„Златна роза“ 2019
Варна е притегателно място за киното в България. Вероятно това е причината през 1961 г. да се роди фестивалът на българския игрален филм „Златна роза“. И не само.
Киноманите от морската ни столица посрещат през годините автори на филми от Фестивалa на червенокръстките и здравни филми (прекъснал и възстановен преди няколко години) и Международния фестивал на анимационното кино (сега под името „Световен фестивал на анимационния филм“, възроден от Анри Кулев). Към тях преди 25 години се присъедини „Любовта е лудост“, а тази година картината довърши Международният фестивал за късометражно кино „В двореца“. И ако направим кратка и бърза аритметика, се оказва, че за близо два месеца Варна е домакин на пет филмови фестивала. Това неминуемо има своите добри и лоши последици и една от негативните е, че на най-стария и представителен за българското игрално кино форум „Златна роза“ лисваше публиката. Друга възможна причина за отлива на публика са отсъствието на реклама, липсата на медиен интерес и т.н. Въпреки че Варна е домакин на този форум от 1961 г., публиката вече е променена, ражда се нова, а брандът „Златна роза“ не бива да се оставя само на инерцията и традицията. Напротив, организаторите трябва да надграждат и разширяват публиката. Това обаче няма как да стане, когато фестивалът се открива с чужд филм. Противно на всякаква здрава логика и дори традиция, тазгодишният фестивал „Златна роза“ се откри с филма „Лалета, любов, чест и колело“, копродукция между Италия, Канада и Холандия. Формалният повод бе гостуваща италианска делегация, която възнамерява в бъдеще да създава копродукции с България. Това обаче не беше добра проява на вкус – кой черпи готите с техните дарове? А ние имахме прекрасни поводи и годишнини, с които можехме да открием Фестивала.
Парадоксалното е, че тъкмо към малкото зрители в салоните на „Златната роза“ бяха насочени най-новите творби на българите автори. Това е и най-видимата тенденция от последната една година. Освен голямото разнообразие от сюжети и теми, този път филмите не са подвластни на фестивалния сленг, а са насочени към сърцето и вниманието на публиката. Авторите не просто са се опитали, а са успели да разкажат ясни, комуникативни и добре артикулирани истории със средствата на филмовия език. Разбира се, резултатите невинаги могат да бъдат безспорни и категорични, но е видимо желанието да се обърне внимание на зрителя, а журито на финала определи кой се е справил най-добре според собствените си критерии.
Тази година нямаше безспорен фаворит. В конкурсната програма присъстваха филми, създадени в последната година, както и няколко премиери във Варна, но до последно нямаше как да се заложи на бъдещ победител. Затова и за разлика от предходните две години, три от най-важните награди на Фестивала (Златна роза, на критиката и на публиката) отидоха при различни филми – „Бащата“ (реж. Кристина Грозева и Петър Вълчанов), „Снимка с Юки“ (реж. Лъчезар Аврамов) и „В кръг“ (реж. Стефан Командарев).
Съвременната тема преобладаваше в тематичните и жанрови територии, в които са работили авторите. Перспективата, през която разказват своите истории, е вдъхновена от личното им битие като наблюдатели, участници или провокатори на събитията във филмите.
„Бащата“ разглежда взаимоотношения между баща и син след смъртта на майката в семейството. Нарушената комуникация между тях и стъпките към взаимното им опознаване минават през перипетии, разказани с много чувство за хумор, което на места достига до житейски абсурд, но автентичен и истински. Играта на двамата актьори (Иван Бърнев и Иван Савов, с поделена награда за най-добра мъжка роля) е не само органична, от нея струи енергия, която заразява и вдъхновява. Отдавна не бях гледал толкова добър екранен тандем в съвременното българско кино.
Друг филм, в който житейската (авторска) истина е разказана не само с драматургична и психологическа дълбочина, при това в трудната територия на социалното кино, но и с добро чувство за хумор, е „В кръг“ на Стефан Командарев. За разлика от „Посоки“ той се е фокусирал върху по-малко екранни двойки (патрулки), сценарият е по-компактен и завършен и така има повече време да потопи зрителите в личната драма на героите. Мисля, че това е най-цялостният и завършен филм на Командарев в неговата филмография, с прекрасен (за завиждане) актьорски ансамбъл и майсторска работа на оператора Веселин Христов.
Силна психологическа драма е и дебютът на Лъчезар Аврамов „Снимка за Юки“. С умела кинематографична работа авторите му разглеждат вечните човешки въпроси, свързани с престъплението, наказанието и прошката. Без да се заиграват в познати води, те много добре съумяват да навлязат в дълбочина с нужната зрялост и да разкрият универсалните космополитни проблеми в национален български контекст. Това е трудна задача, но резултатът е успешен.
Вниманието на авторите към съвременните взаимоотношения в семейството, нарушения баланс и копнежа към топлина и близост се откроява в повечето филми, представени на фестивала „Златна роза“. Има я в споменатите вече филми, но се откроява особено чувствително в „Писма до Антарктида“ на Станислав Дончев, където липсващият баща провокира майчинския инстинкт до крайна степен, след който пътят към сърцето и доверието на детето се превръща в стъпване върху крехък лед.
Подобно чувство улавяме и в режисьорския дебют на актьора Мариан Вълев „Лошо момиче“, но той е намерил друг жанров ключ, през който да разкаже падението и опита за изправяне на главната героиня, също провокирани от „погрешни движения“. Образът на майката присъства и във филма на Мина Милева и Весела Казакова „Котка в стената“ (награда за дебют). С натрупан опит в документалното кино, те влизат директно в трудния и суров живот на емигрантите и всекидневните драми, предразсъдъци, човешките измерения на теми като Брекзит, бюрокрацията и отчуждението, които трябва да преодолеят далеч от дома. Драмата е заснета аскетично, полудокументално и с публицистичен заряд, който успява да заличи фикцията.
Със сроден визуален и монтажен опит е подходил и Драгомир Шолев при втория си пълнометражен филм „Прасето“ (награда за режисура). Неговият непригоден малък герой трябва още в училище да се сблъска с жестокостта и насилието в обществото. Камерата от ръка следва всяка въздишка и стон на детето в неговата безпомощност. Малките актьори са подбрани добре, много умел ход е да се използва физиологическата промяна у тях, дори мутация в гласа им е в синхрон със страха и агресията, които дебнат зад всеки кадър. За съжаление прекомерното натрупване на събития още на драматургично ниво обрича филма на преднамереност и с това той губи нужната автентичност.
На финала ще обобщя и впечатлението си от късометражната конкурсна програма. Всяка година обръщам сериозно внимание на нея, защото тя е не само лаборатория на младите ни колеги, но и трамплин за мнозина от тях, които в бъдеще ще определят битието на киното в България. За съжаление тази година общото впечатление е разочароващо. Повечето филми бяха по-скоро на ниво курсови работи, а не завършени късометражни творби с ясно изразени професионални и естетически качества, достойни за показ на фестивал. Въпреки това, ако трябва да определя няколко заглавия, то на първо място е „Инсомния“ на Радослав Камбуров (награда на критиката), който изпъква не само със стремеж към цялостна завършена творба, но и с подхода към темата, разработена изключително прецизно за мащабите на родната ни кинематография. Другият късометражен филм е „Дом“ на Димитър Кутманов (специален диплом на журито), който пленява най-вече с визуалната си стилистика. Заснет на 16-милиметрова лента, той е като импресия за загубения дом и силно напомня като настроение и поетика за „Огледало“ на Тарковски. Филмът е част от омнибуса „7“ (седем късометражни филма, създадени като вдъхновение от Града на тепетата). В него бе включен и филмът, който получи Златна роза за късометражен филм – „Нина“ на режисьора Христо Симеонов, „за успешната симбиоза между автентичност и въображение. За нежното и честно отношение към героите“ – напълно споделена оценка с международното фестивално жури.
Независимо от организационните недомислици най-важното на фестивала „Златна роза“ са филмите. Програмата беше силна и представи съвременното ни кино в много добро общо състояние. Жалко, че малка част от варненската публика успя да се докосне до нея, но на повечето филми тепърва им предстои среща с българския зрител, а уханието на Златната роза ще се носи още дълго време с тях. Поне до следващия фестивал.
Наградите на 37-ия фестивал на българския игрален филм
Международното жури за късометражни филми – председател Андрей Паунов и членове Ана Вълчанова и Йошико Минекава (Япония), присъди следните официални награди:
Специален диплом на филма „Дом“, реж. Димитър Кутманов – за поетичния поглед в преследване на изгубеното време.
Голямата награда Златна роза за най-добър късометражен филм на филма „Нина“, реж. Христо Симеонов – за успешната симбиоза между автентичност и въображение. За нежното и честно отношение към героите.
Международното жури за пълнометражни филми – председател Милко Лазаров и членове Рената Санторо (Италия), Хървойе Хрибар (Хърватия), Жорета Николова, Емил Христов, присъди следните награди:
Специално отличие за дебютен пълнометражен филм на филма „Лошо момиче“, реж. Мариан Вълев – за жанрова яснота и адекватна стилистика.
Специално отличие за дебютен пълнометражен филм на филма „Снимка с Юки“, реж. Лъчезар Аврамов – за артистичен подход и естетически постижения.
Награда за дебютен пълнометражен филм на филма „Котка в стената“ на Мина Милева и Весела Казакова – за социална позиция и творчески поглед.
Награда за мъжка роля на Иван Бърнев и Иван Савов за ролите им във филма „Бащата“ – за оригинална интерпретация на персонажите и убедително взаимодействие.
Награда за женска роля на Ирини Жамбонас за ролята ѝ във филма „В кръг“ – за убедително изграждане на емоционален образ.
Награда за операторско майсторство на Веселин Христов за филма „Сестра“ – за високоестетическа визуална концепция.
Награда за сценарий на Кристина Грозева, Петър Вълчанов и Дечо Таралежков за „Бащата“ – за оригинална драматургия и ярки персонажи.
Награда за режисура на Драго Шолев за филма „Прасето“ – за артистично постижение и авторски стил.
Наградата на град Варна на филма „В кръг“, реж. Стефан Командарев – за особен поглед към социална тема и умело изграждане на колективен образ.
Специална награда на журито за филма „Прасето“, режисьор Драго Шолев – за оригинален и откровен подход към високонравствена тема.
Голямата награда Златна роза за най-добър пълнометражен филм на филма „Бащата“, копродукция България, Гърция, продуцент „Абраксас филм“ – Кристина Грозева, Петър Вълчанов, режисьори Кристина Грозева, Петър Вълчанов. За художествена зрялост и постижение в създаването на завършена творба. Носителят на голямата награда получава и наградата „Дани Лернер“ в размер на 50 000 евро в услуги и 5000 евро в брой, осигурена от „Ню Бояна Филм Студио“.
На 37-ия фестивал „Златна роза“ бяха раздадени и следните награди:
Награда на публиката на филма „В кръг“, реж. Стефан Командарев.
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД за пълнометражен филм на „Снимка с Юки“, реж. Лъчезар Аврамов.
Награда на гилдия „Критика“ към СБФД за късометражен филм на „Инсомния“, реж. Радослав Камбуров.
Награда на Съюза на българските филмови дейци на филма „Сестра“, реж. Светла Цоцоркова.
Награда на българската асоциация на кинорежисьорите за дебют в късометражното кино на филма „Иван“, реж. Надежда Христова.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук