставят в рамки“. Гърневите „Памукоберачка“, „Кавалджия“ и „Боянската църква“ биха се вписали добре с оглед на сюжета си, но в края на краищата Кочо Гърнев не е селектиран за Венеция.

Картините и скулптурите, които не са откупени в Италия, пристигат благополучно в България, въпреки че навсякъде се водят военни действия и транспортът, особено за целите на цивилни граждани, е затруднен. Като инструмент на пропагандата, Биеналето дава особени привилегии – например документирано е, че на италианска територия транспортът на изложбата е безплатен. Творбите са застраховани от дружество „Български Феникс“. В документа, който Борис Денев е приложил към отчета си като комисар, се описват подробно картините (най-вече с маслени бои върху платно), графиките и скулптурите (от мрамор, камък, бронз и дърво) на обща стойност 2 918 500 лв. Изложбата трае от 20 юни до 20 октомври, а застраховката покрива „военен риск“, но и „политически риск“.

Именно фактът, че има доста откупени творби, кара Денев да заключи, че точно те, българските мотиви и светоусещане, са ценни и ценени. В списъка, който е приложен към отчета, са записани заглавията, имената на купувачите и продажните цени. Цанко Лавренов продава и трите си картини с манастирски сюжети за 15 000 лева общо, откупени са от професор Арняни. Иван Христов – два планински пейзажа за 4000 лв.; „Пъдари“ на Златю Бояджиев е откупена за 2900 лв. от инженер Васкони, Паван откупува „Търновски скали“ от Борис Денев за 1800 лв. и „Обяд“ от Анастас Стайков за 4000 лв. Най-успешно е участието на Васил Стоилов, чиято творба „Жетва“ е откупена от Фондация „Фра де Летто“ за 10 000 лв., а „Мадона“ – от Стеганьо за 4000 лв. Кралят на Италия купува графиката на проф. Васил Захариев „Маринчо Бинбелов“.

Преди започването и след закриването на Биеналето Борис Денев води кореспонденция с италианските си партньори. В писмата си Антонио Марайни, Джулио Барадел, Ромоло Бацони и Марио Новело се обръщат към него с „Многоуважеми професоре“. Всъщност извън педагогическата си дейност в началото на века в основни училища, книгите и статиите, които е написал във връзка с обучението по рисуване за деца, Борис Денев не е преподавал в Художествената академия, нито е имал амбиции да бъде професор въпреки огромното творчество в различни жанрове, разностранните си знания по перспектива, технология, общите си познания за изкуството.

Няколкото писма, запазени от кореспонденцията му с директора на Биеналето Антонио Марайни, са официално любезни, но в тях прозира и приятелски дух. За степента на сближаване говори писмото на Марайни от 15 юни 1943 г., в което той го моли за „услуга за един италиански художник, който участва в конкурс в София, провеждан от българската държава“. Става въпрос за Уго Джованоци, художник и архитект, „еднакво превъзходен с дара си на художник, както и с техниката си, с въображението си и практичността си“. До резултати от това евентуално ходатайство не се стига, София е бомбардирана и никой не се занимава с конкурси за строителство, особено на новия Градски съвет (Palazzo di Citta di Sofia), за който се говори в писмото от 15 юни 1943 г. А и неочакваната смърт на цар Борис III на 28 август същата година съвсем осуетява нови строителни планове с такива мащаби.

За италианските организатори Борис Денев е успял да измоли награда от българския цар, за което получава благодарности от тях с надежда за нови срещи: „Ще можем да се видим отново в обстановка на ведра, плодотворна и спокойна работа по повод XXIV биенале през 1944 г.“. Развитието на войната не носи нищо ведро и спокойно за никого, а само месец след писмото на Марайни Мусолини е свален от власт, по-късно освободен и поставен като марионетка за две години като президент на Република Сало, преди да бъде убит при случайна среща от партизани, а тялото му – провесено в една бензиностанция за назидание.

XXIV биенале се провежда чак през 1948 г., а страната ни участва в него вече под името Народна република България. Новата власт е допуснала в селекцията и трима художници, участвали във „фашисткото биенале“ (Дечко Узунов, Данаил Дечев, Иван Лазаров). Комисар през 1948 г. е Веселин Стайков, а нови теми и стилистични рамки не са се появили. Ако се абстрахираме от конкретните знаци на новото време, „комунистическото“ ни участие сякаш повтаря „фашисткото“ биенале.

Борис Денев не е сред участниците. След като го хвърлят без обвинение и присъда за 5 месеца в Софийския затвор, е интерниран за 5 месеца в лагер в Дупница. Както Вера Мутафчиева пише в „Спомени не за издаване“, „понеже не бяха намерили за какво да го осъдят като фашист (формулировката „официозен живописец“ не достигаше за присъда)“, го освобождават. Веднага обаче е изключен от Съюза на българските художници по донос от негов роднина и му е забранено да рисува на открито. За него това е фатално, тъй като през зрелите си творчески години, след като e напуснал доброволно престижната и добре платена длъжност „военен художник“, е най-вече пленерен художник. Между двете войни често рисува в околностите на София и по морски плажове, редом с Никола Танев и Райко Алексиев.

И след 1945 г. Денев не се отказва от заниманията с изкуство. В едничката стая, която му оставят в къщата му на „Шипка“ 18, защото в другите се настаняват квартиранти от новодошлите в София заедно с новата власт, той рисува през прозореца с цветните моливи на дъщеря си или допълва с леонардовска отдаденост трите трактата по перспектива, два от които са публикувани в съкратен вид и ограничен тираж. Художникът, който е една от най-влиятелните фигури в българската култура през първата половина на XX век, е принуден да живее в изолация и бедност до смъртта си през 1969 г. Едно от последните унижения за него е краткото писмо, с което го задължават да върне получената от СБХ контрактация (предварително финансиране за създаване на произведение за конкретна изложба) за историческа картина, защото не харесват резултата от работата му по многофигурната историческа композиция, независимо че вече е била одобрена на етап рисунка.

Участта на Борис Денев неизбежно маркира и съдбата на единствената му дъщеря, необикновено талантливата Славка Денева, която също живее доброволно в изолация в тесен приятелски кръг. Тя все пак решава с извънредно щедър жест година преди смъртта си да завещае цялото имущество на семейството точно на Съюза на художниците.

Заедно с картините и рисунките на баща и дъщеря в наследството се запазват и архивите на художника, между тях и документи от длъжността му като комисар във Венеция. Статията, която Денев подготвя заедно с отчета си пред Министерството на народното просвещение, завършва с думи, актуални и през второто десетилетие на ХХI в.:

„Изключителните времена, които сега преживяваме, попречиха да бъде съставена тая изложба по-пълно и по-изискано“.

Благодаря за помощта и за документите, които ми бяха предоставени от СБХ (фондация „Поддържане на изкуството в България“), на Иванка Гезенко и нейните колеги от ДА „Архиви“, а също и на Биеналето във Венеция.